Матю Арлидж
Куршум за двама (114)

114.

— Как можа?

Мериан се засмя. Каква прелестна ирония струеше от въпроса на Джоди. Точно този въпрос Мериан бе задала на нея преди толкова много години. На лицето й грейна широка усмивка — кой би могъл да предположи, че всичко ще се подреди толкова идеално?

— По-просто е, отколкото може би си мислиш. Мъжете бяха лесни — знаеш ги какви са, като видят някоя по-засукана мадама. А момичетата… е, те бяха много… доверчиви. Бих искала да кажа, че никак не ми е било лесно, но както сама виждаш, те изнесоха тежката част на плещите си.

Тя хвърли поглед към тялото на Марк.

— Ти видя ли се с Чарли впрочем? — продължи тя. — Добре ли е? Изхвърча покрай мен, когато отворих вратата, така че не успях да я видя добре.

— Ти я унищожи…

— О, не ми разигравай мелодрами. Добре е. Ще се оправи, ще се завърне при любимия си, ще роди бебето си. Дали ще е в състояние да погледне детето в очите, е друг въпрос, но тя победи. Тя оцеля. Предполагах, че първа ще посегне към пистолета, но Марк я изпревари.

— Защо просто не си го изкара на мен? — попита Хелън.

— Защото исках да страдаш.

Ето — просто и ясно.

— Постъпих правилно. Бих го направила отново. — Хелън повиши глас, давайки воля на яростта си. И за пръв път в очите на Мериан просветна нещо. Гняв?

— Теб никога не те е било грижа колко страдах, нали? — просъска тя.

— Не е вярно.

— Не казвам, че си искала да страдам. Но на теб просто не ти пукаше, което е още по-лошо.

— Не, никога не съм…

— Бях зад решетките двайсет години. Опитаха се да ме пречупят при малолетните престъпници, а после отново в „Холоуей“, при пълнолетните. Писах ти, така че не се преструвай, че не знаеш за какво говоря. Наръгвания със счупени бутилки, изнасилвания, побоища. Писала съм ти за всички тези неща и за това как те си платиха за тях. В „Холоуей“ изтръгнах окото на едно момиче направо от шибаната й глава — помниш ли? Помниш, разбира се. Но въпреки това ти нито ми отговори, нито дойде да ме видиш. Ти не ми помогна изобщо, защото искаше да изгния там. Да се сбръчкам и да пукна. Собствената ти сестра.

— Ти спря да бъдеш моя сестра преди много време.

— Заради случилото се на горния етаж? Аз поне имах шибани топки, за разлика от теб, неблагодарна малка кучко.

Най-накрая тя даде път на цялата натрупана жлъч.

— Аз те спасих. Ти щеше да си следващата жертва. Щяха да унищожат за нула време малко момиченце като теб.

Истината в думите на Мериан прободе като с нож съвестта на Хелън.

— Знам това. Ти си смятала, че ми помагаш, и това знам…

— С теб можехме да сме щастливи заедно, ти и аз. Можехме да отидем някъде, да стоим настрана от улицата, да се заловим с нещо. Никога нямаше да ни открият. Ако се бяхме подкрепяли, всичко щеше да бъде наред и досега.

— Наистина ли вярваш в това, Мериан? Защото, ако си вярваш, значи си много по-луда, отколкото си мислех…

Мериан неочаквано тръгна през стаята в посока към Хелън. Очите й мятаха искри. Хелън светкавично вдигна пистолета си и Мериан се закова на място. Делеше ги само метър разстояние.

Хелън огледа лицето на сестра си. Толкова познато като черти, но толкова чуждо като изражение. Сякаш някакъв звяр я бе обсебил и я изяждаше отвътре.

— Не смей да ме гледаш презрително — просъска Мериан. — Не си и помисляй да ме… съдиш. Тук съдим теб, не мен.

— Защото постъпих правилно? Защото постъпих почтено? Ти уби родителите ни, Мериан. Ти ги уби. Хладнокръвно.

— А на теб липсваха ли ти? След това? Липсваха ли ти тези изнасилвачи?

За миг Хелън остана безмълвна. Никога не си бе задавала този въпрос. След случилото се бе толкова погълната от мисълта за Мериан, толкова объркана от собственото си травмиращо обикаляне по приемни семейства и социални служби, че никога не й бе оставало време да скърби наистина.

— Е, липсваха ли ти? — повтори Мериан.

Последва дълго мълчание, а после:

— Не.

Устните на Мериан се разтеглиха в усмивка. Победоносна усмивка.

— Ето, сама виждаш. Те бяха нищожества. По-долни от най-долните твари. И заслужаваха по-лоша съдба от тази, която ги застигна. Бях милостива към тях. Или вече си забравила какво направиха?

Тя свали русата перука, която носеше, за да покаже скалпа си. На мястото, което баща й бе притискал към реотаните на електрическата печка, така и не бе пораснала коса — върху темето й бе останало странно и грозно плешиво петно.

— Това са само белезите, които се виждат. Накрая щеше да ни убие. Затова направих това, което се налагаше. Трябва да си благодарна, мамка му.

Хелън наблюдаваше сестра си — онова открито неподчинение и онзи гняв, които демонстрираше по време на процеса, не бяха изчезнали през всичките тези години. Имаше истина в казаното от нея, но въпреки това то звучеше като брътвежите на психичноболен. Хелън внезапно изпита силно желание да се махне от тази ужасна стая, да изчезне далеч от тази унищожителна омраза.

— Как ще завърши това, Мериан?

Мериан се усмихна, сякаш чакаше точно този въпрос.

— Ще завърши така, както започна. С избор.

И тогава всичко придоби смисъл.

— Ти направи своя избор в онзи момент, преди толкова много години — продължи Мериан. — Избра да предадеш сестра си. Сестра ти, която ти помогна. Която уби заради теб. Ти избра да спасиш себе си, а мен да хвърлиш на вълците.

— И затова всички твои жертви бяха изправени пред избор — обади се Хелън, когато прозря ужасяващата жестокост в плана на Мериан.

— Ти смяташ, че хората са добри, Джоди. Ти си оптимист. Но те не са добри. Те са подли, егоистични, брутални. Ти го доказа. Както и всяко едно от онези дребни, егоистични копеленца, които отвлякох. В крайна сметка ние сме просто животни, готови на всичко, за да оцелеят.

Мериан пристъпи по-близо и Хелън инстинктивно сложи пръст на спусъка. Мериан спря и се усмихна, после вдигна своя „Смит & Уесън“ и се прицели в челото й.

— А сега си изправена пред друг избор, Хелън. Да убиеш или да бъдеш убита.

Значи всичко опираше до това. Хелън и Мериан щяха да бъдат последната двойка играчи в нейната смъртоносна игра.