Матю Арлидж
Куршум за двама (100)

100.

За момент се почувства свободна. Намираше се в търговски център и тичаше към ескалатора. Майка й стоеше на площадката в горния му край и хокаше охранителя, че не изпълнява задълженията си. Никога досега не се беше чувствала толкова щастлива да види майка си, затова бягаше с всички сили към нея. Когато се приближи, мъжът от охраната се обърна към нея, но — странно защо — не можеше да говори, просто я гледаше втренчено и стенеше, стенеше, стенеше…

Чарли рязко се събуди и се сблъска с грозната реалност. Марк лежеше на пода до нея и стенеше, стенеше, стенеше… Чарли потисна яда си — вината не беше негова. Раната на главата му беше тежка и нямаше как да я излекуват сами. В началото Чарли се опита да я почисти със слюнка и ръкав от риза, но сега се тревожеше, че така я бе замърсила още повече. Марк се чувстваше зле и преди да ги отвлекат — твърде много алкохол, твърде много безсънни нощи — а кръвозагубата го изтощи още повече. Раната му започваше да се инфектира. Явно имаше треска. Какво щеше да прави Чарли, ако състоянието на Марк се влошеше сериозно? Тя пропъди тази мисъл и погледна часовника си. Колко време бе спала? Не много. Когато си изгубил надежда, времето тече толкова бавно. Първата сутрин и двамата бяха енергични, изпълнени с оптимизъм, твърдо решени да намерят начин да се измъкнат от тази гробница. Взеха решение да работят денем и да спят нощем. На втората сутрин удвоиха усилията си, използваха катарамите на коланите си в опит да разхлабят тежките панти на вратата. Но е трудно да продължиш, когато всичките ти усилия се провалят. В крайна сметка катарамите им се счупиха и до следобеда на втория ден от пленничеството им ги завладя апатия и отчаяние.

Чарли никога не се бе чувствала толкова мръсна, толкова гнусна, толкова отчайващо безпомощна. Тясното пространство на затвора им започваше да става непоносимо. Бяха се разбрали да ходят по нужда и (в нейния случай) да повръщат в най-отдалечения край на стаята и Чарли стриктно спазваше споразумението. Когато усетеше пристъп на сутрешно гадене, тичаше в ъгъла и изпразваше стомаха си върху смрадливия под. Марк очевидно бе твърде отпаднал или просто му беше безразлично и не си правеше този труд. Беше подгизнал целият в собствените си нечистотии и смрадта изпълни ноздрите на Чарли.

Повдигна й се мигновено и тя хукна към мръсния ъгъл, където повърна дълга струя кисела жлъчка. Стомахът й отново се сви в конвулсия, после отново, докато накрая се успокои. Внезапно гърлото й пресъхна и тя изпита силна, мъчителна жажда. Започна да кръстосва стаята и да се оглежда за някакъв източник на влага, като през цялото време разтриваше очите си, опитвайки се да заплаче, за да оближе солените сълзи. Ала нямаше нищо — вече ги бе изплакала. Всичко бе изгуб…

Нещо се раздвижи. С периферното си зрение видя някакво движение. Ужасяваше се да погледне — страхуваше се от онова, което би могла да открие — но бавно, плавно обърна глава. И го видя. Огромен и тлъст. Плъх.

Беше се появил от нищото и сега ровичкаше в нечистотиите им за дълбоко заровени лакомства. За Чарли това бе чудотворно спасително видение — като оазис в пустиня. Храна. В съзнанието си тя вече забиваше зъби в противното му тяло, късаше плът от костите му, за да укроти болезнените спазми на стомаха си. Може би щеше да стигне и за двама им, съдейки по размера му.

Внимателно. Не бързай. Това може да е границата между живота и смъртта. Чарли полека изхлузи якето от раменете си — не беше идеалната мрежа, но трябваше да свърши работа.

Стъпка напред. Плъхът внезапно вдигна глава и стрелна поглед в мрака. Чарли застина. Лакомията на животното надделя и след като подуши бързо въздуха, отново зарови муцуна в нечистотиите.

Още една стъпка напред. Този път плъхът не помръдна.

Още една стъпка. Чарли полека се приближаваше.

Още една. Вече беше буквално отгоре му.

Тя се хвърли напред и го затисна с якето си. Плъхът се мяташе като обезумял, а тя налагаше с юмруци мърдащата издутина, опитвайки се да смаже малката му главица. Животното притихна. Дали беше успяла? Удари го още веднъж, за да е сигурна, после леко отпусна хватката, за да провери. Плъхът се стрелна изпод якето в отчаян опит да избяга. Чарли докопа опашката му, но тя се изплъзна от пръстите й и гризачът изчезна през процеп в стената.

Чарли се изправи на крака. Толкова отчаяна постъпка, че чак й стана почти смешно. Омазана в собствените си лайна, стомахът й стържеше от глад, гърлото й пламтеше. Трябваше да сложи нещо в уста. Някаква храна. Трябваше да намери поне минимално облекчение.

Тя се предаде пред унижението и направи онова, което се бе заклела да не прави. Свали пликчетата си и уринира в шепа, после изпи топлата течност, наслаждавайки се на всяка капчица.