Платон
Държавата (33)

Философът познава истината

— Хайде сега внимавай какво ще му кажем. Не искаш ли да го попитаме (ако той знае нещо, ние не му завиждаме, но с удоволствие бихме изслушали това, което той знае): „Ето сега кажи ни дали знае нещо този, който знае, или нищо не знае?“ Отговаряй ми ти вместо него.

— Ще отговоря, че знае нещо — рече той.

— Съществуващо или несъществуващо?

477a — Съществуващо, защото как би могло да се знае нещо, което изобщо не би съществувало?

— Следователно ние приемаме за вярно това, макар че много пъти сме го разисквали, че наистина съществуващото е наистина познаваемо, а съвсем несъществуващото съвсем не може да се познае.

— Съвсем вярно.

— Добре. Но ако нещо е такова, че се явява ту 477b като съществуващо, ту като несъществуващо, дали то ще заема място по средата на истински съществуващото и на несъществуващото никъде?

— По средата.

— Но тъй като за съществуващото ние имаме знание, а за несъществуващото е необходимо да има незнание, то за това средно не трябва ли да търсим нещо средно между незнание и знание, стига само нещо такова случайно да съществува?

— Разбира се.

— Но наричаме ли ние нещо мнение?

— Как да не наричаме?

— Друга ли сила му приписваме от тая на знанието или същата?

— Друга.

— Следователно мнението се отнася към едно нещо, а знанието към друго — всяко едно според своята сила.

— Така.

— Нали знанието по своята природа е на нещо съществуващо, за да се знае какво е съществуващото? Според моето мнение необходимо е най-напред да изследваме това.

477c — Как?

XXI. Ще кажеш ли, че способностите^[1] са някакъв род на съществуващите неща, чрез които и ние можем това, което можем, и всичко друго, което нещо може? Например аз твърдя, че зрението и слухът принадлежат към способностите, ако ти разбираш какво искам да кажа с понятието род.

— Разбирам — рече той.

— Послушай какво аз мисля за тях. Под способност аз не разбирам нито някакъв цвят, нито някакъв образ, нито нещо от това, което е и в много други неща, което, като гледам, определям у себе си 477d едните, че те са едно нещо, а другите пък друго нещо. В способността аз виждам само това, към което тя се насочва и което върши; и въз основа на това давам име на всяка способност; затова насочената към едно и също и вършеща едно и също способност аз наричам с едно и също име, а насочената към нещо друго и вършещата нещо друго наричам с друго име. А ти как постъпваш?

— По същия начин — отвърна той.

— Хайде сега отново да се насочим към нашия въпрос, любезнейши — рекох аз. — Смяташ ли, че знанието е някаква способност или към какъв род го отнасяш ти?

— Към тоя род, който е най-могъщ от всички способности.

477e — А мнението ще отнесем ли към способностите или към някакъв друг вид?

— По никакъв начин — рече той, — тъй като мнението не е нищо друго освен това, чрез което можем да мислим.

— Но преди малко ти се съгласи, че знанието и мнението не са едно и също.

— Може ли този, който има ум, да смята, че непогрешимото е едно и също с погрешимото?

— Добре — казах аз. — Очевидно ние сме съгласни: мнението е нещо по-друго от знанието.

— По-друго.

478a — Следователно по природа всяко едно от тях притежава особена цел и способност.

— Необходимо е.

— Нали знанието за съществуващото е да се знае какво е съществуващото?

— Да.

— А мнение, казваме, е да се мисли?

— Да.

— Познава ли то същото, което знанието знае? Едно и също ли ще бъде това, което може да се знае 478b и което може да се мисли! Или това е невъзможно?

— Не е възможно според това, за което се съгласихме — рече той.

— Щом като една способност е за едно, а друга за друго и щом мнението и знанието са две различни способности, както казахме, то едното е способност за едно, а другото е способност за друго. От това следва, че не може да бъде едно и също това, което се постига чрез знание, и това, което се изгражда като мнение. Ако съществуващото е познаваемо, то нали това, което може да се гради като мнение, е нещо различно от това, което съществува?

— Друго.

— Съставя ли се мнение за несъществуващото? Или е изобщо невъзможно да се съставя мнение за това, което не съществува? Помисли си! Нима този, който мисли, не насочва своето мнение към нещо? Или е възможно да се мисли, но да се мисли за нищо?

— Не е възможно.

478c — Нали този, който мисли, мисли все пак за нещо?

— Да.

— А несъществуващото не е нещо; и съвсем неправилно би се наричало нещо.

— Наистина.

— По необходимост ние приписахме на несъществуващото незнанието, а на съществуващото — знанието.

— Правилно — рече той.

— Следователно предмет на мнението не е нито съществуващото, нито несъществуващото.

— Така е.

— И тъй мнението не е нито незнание, нито знание.

