Матю Арлидж
Куршум за двама (112)

112.

Валеше проливен дъжд — внезапно се бе извила буря и водните талази плющяха срещу Хелън по пътя й към „Чатъм Тауър“. Сякаш времето бе изпълнено със същата ярост, която движеше Хелън напред.

Водата се стичаше по визьора на шлема й и в първия момент, когато Хелън я видя, тя изглеждаше като призрак, като някакво видение. Отначало реши, че е служител на „Ароу“, излязъл да я посрещне, но после осъзна, че е жена. Тя мигновено се напрегна, намали скоростта и посегна към оръжието си.

После дъхът й секна. Стисна очи, после ги отвори, надявайки се да греши. Но не грешеше. Спря мотоциклета, скочи от него и хукна към мократа полугола фигура. Чарли я блъсна настрана и я подмина като непозната. Хелън стисна ръката й и я дръпна обратно към себе си. Чарли се обърна и с дивашка ярост в погледа се опита да ухапе Хелън по лицето. Хелън я отблъсна и силно я зашлеви. Шамарът сякаш стъписа Чарли и тя се свлече на колене. Кална и полугола, тя изглеждаше като кошмарно подобие на наперената жена, която Хелън някога бе познавала.

— Къде е? — безцеремонно и грубо попита Хелън.

Чарли не можеше да я погледне в очите.

— Той го направи. Не бях аз. Той го направи, за да ме спаси…

— КЪДЕ? — изрева Хелън.

Чарли се разплака, вдигна дясната си ръка и посочи към „Чатъм Тауър“.

— Мазето — с треперещ глас отвърна тя.

Хелън я заряза коленичила на земята и хукна към сградата. Освободи предпазителя на пистолета и профуча през незаключената порта на обекта. Нямаше време за стратегии и предпазливост. Трябваше да открие Марк. Пропъди от съзнанието си вероятността той вече да е мъртъв — със сигурност имаше време да го спаси. Трябваше да го спаси. И тогава изведнъж осъзна, че изпитва чувства към Марк. Не любов — все още не — но нещо топло и хубаво, което би могло да покълне. Може би неслучайно се бяха срещнали. Може би им е било писано да се спасят взаимно и да излекуват травмите си от миналото.

Тя нахълта във фоайето на сградата и се заоглежда като обезумяла. После хукна към асансьорите и с ритник отвори съседната врата. Оттам побягна надолу и все по-надолу, вземайки стълбите по три наведнъж.

Озова се в мазето. Отвори с ритник първата врата и откри… празен шкаф. Не, невъзможно, вратата не беше достатъчно здрава да задържи когото и да било вътре, трябваше да е… И тогава я видя — подсилената метална врата, която се полюшваше на пантите си. Хелън се втурна по коридора и нахълта вътре.

Но още щом прекрачи прага, коленете й омекнаха и тя се свлече на пода. Бе видяла Марк. Бе видяла най-лошия си кошмар. Бавно вдигна глава, но и този път не видя нищо по-различно. Марк лежеше в локва от собствената си кръв. Беше мъртъв, а ръката му все още стискаше пистолета, отнел живота му. Хелън допълзя до него през мръсния под и положи главата му в скута си. Но той бе студен и безжизнен.

Силен удар по вратата я накара да вдигне поглед. Кого очакваше? Чарли? Бриджис? Появи се Мериан, разбира се.

— Здравей, Джоди. — Тя се усмихна, затвори вратата и я заключи. — Отдавна не сме се виждали.