Платон
Държавата (88)

Подражателната поезия нарушава душевната хармония

— Нека по такъв начин да го разгледаме. Подражателното изкуство подражава на хора, казваме, които вършат дела по принуда или доброволно и в зависимост от тия дела се смятат за щастливи или за нещастни, а в зависимост от всичко това те са скръбни или радостни. Или тя изобразява още нещо освен това?

— Нищо повече не изобразява.

— Но във всичко това човек съгласен ли е сам 603d със себе си? Или както при зрението не е съгласен във всичко и за едни и същи неща по едно и също време има у себе си противоположни мнения? Също така и при действията възниквали спор и вътрешна борба? Припомням, че за това не е нужно сега да се уговаряме, защото в по-горните си разсъждения^[1] достатъчно се споразумяхме вече за всичко това: нашата душа е препълнена с хиляди такива противоречия, които стават едновременно.

— Правилно — рече той.

— Естествено, че е правилно — потвърдих аз, — 603e но това, което отминахме тогава, смятам, че трябва сега да го изследваме.

— Кое именно? — попита той.

— Тогава ние говорихме — продължих аз, — че благоразумният човек, ако му се случи нещастие да загуби син или нещо друго много скъпо за него, по-лесно ще понесе бедата от другите.

— Разбира се.

— Сега нека разгледаме дали никак няма да скърби, или това изобщо е невъзможно, а само ще прояви известна умереност в скръбта.

— Последното е по-вярно — рече той.

— Но сега ми кажи още и това, дали според тебе 604a той ще се бори повече и ще се противопоставя на скръбта, когато е наблюдаван от подобните на себе си или когато е на уединено място, останал сам със себе си?

— Ще има голяма разлика в скръбта му — рече той, — когато го наблюдават.

— Останал сам, мисля, той ще има смелост да произнася много неща, които би се срамувал да каже, ако някой го слуша; ще извърши и много дела, които не би предприел, ако някой би го наблюдавал, че ги върши.

— Така е — рече той.

604b VI. Но нали разумът и обичаят нареждат да се противодействува на скръбта, а страданието увлича човека в скръб?

— Вярно.

— Щом у човека има противоположни стремежи при разглеждането на едно и също нещо в едно и също време, то ние казваме, че у него по необходимост има две начала.

— Защо не?

— Нали едното от тях ще бъде готово да се подчинява на обичая така, както обичаят нарежда?

— Как?

— Обичаят гласи, че при нещастия е най-добре да се спазва възможно най-голямо спокойствие и да не се изпада в униние, понеже в тях няма очевидно нито добро, нито зло, а понасящият ги мъчно няма никаква полза от това. А и нищо от човешките дела не си заслужава голяма мъка. Скръбта е пречка за 604c избягване на страданието и за облекчението, което предстои да се осъществи.

— Защо пък говориш това? — попита той.

— Затова — отвърнах аз, — за да можем да се справим със сполетялото ни нещастие, и, както става при игра със зарове, щом на нас ни се е паднало да се справим със случилото ни се, да можем да се справим с делата си, като изберем разумно най-добрата възможност. Не бива да приличаме на децата, които, ударят ли се някъде, хващат удареното си място и само плачат, без да правят нищо друго. Обратно, ние сме длъжни да приучваме своята душа по възможност 604d най-бързо да потърси лек и да поправя болното и загубеното, като чрез лекуването заглушава скръбния си плач.

— Всяка подобна постъпка на хората би била оправдана при сполетелите ги нещастия — рече той.

— Следователно ние твърдим, че най-доброто начало на душата ще следва това разумно съображение.

— Очевидно.

— А това начало, което ни води към помнене на 604e страданието и към скърбите и е ненаситно на тях, няма ли да го наречем неразумно, бездейно и отдадено на страх?