Нелсън Демил
Аз, детективът (7)

4.

Когато завих по уличката към къщата на жертвите, вече минаваше единайсет. Луната светеше и приятният ветрец донасяше мириса на море през отворения прозорец на новия ми тъмнозелен джип „Гран Чероки Лимитид“, подарък на стойност 40 000 долара, който Джон Кори бе решил, че си дължи, след като едва не го убиха.

Спрях на петдесетина метра от къщата и изключих двигателя. Един глас съобщи:

— Фаровете са включени.

— Млъкни — отвърнах аз, — просто млъкни. — Изключих фаровете.

В живота има много възможности, но една от тях, която никога не трябва да избирате, е „Гласът, който предупреждава и съветва“.

Отворих вратата.

— Ключът е на таблото. Ръчната спирачка не е вдигната.

Гласът бе женски и кълна се в Господ, звучеше като на бившата ми съпруга.

— Благодаря ти, скъпа. — Извадих ключовете, слязох от колата и затръшнах вратата.

Автомобилите и тълпите на уличката бяха оредели и реших, че труповете са били вдигнати, тъй като е житейски факт, че пристигането на линейката от моргата обикновено задоволява повечето зяпачи и дава сигнал за края на първо действие. Освен това всички искат да се видят по новините в единайсет.

Полицейското присъствие обаче се бе увеличило — пред къщата, близо до колата на съдебномедицинската лаборатория, беше паркиран микробус на съфолкската областна полиция. Новият автомобил представляваше команден пункт, пълен с детективи, радиостанции, факсове, клетъчни телефони, видеоапаратура и всички други супермодерни джаджи, които съставляват арсенала във вечната битка срещу престъпността и прочее.

Забелязах хеликоптер в небето и на лунната светлина видях, че е от телевизията. Макар че не можех да чуя гласа му, репортерът навярно говореше нещо като: „По-рано тази вечер трагедия порази този скъп лонгайландски квартал“. После някакви глупости за Плъм Айланд и така нататък.

Пробих си път през последните зяпачи, като избягвах всички, които ми приличаха на репортери. Прескочих жълтата лента и това незабавно привлече вниманието на едно от саутхолдските ченгета. Представих се и полицаят нехайно ми отдаде чест.

Униформеният регистратор на местопрестъплението се приближи към мен с папката и списъка си и аз отново му съобщих името, професията си и така нататък. Това е стандартна процедура и се изпълнява по време на разследването, като започва с първия полицай на местопрестъплението и продължава, докато не си тръгне и последният и мястото отново не се предаде в разпореждане на собственика му. Във всеки случай, вече ме вписваха за втори път и примката около шията ми се затягаше още повече.

— Регистрирали ли сте представител на министерството на земеделието? — попитах униформения полицай.

— Не — без дори да поглежда към списъка си, отвърна той.

— Но тук има човек от министерството на земеделието. Нали?

— Ще трябва да попитате началника Максуел.

— Обаче аз ви питам защо не сте регистрирали този човек.

— Ще трябва да попитате началника Максуел.

— Ще го направя. — Всъщност вече знаех отговора. Тези хора не се наричат шпиони за едното нищо.

Заобиколих към задния двор и се качих на терасата. На местата, където бяха лежали Том и Джуди, сега имаше две тебеширени очертания, изглеждащи призрачно на лунната светлина. Голям прозрачен найлон покриваше пръските зад тях.

В това отношение, както вече казах, се радвах, че убийствата са извършени на открито и че не се носи натрапчивата миризма на смърт. Адски е гадно, когато се връщам на местопрестъплението и смрадта продължава да си е там. Защо не мога да я изхвърля от главата си? От ноздрите си? От гърлото си? Защо е така?

Двама униформени саутхолдски полицаи седяха на кръглата градинска маса и отпиваха от димящи стиропорени чаши. В единия разпознах полицай Джонсън, на чиято любезност да ме откара до вкъщи се бях отплатил малко грубо. Светът е суров, нали знаете, и аз съм един от хората, които го правят такъв. Полицай Джонсън ми хвърли неприязнен поглед.

