Платон
Държавата (2)

Увод

327a I. Вчера слизах с Главкон^[1] сина на Аристон, в Пирея^[2], за да се поклоня на богинята^[3] и в същото време да видя как ще отпразнуват празника, който провеждаха за първи път. Според мене церемонията беше 327b изпълнена така хубаво и благопристойно от местните жители, както я изпълняваха самите траки. След като се помолихме и видяхме всичко, ние се върнахме в Атина. Полемарх, синът на Кефал, като ни видя отдалече, че ние вече се отправяме за дома, заповяда на своя роб да ни настигне тичешком и да ни каже да го дочакаме. Младият роб ме хвана за дрехата отзад и каза:

— Полемарх ви моли да почакате.

Аз пък се обърнах и попитах:

— Къде е той?

— Той е назад — отвърна робът — и скоро ще пристигне; но вие го почакайте.

— Нека почакаме тогава — каза Главкон.

327c Малко след това към нас се присъединиха Полемарх, Адимант, брат на Главкон, Никерат Никиев и някои други, които се връщаха от тържествената процесия. Тогава Полемарх каза:

— Изглежда, Сократе, вие бързате за Атина.

— Ти добре се досещаш — отвърнах му аз.

— А виждаш ли колко сме ние — продума той.

— Как не!

— Следователно трябва вие или да сте по-силни от тези тук, или да останете тука.

— Но има още нещо — казах аз, — ние трябва да ви убедим защо трябва да ни пуснете да вървим.

— А нима бихте могли да убедите тези, които не слушат? — отвърна той.

— Никак не е възможно това — отвърна Главкон.

— Бъдете уверени, че ние няма да ви слушаме.

328a Адимант пък рече:

— Нима не знаете, че тази вечер ще има конно факелно надбягване^[4] в чест на богинята?

— С коне! — възкликнах аз. — Това е нещо ново. Дали надбягвайки се с коне, състезателите ще си предават запалени факли един на друг? Или нещо друго?

— Точно така — отговори Полемарх. — Освен това ще уредят нощни увеселения, които заслужава да се видят. След като се нахраним, ние ще видим нощните веселия и ще се срещнем там с много млади люде и ще се разговорим с тях. Затова останете и не се противете.

328b Тогава Главкон каза:

— Изглежда, че трябва да останем.

— Щом ти мислиш така, трябва и така да постъпим — казах аз.

II. И така ние се отправихме за дома на Полемарх и там заварихме Лизий и Евтидем, братя на Полемарх, и заедно с тях халкидонеца Тразимах, пеонеца Хармантид и Аристонимовия син Клитофонт^[5]. Там беше и Полемарховият баща Кефал.^[6] Той ми изглеждаше вече много застарял, понеже го бях видял за последен път преди много време. Кефал с венец 328c на глава^[7] седеше върху стол с мека възглавничка, тъй като принасяше жертва във вътрешния двор. Ние насядахме край него, понеже там имаше наредени в кръг столове. Щом ме видя, Кефал ме поздрави и каза:

— Сократе, ти вече рядко идваш при нас в Пирея, а би трябвало да идваш. Ако аз все още можех да отивам лесно в града, нямаше да има никаква нужда ти да идваш тука. Тогава ние щяхме да идваме при 328d тебе. Но сега ти трябва да идваш по-често при нас. Знай, че колкото^[8] повече ми стават чужди телесните удоволствия, толкова по-голямо желание имам и изпитвам удоволствие от разговорите. Ти впрочем не се отказвай от твоето занимание, продължавай да общуваш с младежите, но и не забравяй да идваш при нас като при приятели и близки другари.

— Кефале, това е редно, а и на мене ми е приятно да разговарям с люде в напреднала възраст, казах аз. 328e Те вече са извървели този път, който вероятно ще трябва да изминем и ние. Затова трябва да ги питам какъв е този път: неравен и труден ли е, или пък е равен и лесен. Особено с удоволствие бих питал тебе как изглежда това, понеже ти си вече на тая възраст, която поетите наричат праг на старостта. Бих питал дали е трудна тая част от живота и какво ще кажеш ти за това?

