Матю Арлидж
Куршум за двама (106)

106.

Чарли се опита да стане. Но когато се изправи на крака, главата й се замая. Почувства се като пияна и отново се свлече на пода. Извърна глава встрани и повърна за пореден път. Но вече нямаше какво да повърне — от два дни нямаше какво да повърне.

Умираше от глад. Фраза, която бе използвала толкова много пъти, но едва сега осъзнаваше истинския й ужасен смисъл. Многократни пристъпи на диария, мускулни спазми, червени петна по цялото тяло, силно напукана кожа около устата, лактите и коленете. Сякаш си сменяше кожата — разпадаше се. Постепенно щеше да се превърне в подобие на скелет. Личинките отдавна свършиха. Марк сигурно щеше да умре, преди да се завърнат.

В другия край на стаята Марк тихо припяваше „Имах си мъничко орехово дръвче“. От няколко дни бълнуваше детски песнички — може би ги помнеше от майка си, а може и да ги бе пял на дъщеря си. Така или иначе, бъркаше думите и мелодиите. Всъщност просто издаваше някакви звуци, опитвайки се да си докаже, че все още е жив. Кого заблуждаваше?

Чарли огледа гробницата им за хиляден път. До болка познатите четири бетонни стени безмълвно устояха на погледа й. Миризмата вече не се търпеше, шест дни екскременти, пот и повръщано се смесваха в зловонен коктейл. Освен това беше адски студено. Чарли се бе опитала да завие Марк — чиито зъби тракаха от високата температура — със стъклена вата, но той я избута настрана, защото дращеше кожата му и го дразнеше.

Чарли се замисли дали да не хапне малко от нея, но знаеше, че няма да успее да я задържи в стомаха си, а вече нямаше сили да повръща. Затова просто седеше, потънала в мрачни мисли.

Тя подпря глава върху студената, твърда стена. За кратък момент хладината на камъка я успокои. Наносекунда спокойствие, преди гладът отново да нададе вой.

Чарли рязко отлепи глава от стената и свали панталона си. После събу пликчетата си и ги вдигна във въздуха като трофей. Бяха мръсни и захабени от носенето им цяла седмица, но бяха единствената част от дрехите й, която не беше покрита с плътен слой мръсотия. Опита се да ги разкъса. Бяха изненадващо здрави и еластични, но не след дълго успя да ги разпори на ленти. Напъха една в устата си. Имаше вкус на пот и урина. Чарли започна да дъвче. Дъвка известно време и парчето плат омекна. Тя с усилие го преглътна, борейки се с инстинкта си да повърне. Но не получи никакво облекчение. Налапа още една лента, после още една и се насили да ги преглътне. Чувстваше се обезумяла от глад. Но на четвъртия опит повърна и изхвърли от стомаха си всички погълнати парчета плат. Лежаха си на пода, влажни от слюнка и стомашни киселини, и сякаш й се подиграваха.

Чарли се свлече на пода и заплака. Но и плачът й не продължи дълго. Нямаше сили за отчаяние. Тя отвори насълзените си очи, протегна ръка към гнусните парцали и отново започна да дъвче.