Кръстьо Станишев
Приказка за красивата маймунка Патриция, наричана за по-кратко и на галено Пепе

Като всички знаменити артисти от знаменития Пътуващ цирк и Патриция е красива и умна. И — разбира се — много мила и възпитана.

Тя умее не само да налива чай от самовара, а притежава още много други способности, за които — разбира се — знае само онзи, който е влизал под купола на Пътуващия цирк. А за зяпачите, дето висят отвън пред изрисуваното платнище, Патриция ще си остане завинаги една изрисувана маймунка, облечена в черен фрак и нахлупила на главата си черен цилиндър.

Ала тази приказка за красивата маймунка Патриция ние разказваме не заради глупавите зяпачи отвън, а за нашите най-добри приятели и почитатели — зрителите, публиката — за онези, които ни се възхищават и — разбира се — ни възнаграждават с ръкопляскания и възторжен викове. Това е най-голямата награда за всеки истински артист, посветил на изкуството своите дни и нощи!

Длъжни сме да отбележим, че преди да стане красива и умна, Патриция само си въобразяваше, че е красива и умна.

По времето, когато си въобразяваше, че е красива и умна, и още по-лошо — тя ще ни позволи да го отбележим — когато се хвалеше, че е красива и умна, Патриция живееше в далечната джунгла.

Най-лошото беше, че тя се хвалеше по цял ден, наляво и надясно, нагоре и надолу. Но за да бъдем справедливи, за да бъдем верни на светата истина, ще отбележим, че тя започна да си въобразява и да се хвали след прочутото пътешествие, което направи, седнала на гърба на крокодилчето, дето искаше да стане автомобил. Точно тогава Патриция си загуби ума. А както е добре известно на всеки знаменит артист от знаменития Пътуващ цирк, когато някой си загуби ума, тъкмо тогава започва да си въобразява, че е най-най!

Улови се в тази клопка и Патриция. Вярно, че тя беше най-добрата приятелка на крокодилчето Коко и вярно, че благодарение на нея Коко не стана автомобил, а си остана крокодил.

„Дали не съм най-умна? Аз съм най-умна! Дали не съм най-красива? Аз съм най-красива!…“

Горе-долу — предполагаме ние — така се питаше и сама си отговаряше маймунката Патриция.

И започна да плещи наляво и надясно, нагоре и надолу. Разбира се, тя плещеше само отговорите: „Аз съм най-умна! Аз съм най-красива!“.

След като стана най-най, тя престана да дружи с крокодилчето Коко. Заживя си сама. Сама си подхвърляше кокосови орехи, сама се люлееше на люлките от лиани, сама тичаше през джунглата. Стана високомерна и — най-лошото, нека да го кажем сега — нахална и невъзпитана.

Веднъж, след като се залюля на един висок клон, скочи над главата на папагала Бонифаций и му изкрещя в ухото: „Празноглавец!“. А той — както всички добре знаем — беше уважаваният учител на непослушните папагалчета, които по-късно улови в хитра клопка Хитрият ловец, за да ги продаде в робство.

Тази проява беше върхът на нахалството и абсолютно доказателство, че Патриция си бе изгубила ума.

През онзи нещастен, но само за нея, ден (иначе денят си беше топъл и слънчев), както винаги, Патриция скачаше от клон на клон, люлееше се на висящите лиани, разбира се, както винаги, сама! Ако не смятаме невидимият бръмбар, който бръмкаше в унесената й глава: „Аз съм най-най! Аз съм най-най!…“.

Както си скачаше и се люлееше безгрижно и високомерно, неочаквано, но само за нея неочаквано, Патриция увисна, уловена с едната си ръка за един клон: точно под нея нещо се люлееше и глухо кънтеше. Това нещо беше продълговата кратунка, закачена на клон, наведен съвсем ниско над земята.

Патриция скочи долу и започна да оглежда кратунката. Вътре имаше нещо, което се блъскаше и издаваше звуци. Най-умната и най-красивата маймунка реши, че трябва веднага да разбере какво има вътре в продълговатата кратунка.

Повдигна се на пръсти и като замижа с едното си око, долепи нос до отвора и видя какво нещо е нещото: малко орехи, онези сладки орехчета, които Патриция обичаше най-много! Дори повече от кокосовите орехи!

Отворът отгоре на кратунката беше точно толкова голям, колкото да си пъхне ръката. И тя светкавично я пъхна и заграби орехчетата. Стисна ги здраво, но… Когато поиска да измъкне ръката си, ръката не искаше да излезе от кратунката! Отворът беше станал тесен за ръка, която стиска орехчета. Най-умната и най-красивата маймунка седна на земята, като продължаваше да държи ръката си в кратунката. Бихме могли да кажем по-точно, че кратунката държеше ръката й.