— Изглежда, че не е.

— Нима то е извън тях и надминава знанието по яснота, а незнанието по неяснота?

— Нито едното, нито другото.

— Не ти ли се струва — продължих аз, — че мнението е по-тъмно от знанието и е по-ясно от незнанието?

— Съвсем — рече той.

478d — И че лежи вътре в двете.

— Да.

— Следователно мнението е нещо средно между тия две — незнанието и знанието.

— Без съмнение.

— Не говорихме ли ние по-рано, че ако нещо едновременно се представя като съществуващо и като несъществуващо, то лежи между истинно съществуващото и изобщо несъществуващото и за него не може да има ни знание, ни незнание, но то би се показало като нещо средно между незнанието и знанието?

— Вярно.

— Ето сега между тия две се показа средното, което ние наричаме мнение.

478e — Показа се.

XXII. Както изглежда, на нас остава да намерим онова, което участвува в едното и в другото, т.е. в това, което съществува, и в това, което не съществува, но не можем да го наречем с името на нито едно от двете. А пък ако се открие нещо подобно, с пълно право бихме казали, че това е именно, което мислим; тогава на двете нейни части ще припишем свойства на крайното, а това, което се намира между тия две части, ще наречем средно. Или не е така?

— Така е.

— Като предположихме това нещо, ще помоля 479a да ми каже и да ми отговори оня добър човек, който не признава прекрасното само по себе си и никаква идея, тъждествена на самата красота, а признава много красиви неща; този любител на съзерцаване никога не се съгласява, ако някой му говори, че хубавото е единно, както и справедливото е единно, а така е и с всички останали състояния. В тия многобройни красиви неща, любезнейши, ще кажем ние, няма ли нищо, което не ще изглежда грозно, в справедливите, което не ще изглежда несправедливо, и в свещените няма ли да има нещо несвято?

479b — Не — рече той, — но по необходимост в някои случаи самите хубави неща се явяват и като грозни и по същия начин всички останали, за които ти питаш.

— Но какво? Много двойни неща не се ли явяват понякога половини вместо двойни?

— В никакъв случай.

— Но големите и малките, леките и тежките неща ще се наричат ли с по-голямо право с тия имена, с които ги наричаме, отколкото с противоположните наименования?

— Не, но всяко нещо ще има едното и другото наименование — отговори той.

— Дали всяка една вещ ще бъде точно това, или изобщо няма да бъде в зависимост от това, как някой би я назовал?

— Това прилича — рече той, на двусмислените 479c с изказвания по време на гощавки или на детската гатанка за убиването на прилеп от евнух, в която се пита с какво и на какво той го е убил^[2]. А в тия думи има двусмислие и нито за една вещ не може със сигурност да се предполага, че тя е такава или инаква, или кое от двете наименования й подхожда повече, или пък не й подхожда нито едното, нито другото.

— Можеш ли ти — продължих аз — да си послужиш с тия наименования или да ги поставиш в по-добро положение, отколкото положението на нещо 479d средно между съществуващото и несъществуващото? Те не са по-неясни от несъществуващото и няма да изглеждат по-несъществуващи от него, но, от друга страна, не са по-ясни от съществуващото и не са нещо повече от него.

— Съвсем вярно — рече той.

— Както изглежда, ние вече намерихме, че повечето от съществуващите схващания за хубавото и за другите качества се намират някъде по средата между несъществуващото и действително съществуващото — заключих аз.

— Намерихме — потвърди той.

— Но ние вече се съгласихме, че ако нещо е такова, то трябва да се смята само като нещо мислимо, а не като познаваемо, понеже блуждае по средата между тях и следователно се разбира със средна способност.

479e — Съгласихме се.

— Следователно тия, които виждат много хубави неща, но не виждат същината на хубавото и не могат да следват друго, което води към това; също тия, които виждат много справедливи неща, но не виждат същината на справедливото, а така също и за всички други подобни случаи за тях ние ще кажем, че за всичко те имат мнение, но не знаят нищо за това, за което мислят.

— И това се налага.

— Следователно ще кажем ли, че едните желаят и обичат това, за което имат знание, а другите пък желаят и обичат това, за което имат мнение? Нима не помним това, което говорихме, че те обичат и се 480a възхищават на гласове, на хубави цветове и на други такива подобни неща, а дори не допускат, че съществува същината на хубавото?

— Помним.

— Нима ние ще сгрешим, ако ги наречем по-скоро любители на мнения, отколкото любители на мъдрост? Дали няма да ни се много разсърдят, ако ги наречем така?

— Няма, ако се съгласят с мене, че на истината не е позволено да се сърдим — рече той.

— И така нали трябва да наричаме любители на мъдростта (философи), а не любители на мнение тия, които обичат всичко истински съществуващо?

— Без никакво съмнение.