Матю Арлидж
Куршум за двама (11)

11.

Това беше засада. Жената дебнеше Хелън и когато тя слезе от колата, веднага й се нахвърли.

— Ще ми отделите ли няколко минути, инспекторе?

Сърцето на Хелън се сви. Започваше се.

— Радвам се да те видя, Емилия, но съм много заета.

Хелън понечи да тръгне, но другата жена рязко протегна ръка и препречи пътя й. Хелън я изгледа гневно: Ти шегуваш ли се? Противничката й веднага схвана намека и бавно отпусна ръка. Емилия Гаранита невъзмутимо се ухили до уши. Тя имаше доста странен вид — младолика и стройна, но същевременно грохнала и обезобразена. Като тийнейджърка бе привличала мъжките погледи, но едва осемнайсетгодишна беше станала жертва на жестоко нападение с киселина. Ако човек погледнеше профила й отляво, щеше да види привлекателна и дори красива жена. Отдясно тя будеше единствено съжаление — чертите й бяха разкривени, а изкуственото й око не помръдваше. Бе известна с прякора си Красавицата и Звяра и работеше като главен криминален репортер на „Ехо“.

— Случаят „Ейми Андерсън“. Знаем, че тя го е убила, но не и защо. Какво й е причинил, за да я принуди да натисне спусъка?

Хелън се опита да прикрие раздразнението си — беше сигурна, че точно Емилия бе крещяла през пощенската кутия на семейство Андерсън, но знаеше, че е неразумно да се държи враждебно с пресата на този ранен етап от разследването.

— От сексуално естество ли е проблемът? Биел ли я е? Издирвате ли и други заподозрени? — продължаваше да разпитва тя.

— Знаеш процедурата, Емилия, веднага щом имаме какво да кажем, говорителят на полицията ще съобщи. А сега ме извини, ако обичаш…

— Просто съм любопитна, защото сте я пуснали. Дори не е под гаранция. Обикновено ги карате да се потят доста по-дълго от това, не е ли така?

— Не караме никого да се поти, Емилия. Аз следвам стриктно правилата, познаваш ме. И точно затова всяка комуникация с пресата ще се осъществява по установения ред.

Хелън я дари с най-лъчезарната си усмивка и продължи по пътя си. Беше спечелила първата битка във война, която със сигурност щеше да се проточи. Емилия имаше престъпна кръв. Най-голямото от шест деца в семейството, тя се бе прочула, когато баща й, дилър на наркотици, бе осъден на осемнайсет години затвор за използване на децата си като „мулета“. От най-ранна детска възраст Емилия и петте й братя и сестри бяха принуждавани да поглъщат презервативи с кокаин при всяко от многобройните им пътувания от Карибите до пристанището на Саутхамптън. Когато португалецът влязъл в затвора, шефовете му се опитали да принудят Емилия да поднови дейността си на „муле“, за да възстановят загубите си. Тя отказала, затова я наказали — два счупени глезена и половин литър сярна киселина в лицето. Тя бе описала това в книга, която в крайна сметка я бе подтикнала към журналистиката. Въпреки факта, че все още леко накуцваше, тя не се страхуваше от никого и нямаше пускане, когато захапеше някоя история.

— Не ме забравяй — подвикна Емилия, докато Хелън влизаше в полицейската морга.

Хелън знаеше, че животът й току-що бе станал малко по-труден. Ала нямаше време да размишлява по този въпрос точно сега.

Хелън имаше среща с труп.