Седеше си Патриция и размишляваше. Дръпна няколко пъти, но ръката не искаше да излезе от кратунката. Стискаше сладките орехчета и не искаше да излиза.

Най-умната и най-красивата маймунка се изправи, улови кратунката с другата си ръка, задърпа я, но тя пак не пускаше пленената ръка.

Седна, стана, пак седна, пак стана, мисли, дърпа, пак мисли, пак дърпа. Вързаната за клона кратунка се люлееше, но не искаше да пусне пленената ръка. Бихме могли да кажем по-точно, че заедно с ръката беше пленена и Патриция. Тя се улови в една истинска клопка. Кратунката, пълна със сладки орехчета, беше най-хитрата клопка, с която Хитрият ловец плени и Патриция.

Това се случи в най-нещастния, но само за нея, ден. А следващият ден беше най-най-нещастен. Хитрият ловец заключи Патриция в клетка и я продаде на най-богатия човек — онзи, който носеше бели дрехи, бели като града, изправен там, където свършваше джунглата…

Оттогава започна тежък живот за Патриция — времето, когато тя забрави, че беше най-умна и най-красива. И тъкмо това й помогна да стане истински умна и красива.

Следва да разкажем и за нейния тежък живот, след като беше продадена в робство. А животът на маймунката Патриция вече беше наистина тежък, и още по-лошо — беше унизителен. Тя трябваше да тича като послушно кученце, да донася в зъбите си (а не в ръка!) всеки предмет, който нейният господар — най-богатият човек — захвърляше където му скимне. Когато пък в голямата бяла къща той събираше най-близките си приятели, за да се весели, Патриция трябваше да ги развлича.

Седнал в средата пред дългата маса, отрупана с лакомства и пъстроцветни бутилки, облечен в бели дрехи, бели като неговата най-богата къща, най-богатият човек щракваше с пръсти и Патриция дотичваше като послушна светкавица. Казваме „послушна светкавица“, макар добре да знаем, че едва ли има някъде по света послушна светкавица. Но Патриция трябваше да бъде послушна, защото на масата пред най-богатия човек стоеше жилав бич. Ударите от този бич оставяха кървава диря по кожата. Поради това маймунката дотичваше като светкавица. Следователно можем с пълно право да я сравним с послушна светкавица.

Щракнеше ли с пръсти господарят, тя дотичваше именно като послушна светкавица, поглеждаше първо него, после жилавия бич, и без да чака подкана, започваше.

Показваше как най-богатият човек, който носеше винаги бели дрехи, се разхожда в кабинета си, как натиска звънеца на своето най-богато писалище и как мигновено дотърчава по-малко богатият човек, облечен в по-малко бели дрехи.

В този миг Патриция отпускаше напред ръце, клюмваше глава надолу и тичаше като куче, изправено на задните крака. Главата й непрекъснато се люлееше, сякаш щеше да се търкулне на пода пред най-богатия човек, облечен в най-белите дрехи, седнал в средата на дългата маса, на която мълчеше жилавият бич.

След този номер — длъжни сме да кажем, че всичко това наподобяваше цирков номер, само че позорен и унизителен, и само наподобяваше — точно след този номер следваше най-позорното и най-унизителното.

Патриция трябваше да покаже как най-малко богатият човек, облечен в най-малко белите дрехи, пристига при най-богатия.

Тя се хвърляше напред, сякаш искаше да си строши главата, затичваше се като куче, но този път на четири крака към нозете на най-богатия човек и започваше да целува неговите най-богати обуща.

Всички, насядали около масата, отрупана с лакомства и пъстроцветни бутилки, се тресяха от смях, по по-малко богатите и най-малко богатите им лица се стичаха сълзи, те крещяха „бис-бис“ — един вик на възхвала, но предназначен да възнаграждава усилията на истинския артист.

Тогава Патриция отново се затичваше на четири крака, отново целуваше най-богатите обуща, докато пъстроцветните бутилки пред най-богатия човек и пред по-малко и най-малко богатите звънтяха от гръмогласен смях.

Всичко това се случваше два пъти седмично. И можеше да продължава още много седмици, месеци и години, ако щастливата случайност — както е прието да се казва — не помогна на нещастната маймунка да се избави от робството.

Нейният господар пожела да я качи в най-богатата си лека кола, за да го придружи до най-богатото летище, където го очакваше най-богатият самолет. На най-богатия човек предстоеше най-богато пътуване.

Патриция трябваше да му помаха с кърпичка за довиждане, когато той се изкачи по стълбичката, за да влезе в самолета. Този номер беше нов, но маймунката го изпълни умело.

