Платон
Държавата (9)

Възпитание на стражите

XVII. Какво е впрочем това възпитание? Или е трудно да се намери по-добро от това, което е намерено отдавна? Едното е гимнастиката и се отнася за тялото, а другото е музиката и се отнася до душата.

377a — Да.

— Не трябва ли по-напред да започнем да ги възпитаваме с музиката, а след това с гимнастиката?

— Защо не?

— А към музиката — попитах аз — ти отнасяш ли словесността?

— Отнасям.

— Има обаче два вида словесност: нали едната е истинска, а другата е лъжлива?

— Да.

— И ние трябва да възпитаваме с двете, но най-напред с лъжливата?

— Не разбирам — рече той — защо говориш това.

— Ти не разбираш — отвърнах аз, — че на децата 377b най-напред разказваме приказки? А това, казано общо, е лъжа, макар и да има нещо истинно. Значи по отношение на децата ние си служим най-напред с приказки, а след това с гимнастика.

— Това е така.

— Затова аз казах, че при възпитанието музиката трябва да предхожда гимнастиката.

— Вярно — потвърди той.

— Нали знаеш, че началото на всяка работа е изобщо твърде важно, особено за младежа и за човека в нежна възраст? Тогава предимно се образува и оформява характерът, който някой желае да създаде у другите.

— Точно така.

— Така лесно ли ние ще допуснем децата да слушат и да приемат в душата си случайни приказки, съчинени от случайни хора и съдържащи в себе си такива представи, които са противоположни на тия, които смятаме, че те трябва да имат, когато достигнат зряла възраст?

— По никакъв начин не трябва да допуснем това.

377c — Следователно, както изглежда, първо ние трябва да подбираме авторите на приказки и съчинените добре да приемем, а съчинените лошо да отхвърлим. След като отберем добрите приказки, трябва да убедим кърмачките и майките да разказват само тях на децата и повече да извайват душите им с приказки, отколкото телата им с ръце. Повечето приказки, които сега се разказват, трябва да бъдат отхвърлени.

— А кои именно? — попита той.

— По по-големите приказки ние ще преценяваме по-малките — отвърнах аз, — защото и по-големите, и 377d по-малките трябва да имат едно и също влияние и въздействие. Или ти не мислиш така?

— Мисля — рече той, — но не разбирам за какви по-големи приказки говориш.

— За тия — рекох, — за които са ни разказали Хезиод, Омир и другите поети. Те именно съчиниха лъжливи приказки за хората, разказвали са ги и ги разказват.^[1]

— Какви именно — попита той — и за кои от тях говориш с укор?

— За това, което — рекох — първо и най-много трябва да бъде укорявано, особено когато някой лъже лошо.

377e — Това пък какво е?

— Когато някой лошо представя с думи какви са боговете и героите подобно на художник, който рисува нещо, което никак не прилича на това, което той иска да изобрази.

— Заслужено — рече — такива приказки трябва да бъдат укорявани. Но по какъв начин и кои имаме пред вид ние?

— Най-напред — отвърнах аз — най-голямата лъжа за най-важни неща, с която лошо лъже този, който твърди, че Уран е извършил това, за което 378a говори Хезиод, а също по какъв начин Кронос уж го е наказал.^[2] За делата на Кронос и за страданията му, причинени от собствения му син, дори и да са верни, не смятам, че трябва така леко да се разказват на неразумни и млади, но да се премълчават в най-голяма степен; ако пък стане необходимо да се разказват, тайно трябва да ги слушат възможно най-малко хора, без да принасят в жертва свиня^[3], но принасяйки в жертва нещо голямо и неизречимо, за да имат възможност да слушат колкото се може по-малко люде.

— В същност — рече той — тия разкази са груби.

378b — И в нашата държава — рекох, — Адиманте, те не трябва да се разказват. Не трябва да се разказва на младия слушател, че като постъпва във висша степен несправедливо, той не върши нищо достойно за учудване; ако наказва своя баща за несправедлива постъпка, да не смята, че върши същото, което са вършили първите и най-великите от боговете.

— Кълна се в Зевса — отвърна той, — че и според мене не е нужно да се разказват такива приказки.

378c — А още по-малко е нужно да се разказва — рекох аз, — че боговете воюват с богове, кроят заговори един против друг и се бият; и това не е вярно, а бъдещите ни пазачи на държавата трябва да смятат за съвсем срамно нещо лекомислената ненавист на боговете помежду им. Съвсем не трябва да се разказват и описват на юношите войните на гигантите и другите вражди, многобройни и различни, които са имали боговете и героите по отношение на своите родственици и домашни^[4]. Но ако можем по някакъв начин да създаваме убеждение, че никой никога от тия митични същества не е враждувал с друг и че това би било неморално; такива приказки да не се разказват на децата от най-ранна възраст от страна на 378d старците, бабите и изобщо от по-възрастните по години, а поетите трябва да бъдат заставени да нагаждат своите измислици подходящи за децата. За оковите на Хера,^[5] които й бил поставил собственият й син, и за хвърлянето от висините на Хефест от Зевс,^[6] когато Хефест се опитал да защити майка си от ударите на баща си, а така също и за сраженията на боговете, които е измислил Омир, не трябва да се допуска да се говори в държавата независимо дали ще се разбират преносно или буквално, защото младежът не е в състояние да разграничи преносното от 378e непреносното. А каквото възприеме младият човек, това обикновено остава неизличимо и неизменно. Затова трябва да се употребяват всички грижи, та тия приказки, които чуват отначало още хората, да бъдат по възможност най-добре съчинени, за да слушат насочващи към добродетел разкази.