III. Кълна се в името на Зевс, че аз ще ти кажа, 329a Сократе, това, което мисля — отвърна той. — Обикновено се разбираме помежду си ние, хората, които имаме почти еднаква възраст, и оправдаваме древната поговорка.^[9] Повечето от нас, когато се събираме, тъгуват, понеже копнеят за насладите от млади години и си спомнят за свои любовни удоволствия, пирове, гощавки и други подобни; оплакват се, че са лишени от нещо съществено, като смятат, че тогава 329b са живели добре, а сега вече не живеят. Някои пък страдат, че старостта им се взема на присмех от техни близки, и затова пеят тъжна песен за старостта като за виновница на злините им. Според моето мнение, Сократе, тия люде не обвиняват самата вина. Ако наистина старостта беше причина, то трябваше и аз да понасям поради нея същото, което търпят всички останали, достигнали тая възраст. Напротив, аз вече съм имал възможност да се срещам с други, не такива старци и на първо място със Софокъл. Някой си срещнал поета и го попитал: „Софокле, как си с 329c любовните удоволствия? Можеш ли още да общуваш с жени?“ На това Софокъл отговорил: „Кажи го по-добре, човече! Аз се освободих от това общуване с най-голяма радост, сякаш отбягнах бесен и жесток тиранин.“ И тогава смятах, че поетът е отговорил добре, а и сега съм на същото мнение. Има пълно спокойствие и мир за старостта от тия удоволствия. Когато страстите престанат да се разпалват и отслабнат, тогава настъпва онова състояние на Софокъл — освобождаване от много и бесни господари. 329d Причината за това и за неприятностите с домашните е една и съща: и тя не е в старостта, а в човешкия нрав, Сократе. Ако старците са добронравни и с лек характер, то и старостта е лесно поносима за тях. Ако ли не са с добър нрав, Сократе, то и старостта, и младостта са еднакво непоносими за такъв човек.

IV. Аз се възхитих от тия му думи. И понеже исках да говори още, подтикнах го към това, като казах:

329e — Аз смятам, Кефале, че мнозина няма да се съгласят и няма да приемат казаното от тебе, но ще мислят, че ти лесно понасяш старостта си не поради своя нрав, а поради притежаването на голямо богатство. А казват, че богатите имат много средства за утеха.

330a — Ти говориш истината — отвърна ми той. — Те не ще се съгласят. До известна степен имат право да мислят така, но все пак грешат. Мен ми харесва отговорът на Темистокъл^[10], даден на един серифянин, който го наскърбил, като казал, че Темистокъл дължи славата си не на лични заслуги, а на своя роден град. „Самият аз нямаше да се прославя, ако бях серифянин, отвърнал Темистокъл, нито пък ти би се прославил, ако беше атинянин.“ Тия думи добре прилягат за бедните старци, които мъчно понасят старостта си, макар да е еднакво трудно: както за бедния добронравен човек не е лесно да понася старостта, така и за недобронравния човек, който е богат, е трудно да владее себе си.

— Кефале — попитах аз, — дали ти сам си спечелил по-голямата част от богатството, което притежаваш, или си го получил в наследство?

330b — Как е възможно сам да съм го спечелил, Сократе — отвърна той. — Половината от богатството си получих от моя дядо и от моя баща. Дядо, мой съименник^[11], получил в наследство почти такова голямо богатство, каквото сега аз притежавам. А и сам многократно го увеличил, но моят баща Лизаний го намалил и направил по-малко и от притежаваното сега от мене. Що се отнася пък до мене, аз бих бил доволен да мога да го предам на децата си не само да не е намалено, но ако може и малко увеличено в сравнение с полученото от мене.

330c — Аз те попитах за това — продумах аз тогава, — понеже ми изглежда, че ти не обичаш много парите, а това правят обикновено ония, които сами не са ги печелили. А пък тия, които са ги спечелили сами, те двойно или много повече ги зачитат от тези, които не са ги спечелили. Както поетите обичат своите произведения и бащите своите деца, така също и забогателите чрез труд обичат парите си като свои произведения, а не в зависимост от ползата, както правят другите. Поради това те стават неприятни, понеже не желаят нищо друго да хвалят освен богатството си.

— Право говориш — отвърна той.