Дълго и старателно размахваше тя кърпичката. Но когато най-богатият човек се скри в най-богатия самолет, когато шофьорът на най-богатата лека кола изви обратно, Патриция леко и безшумно отвори вратата и с пъргав скок се измъкна незабелязано, защото седеше на задната седалка на най-богатата лека кола. Шофьорът нито чу, нито видя.

С още един пъргав скок Патриция, която беше вече започнала да поумнява, се мушна сред грамада най-богати куфари, наредени върху малко камионче. Не я забеляза и онзи, който подкара камиончето. Не я забеляза и когато се мушна в търбуха на самолета. Казваме търбуха на самолета, защото — както е известно — куфарите на пътниците биват натоварвани там.

Така, подпомогната от щастливата случайност, маймунката Патриция успя да избяга. И да се избави завинаги от най-богатия човек, който носеше най-белите дрехи, и от неговите по-малко богати и най-малко богати приятели.

Но… винаги, когато се разказва такава приказка, се явява едно непредвидено „но“!

Но тежкият живот не свърши дотук.

В празния тъмен търбух на самолета я намери летецът. Той й се усмихна, но рече тъжно:

— Мила маймунке! Не мога да те взема у дома, защото съм сам. Живея в една стая и винаги летя. В моята малка стая има само звездни карти, книги и снимки на летища!…

Летецът беше млад и имаше добро сърце. Той подаде ръка на Патриция и те тръгнаха за някъде. Тежкият живот, както малко по-късно сама се увери Патриция, продължаваше.

Летецът с доброто сърце я отведе в Зоологическата градина и я предаде на пазача. Наистина, преди да се разделят, той я помилва, отново й се усмихна и отново тъжно й рече: „Мила маймунке!“.

Тежкият живот продължаваше.

Патриция заживя, заключена в желязна клетка. Вярно, че я хранеха добре, вярно, че всеки ден идваха деца, които й се усмихваха мило и дружелюбно, говореха й весело и понякога й подхвърляха банани и бонбони, макар Пазачът да забраняваше. Длъжни сме да отбележим, че — макар без позор и унижение — и този живот беше тежък. Всеизвестно е, че тежък е онзи живот, който ние не желаем.

Но… винаги в една такава приказка има още едно непредвидено „но“!

Но в града, в чиято Зоологическа градина живееше Патриция, пристигна Пътуващият цирк! Сред знаменитите артисти на знаменития Пътуващ цирк беше и умният папагал Бонифаций, същият, който преподаваше на непослушните папагалчета папагалски език и когото Патриция бе нарекла „празноглавец“. А умният папагал Бонифаций имаше един колкото странен, толкова и полезен навик да посещава всяка Зоологическа градина във всеки град, където гостуваше знаменитият Пътуващ цирк. Този навик не беше странен за онези, които знаеха за непослушните папагалчета. Техният учител все още тъгуваше за тях и се надяваше да ги открие в някоя Зоологическа градина.

Можете да се досетите какво се случи, когато Бонифаций посети Зоологическата градина, където беше затворена маймунката Патриция.

Той я позна веднага, смигна й с едното си око, помахна й с едното си крило и отмина клетката. Не се спря и не я заговори, защото беше умен папагал и се боеше от Пазача, който се разхождаше наблизо и строго наблюдаваше кой минава и какво прави.

Бонифаций беше прав да се страхува. Когато смигна на Патриция, в умната му глава бръмна една много умна и — можем смело да кажем — много справедлива мисъл. Тази мисъл означаваше свобода.

Щом се спусна нощта и градът утихна в тъмнината, а строгият Пазач заключи високата желязна врата и си отиде вкъщи, за да се наспи до следващата сутрин, умният папагал Бонифаций реши, че е време да превърне своята умна и справедлива мисъл в умно и справедливо дело.

Внимателно и безшумно излезе от палатката на Пътуващия цирк и също така внимателно и безшумно долетя до Зоологическата градина, по-точно — до клетката на Патриция.

Хъркането на спящите лъвове не го уплаши.

Още щом пъхна клюн в ключалката на клетката, Патриция скокна. Тя не спеше. Беше подразбрала знаците, които Бонифаций й направи през деня.

Клюнът мръдна няколко пъти като най-изкусен ключ и вратата на клетката тихо скръцна. Умният папагал постави крило пред ловкия си клюн. Патриция разбра и този знак, който означаваше мълчание.

Мълчаливо, внимателно и съвсем безшумно тя последва своя освободител.

Няколко секунди й стигнаха, за да се преметне през каменната ограда. А след тази ограда започваше свободата…

Така свърши тежкият живот на маймунката Патриция, наричана за по-кратко и на галено Пепи. След този тежък живот започна друг — красив и възвишен — времето, когато тя стана и продължава да бъде знаменита артистка от знаменития Пътуващ цирк.