Платон
Държавата (41)

Идеалната държава е осъществима

— Ако нуждата е наложила грижата за държавата на отличните във философията мъже в безпределното минало време или пък сега се осъществява в някоя 499d неелинска страна, която е далеч от кръга на нашия поглед, или пък това ще се случи в бъдеще, то ние сме готови да твърдим, че споменатата държавна уредба е била, сега е и ще бъде, щом самата муза^[1] управлява държавата; защото тая уредба не е невъзможна и ние не говорим невъзможни неща, а само признаваме, че това е трудно.

— И аз така мисля — рече той.

— Но кажи дали така мисли и голямото множество от хората — попитах аз.

— Възможно е — отговори той.

499e — Но, драги мой — продължих аз, — недей да обвиняваш така множеството. Те ще си променят мнението, ако не спориш с тях, но ако добронамерено им говориш и без обиди ще защитиш тяхната любознателност, ще им покажеш какви са тези философи, за които говориш, и ще определиш точно, както неотдавна, природата и заниманието им, та тия множества от хора да не подозират, че ти говориш за 500a тия, които те самите мислят за философи. Ако по този начин те могат да разглеждат тоя въпрос, допускаш ли, че няма да си променят мнението и няма да дават вече по-други отговори? Или ти вярваш, че някой се гневи на негневлив и завижда на незавиждащ, понеже е незавиждащ и кротък? Аз ще избързам да ти кажа, че такава мъчна природа се среща според мене у малцина, а не в мнозина.

— Аз мисля съвсем същото — потвърди той.

— Не си ли съгласен с мене, че виновници за 500b враждебното разположение на множеството към философията са ония външни, които се втурват в неподходящото за тях дело, порицават философите, отнасят се с тях презрително и винаги говорят за тия люде, че те вършат дела най-малко подходящи за философията?

— Естествено — рече той.

XIII. Но, Адиманте, тези, които насочват своята мисъл към съществуващите неща, нямат свободно 500c време да наблюдават човешките дела и в борбата си с тях да се изпълнят с ненавист и гняв, но гледайки и съзерцавайки всичко стройно, неизменящо се, непричиняващо и непонасящо никаква неправда, всичко съществуващо в хармония и разумно разпределено, такива люде се стремят да подражават на това и да се уподобяват на него. Или ти смяташ, че има някакво средство да не се подражава на това, с което човек се среща с възторг?

500d — Не е възможно — рече той.

— Понеже философът общува с нещо божествено и порядъчно, той сам става порядъчен и божествен, доколкото това е възможно за човека: клеветата сред всички е честа.

— Без съмнение.

— Ето защо, ако за философа би се появила някаква необходимост, казах аз, да се грижи за това, което там вижда, частно и публично да го въведе в нравите на хората, а не само себе си да образова, смяташ ли, че той ще стане лош майстор на разсъдителността, справедливостта и на всяка друга гражданска добродетел?

— По никакъв начин — рече той.

500e — Но ако мнозинството от хората узнаят, че ние говорим за тях истината, ще се разсърдят ли на философите и не ще ли ни повярват, когато твърдим, че държавата в друг случай никога не би благоденствувала, освен ако я нарисуват художници, които си служат с божествен пример?

501a — Няма да се сърдят, ако научат — отговори той. Но за какъв начин на рисуване ти говориш?

— Като вземат — рекох аз — държавата и нравите на хората като рисувателна дъска, най-напред биха я направили съвсем чиста. А това не е съвсем лесно. Но ти знаеш, че те се отличават от другите по това, че не желаят да се докоснат нито до частно лице, нито до държавата, нито пък искат да пишат закони, преди да получат чиста дъска или преди сами да я направят чиста.

— И с право — рече той.

501b — Не смяташ ли, че след това те биха нарисували основните черти на държавната уредба?

— Защо не?

— После, мисля аз, като пристъпват към работа, ще насочват вниманието си към две неща; от една страна, към това, което по природа е справедливо, красиво, умно и всичко подобно на тия добродетели, а, от друга страна пък, към онова, което е човешко качество; смесвайки и обединявайки човешките навици, ще образуват предобраз на човек, подобен на онова, което Омир нарече богоподобно и богоравно, присъщо на хората.^[2]

— Това е вярно — рече той.

— Смятам, че едно ще изтриват, а друго отново 501c ще рисуват, докато не направят човешките нрави по възможност най-близки до божиите.

— Това би било най-хубавата живопис — рече той.

