Матю Арлидж
Куршум за двама (101)

101.

Въобразяваше ли си, или наистина обвиняваха нея? Чарли и Марк бяха в неизвестност повече от 48 часа и тревогата на екипа прерастваше в отчаяние и шок. И сега, докато организираше екипа за издирването на изчезналите им колеги, Хелън започна да вижда обвинителни погледи навсякъде около себе си, сякаш те колективно бяха решили, че вината е нейна.

Чрез телефонно базиране на местоположението бе установено, че последно Марк и Чарли са били в близост до бившата детска болница на „Спайър стрийт“. Този факт съответстваше и на анонимно съобщение, което ги бе отвело там. Намирисваше на капан. Всички безмълвно си задаваха един и същ въпрос — тя ли ги бе отвлякла?

Отне дразнещо дълго време да се осигури въоръжена подкрепа, но Хелън бе направила и невъзможното и сега се носеше с висока скорост към старата болница, следвана от отряд на SO19^[1]. Сградата бе голяма, с множество изходи, и тя не искаше да позволи на Сюзън да им се изплъзне отново. Ако изобщо беше там, разбира се.

Влязоха по възможно най-тихия начин. SO19 тръгнаха първи, плътно следвани от Хелън, детектив Бриджис и десетина души от Военна полиция. Огромна площ за претърсване, но ако се разпръснеха ветрилообразно и поддържаха контакт по радиостанциите, биха могли да приключат сравнително бързо. Хелън чувстваше цялото си тяло сковано от напрежение. Знаеше, че трябва да се опита да овладее нервите си — прекомерното нервно напрежение води до вземане на лоши решения, особено когато държиш глок в ръка. Времето беше лошо и вятърът, който свистеше през счупените прозорци, придаваше на обстановката призрачна, злокобна атмосфера. Вземи се в ръце, повтаряше си тя — не искаше да й се привиждат сенки и оптически измами.

Но не беше лесно да се отпусне при толкова висок залог. Вината за всичко това наистина беше нейна. Не само защото бе вдъхновила убийствата, но и защото беше помолила Марк да се върне на работа. Ако просто го бе оставила на мира, сега той щеше да бъде жалък пияница, но в безопасност. Беше се върнал на работа, без да се ядосва и без да обвинява. Защото той вярваше в онова, което правеше, и защото — въпреки всичко — вярваше в нея. А ето какво получи за отплата за своята преданост.

Тя внимателно се изкачваше нагоре по стълбите — съвсем сама, в разрез с протокола. Надникна в първата стая. Самотно, изоставено, мрачно и прашно място. Хелън освободи предпазителя на пистолета си. Инстинктите й подсказваха, че сестра й нямаше да се остави лекомислено да налети на екип от SO19. Тя преследваше Хелън.

Вдигна оръжието пред себе си и надникна в следващата стая — убедена, че съвсем скоро ще се изправи лице в лице с врага. Радиостанцията й внезапно изпука. Беше детектив Бриджис. Звучеше по-скоро развълнуван, отколкото тревожен. Беше чул някакви звуци. Идвали от долния етаж. Тъкмо отивал натам, за да провери. Хелън веднага заряза всичко и хукна надолу по стълбите.

Докато бързаше в посоката, откъдето се чуваше хлопането, детектив Бриджис с изненада видя как Хелън го изпреварва. Той винаги се бе гордял с бързината си, но шефката му изглеждаше като обладана от зъл дух. Опитваше се да се овладее, но той ясно виждаше, че е като навита пружина. А сега, водена от страх, мрачни предчувствия и гняв, бързаше да си присвои тази история. Искаше тя да бъде човекът, който ще сложи край на този кошмар.

Когато стигнаха до долния край на стълбището, коридорът се разклоняваше в четири посоки. Радиостанцията отново изпращя и Бриджис побърза да намали звука й, смутен от злъчния поглед на Хелън. Двамата наостриха уши и се огледаха.

Направо. Шумът определено идваше от коридора точно пред тях и те хукнаха натам. Първата врата беше заключена, но звукът се носеше от по-далеч. Продължиха нататък и тогава го чуха съвсем ясно — бум, бум, бум. От съседната стая. Вратата беше заключена. Но те щяха да влязат. Трябваше да влязат.

Докато Хелън викаше през затворената врата, с надеждата да долови признаци на живот, един от военните полицаи изтича да донесе железен лост. Върна се след по-малко от минута и доведе със себе си още хора. Подпря вратата с рамо и вклини лоста в ключалката на тежката метална врата. Напред-назад, напред-назад, докато най-накрая вратата неохотно се предаде с протяжно скърцане. Хелън и Бриджис избутаха полицая от пътя си и нахълтаха вътре.

За да открият празна стая.

Счупен прозорец, полуизкъртен от пантите си, ритмично блъскаше металната рамка под поривите на бурния вятър.