Матю Арлидж
Куршум за двама (105)

105.

Беше шест и половина сутринта, а слънцето упорито отказваше да изгрее. Гъста, усойна мъгла обгръщаше Саутхамптън — идеално олицетворение на настроението на Хелън. Тя хлопна входната врата зад гърба си, метна се на мотоциклета и отпраши към центъра на града с неоправдано висока скорост.

Бяха изминали още трийсет и шест часа и все още нямаше новини. Всъщност не, това не беше вярно — имаше много „новини“, но нито една полезна. От момента, в който се раздели с Емилия, Хелън не спираше да се ядосва на себе си, измъчвана от опасения, че е направила огромна грешка. Не че имаше голям избор, беше длъжна да информира пресата, но така само влоши нещата. Срещата й с Емилия се проведе късно вечерта, така че водещата новина на другата сутрин бе сензационна, но без подробности. Днешният брой на „Еко“ обещаваше да е нещо съвсем различно. Билбордовете гарантираха осем страници по темата.

Когато Хелън пристигна в кабинета си, на бюрото й лежеше копие от вестника. Услужлив член от екипа или някой просто искаше да подчертае нещо? Тя прескочи зловещото заглавие и премина директно към подробностите от вътрешните страници. Просто отвратително. Изопачена долнопробна статия и нищо повече. В изчерпателни и пикантни подробности читателите се запознаваха с различните етапи на обезводняването и гладуването до смърт, следваха размишления по въпроса кой полицай ще издържи по-дълго и какви биха били вероятните причини за смъртта. За по-тъпите си читатели бяха подсигурили и полезна таблица на физическото и умственото изтощение, описваща как Чарли и Марк са се чувствали през Ден първи. И Ден втори. Трети, Четвърти, Пети. Шести. За следващите дни висеше голяма въпросителна, но тя имаше едно-единствено красноречиво значение.

Насред цялата тази мръсотия едва се забелязваше и телефонен номер за контакт с полицията — което според уговорката бе основната цел на тази твърде изчерпателна статия. Както можеше да се очаква, телефонът прегря от обаждания. Вълнението, породено от тази изключителна история, гарантираше това. Болшинството от обажданията не бяха нищо повече от отчаяно търсене на внимание, а това вбесяваше Хелън.

Когато се срещна с приятеля на Чарли и родителите на Марк, Хелън не успя да им даде кой знае каква утеха. След сензационните статии в „Еко“ те бяха обезумели от тревога и изляха гнева си върху Хелън. Тя бе откровена с тях относно шансовете за оцеляване на любимите им хора, но обеща да направи всичко възможно, за да ги върне у дома. Те бяха в шок и трудно възприемаха случилото се, сякаш сънуваха кошмар, от който скоро щяха да се събудят.

Хелън отчаяно искаше да им даде надежда, да сподели добра новина, която да сложи край на страданието им, но нямаше смисъл да ги лъже. Тя знаеше, че Марк и Чарли са издръжливи хора със силна психика, но от тях нямаше и следа почти цяла седмица. Кой би могъл да каже в какво състояние се намираха в момента? Или колко още можеха да издържат. Те бяха хора в крайна сметка.

Времето изтичаше неумолимо и всяка минута беше ценна.