Жан дьо Лафонтен
Неверният пазител

Аз животните възпях.

В паметта ми те живяха.

И герои мои бяха,

и прославих се чрез тях.

В мойте приказки вълкът

лесно с кучето говори.

Плаче, смее се светът,

съгласява се и спори,

но каквото и да стори,

в него луди, мъдреци,

кръвопийци и светци

си живеят, няма как.

И на сцената са пак

благородник и лъжец,

и мошеник, и подлец,

и тиранин, и глупак,

и ласкател, и дивак,

но изглежда ми навред —

май лъжците нямат чет.

Всъщност, всеки е лъжец —

тъй твърди един един мъдрец.

Лъже учен, лъже прост —

не че правя го въпрос,

но едва ли без лъжата преживяла би земята.

Лъже малък и голям.

Ако туй не казвах сам,

а го заявеше друг,

сигурно бих бил против.

Аз Езоп и Омир тук

ги не включвам: те с красив

стил измислици редят,

но при тях лъжата власт

чудна има — всеки път

става истина за нас.

Книгите на тези двама

са богатство най-голямо

чак до края на света.

Те са дар от вечността.

Но сега за двама други

ще разкажа; те заслуги

по-различни имат

май в нашия измислен край.

 

Е, да почнем.

        Млад търговец от Багдад

се наканил да пътува; нямал брат,

затова на свой комшия поверил

да му пази златото. След време се явил

и си го потърсил. „Ай, каква беда!“

        почнал да се вайка оня. —

„Плъх един изяде всичко. Хукнах да го гоня —

но избяга…“ „Хм, така ли…“ Даже и следа

от съмнение търговецът не проявил.

Но след време тихомълком уловил

той детето на съседа и го скрил.

После викнал хитрия комшия на обяд:

        „Извини ме, братко, ала ад

        е животът ми от вчера —

        че не мога да намеря

своя син! Без него гасне моят свят!

Кой ли ми го грабна? Как да си го върна?“

Казал му търговецът: „Слушай, вчера зърнах

кукумявка как сина ти го отвлече —

отлетя със него много надалече.“

„Слушай, драги, хич не ми е до задявка.

Как човек ще грабне малка кукумявка?“ —

тъй бащата рекъл. „Как — не зная, драги.

Логиката тука нищо не помага. —

казал му търговецът. — Ала, драги, виж:

        нима можеш да се усъмниш,

и защо те стряска толкоз мойта новина?

        Та нима е толкоз странно, че

        кукумявките във таз страна

могат да отмъкнат някое момче,

щом пък плъхът злато хапва до насита?“

Тук, смутен, съседът вече се усетил:

        Върнал му парите

        и си взел момчето.

 

Спорели двамина по подобни тези —

        бил единият от тези,

дето са видели всичко с микроскопа:

всичко е за тях грамадно, а в Европа,

в Африка — от зли чудовища гъмжи.

Първият веднага почнал да се хвали:

„Зелки като къщи баба ми държи.“

„Тенджери пък има като катедрали —

вторият му рекъл. — В тях вари на село

дядо твойто зеле.“

 

С находчивост стряскаш хитростта веднага.

Най-добре абсурда се преборва с още

по-голям абсурд. Разум не помага.

Пред лъжата трябват други пълномощия.