— И тъй — продължих аз, — ние ще убедим ли ония, които ти смяташ готови да се устремят срещу нас, че именно такъв е живописецът на държавния строй, когото ние хвалихме пред тях, а против когото те се гневиха, понеже му поверихме държавите? Ако сега ни послушат във всичко това, нали ще станат по-кротки?

501d — Естествено ще станат по-кротки, ако са разумни — рече той.

— А и какво могат да възразят? Нали това, че философите не са любители на съществуващото и на истината?

— Това би било нелепо — продума той.

— Или това, че тяхната собствена природа, която ние разгледахме, не е най-добра.

— И това не.

— Но какво? Една такава природа, като попадне на съответни за нея занимания, нима няма, да стане съвършено добра и философска в най-голяма степен, отколкото всяка друга? Или те ще кажат, че такива ще станат ония, които ние отхвърлихме?

501e — Не е допустимо.

— Още ли ще беснеят, понеже ние твърдим, че ако философското съсловие не започне да управлява държавата, нито държавата, нито гражданите ще си отдъхнат от злините, нито пък държавната уредба, която ние на теория създаваме, ще бъде осъществена?

— Вероятно по-малко — рече той.

— Искаш ли — попитах аз — да кажем, че те не само по-малко ще беснеят, но и че ще станат напълно кротки и ще се оставят да бъдат убедени, ако не поради друго, то поне от срам?

502a — Безусловно — рече той.

XIV. Да допуснем, че те ще бъдат убедени в това, рекох аз. — Но кой ще се усъмни, че децата на царете и на управниците може да се родят по природа философи?

— Никой — рече той.

— Ще може ли някой да каже, че родените такива по необходимост няма да се покварят? Че за тях е мъчно да се запазят, и ние сме съгласни в това. Но ще се намери ли някой да твърди, че през цялото време 502b никой от всички тях никога няма да се запази?

— Как ще се намери?

— А е достатъчно да се намери само един такъв, ако държавата му бъде подвластна, да може да извърши всичко, което сега се смята за невероятно.

— Достатъчно е да има само един такъв — рече той.

— Когато управникът — продължих аз — създава закони и определя длъжности, за които ние вече говорихме, не бива гражданите да не искат да ги изпълняват.

— По никакъв начин.

— Чудно ли е и невъзможно ли е това, което на нас се харесва, да се харесва и на другите?

502c — Аз не мисля така — рече той.

— Но, както мисля аз, ние достатъчно разгледахме вече в досегашните си разсъждения, че най-хубавото е възможно.

— Достатъчно го разгледахме.

— Сега, както изглежда, ни предстои да говорим за законодателството: ако бъде осъществено всичко, за което говорихме, това би било най-добро; макар че осъществяването му е трудно, но не е невъзможно.

— Предстои ни наистина — рече той.

XV. И тъй, след като нашето дело с голям труд беше доведено до своя край, нали трябва да се каже 502d сега останалото, т.е. по какъв начин и от кои науки и занаяти ще произлизат управниците на държавата, а така също и на каква възраст ще бъде привличан всеки един за всяка отделна дейност?

— Естествено, че трябва да се каже — рече той.

— Моята хитрост — продължих аз — не ми послужи за нищо, като пропуснах по-рано разискването за избирането на жените, раждането на децата и поставянето на управници, понеже знаех, че това е щекотлив и мъчен въпрос, макар и да е съвсем естествен, понеже сега по необходимост трябва да разгледам тия въпроси. Впрочем за жените и за децата вече е казано необходимото, а що се отнася до управниците, трябва да започнем от самото начало. Ние казахме, ако си спомняш, че управниците при удоволствия и при скърби трябва да се явяват като обичащи държавата и не трябва да се показват като незачитащи това основно задължение нито по време на трудни обстоятелства, нито по време на страх, нито при всякакви други превратности в живота. А този, който в това отношение е безсилен, не трябва да избираме за управник, а да вземаме винаги чистия като изпитано от огън злато; такъв трябва да поставяме за управник, на такъв да се отдават почести и дарове приживе и след смъртта му. Ние говорихме нещо подобно, като отклонявахме нашето разискване 503b от правия път и го прикривахме, понеже се страхувахме да повдигнем въпроса, който сега е предмет на разискване.

— Ти говориш самата истина — рече той. — Аз помня, че беше така.

— Тогава, друже мой — рекох аз, — у мене нямаше достатъчно смелост да кажа това, което се осмелявам да говоря сега. Нека смело да бъде казано, че философите трябва да бъдат поставяни за най-грижливи стражи.