Матю Арлидж
Куршум за двама (113)

113.

Нямаше победа. Нямаше щастие. Нямаше дори облекчение. Чарли бе оцеляла. Щеше да живее. Бебето й щеше да живее. Но предишната Чарли беше мъртва и погребана. И нямаше да се завърне никога.

Лежеше върху чакъла, а дъждът се изливаше отгоре й. Чувстваше се замаяна. Шокирана и мразеща. Полека я обземаше пълно изтощение. Тя затвори очи и отвори уста. Дъждът се изливаше в пресъхналата й, кървяща уста. Моментно усещане за облекчение, последвано от забвение. Мислите й се рееха в безтегловност, чувстваше се като засмукана под вода, потапяше се в мрак, който едновременно я успокояваше и изцеждаше силите й.

После чу глас. Странен, далечен, механичен глас. Чарли се опита да се измъкне от бездната, но изтощението я дърпаше обратно. После го чу отново. Гласа, упорит, настоятелен. Тя успя да отвори едно око. Но наоколо нямаше никого.

— Къде си? Отговори, моля те! — Отчаяният глас вече звучеше по-ясно.

Чарли отвори и другото си око и успя да надигне глава от земята.

Радиостанцията на Хелън лежеше захвърлена до мотоциклета й. А гласът… гласът беше на детектив Бриджис. Търсеше я.

Може би не всичко беше приключило. Може би Чарли все още имаше шанс за изкупление в крайна сметка. Знаеше, че трябва да опита. Тя с мъка се изправи на крака, после се свлече на колене. Тялото й трепереше, зъбите й тракаха. Виждаше всичко двойно. Цялата се тресеше, но трябваше някак да стигне до радиостанцията.