Долу на кея различих силуета на друг униформен мъж. Зарадвах се, че някой се е възползвал от съвета ми да сложи пост до яхтата. Наоколо нямаше други, затова влязох в къщата през плъзгащата се стъклена врата, която водеше към просторна дневна, комбинирана с трапезария. Вече бях идвал тук и си спомних как Джуди каза, че голямата част от мебелировката вървяла заедно с къщата. Скандинавски мебели от Тайван, както се изрази тя.

Вътре все още се размотаваха неколцина души от съдебномедицинската лаборатория.

— Началникът Максуел? — попитах една красива жена, която снемаше отпечатъци от пръсти.

Тя посочи с палец през рамо и отвърна:

— В кухнята. Не докосвайте нищо.

— Да, разбира се. — Понесох се по берберския килим и влязох в кухнята, в която очевидно течеше съвещание.

Присъстваха Макс, от името на суверенната община Саутхолд, Елизабет Пенроуз, от името на свободната и независима област Съфолк, някакъв господин в тъмен костюм, който нямаше нужда от значка с надпис ФБР, друг господин, по-небрежно облечен в дънково яке и джинси, кървавочервена риза и груби обувки, пародия на това как би могъл да изглежда бюрократът от министерството на земеделието, ако изобщо излезе от кабинета си и му се наложи да посети някоя ферма.

Всички стояха прави и оставяха впечатлението, че буквално мислят на крака. На земята имаше кашон, пълен със стиропорени чашки, и всички държаха по една. Отбелязах си, че тази група не се е събрала в подвижния команден пункт, а се е скрила в кухнята.

Макс случайно се беше издокарал заради федералните и пресата с тъпа вратовръзка, украсена с морски флагчета. Елизабет все още носеше кафявия си костюм, но бе свалила сакото си, разкривайки кобур с 38-калибров пистолет и още два набъбнали под блузата й кобура.

Върху барплота беше поставен малък черно-бял телевизор, включен на един от каналите и със силно намален звук. Водещият репортаж се отнасяше за посещението на президента в някаква чужда страна, където всички бяха ниски.

— Това е детектив Джон Кори, отдел „Убийства“ — съобщи на двамата мъже Макс, без да споменава, че правомощията ми започват и свършват на сто и петдесетина километра западно оттук. Посочи към тъмния костюм и каза:

— Джон, това е Джордж Фостър, ФБР… — После погледна към господина с дънките и продължи:

— … а това е Тед Наш от министерството на земеделието.

Ръкувахме се.

— „Джайънтс“ вкараха гол в първата минута на третата четвъртина — информирах Пенроуз.

Тя не отговори.

Макс посочи към кашона с чашите и попита:

— Кафе?

— Не, благодаря.

Пенроуз, която се намираше най-близо до телевизора, чу нещо по новините и увеличи звука. Всички се съсредоточихме в екрана.

Пред къщата на семейство Гордън стоеше репортерка. Бяхме пропуснали въвеждащите й думи.

Жертвите на двойното убийство са идентифицирани като учени, работили в свръхсекретната държавна лаборатория за заболявания по животните на Плъм Айланд, на няколко километра оттук.

Снимка от въздуха показа Плъм Айланд от около половин километър височина. Светеше ярко слънце, така че трябва да беше архивен кадър. Отвисоко островът приличаше на свинска пържола и предполагам, че ако сте настроени за малко ирония за свинската чума… Така или иначе, максималната дължина на Плъм Айланд е около пет километра, а максималната широчина — около километър и половина. Гласът на репортерката продължаваше да обяснява.

— Това е Плъм Айланд, сниман миналото лято, когато нашият канал излъчи репортаж за упоритите слухове, че островът, е база за разработване на биологични оръжия.

Като оставим баналните фрази, репортерката бе права за слуховете. Спомних си една карикатура от „Уолстрийт Джърнъл“, на която училищен психолог казва на двама родители: „Синът ви е злобен, подъл, нечестен и обича да разпространява слухове. Предлагам да го насочите към журналистиката.“ Така. А слуховете могат да доведат до паника. Помислих си, че този случай трябва бързо да се разреши.

Сега репортерката отново стоеше пред къщата на семейство Гордън и ни съобщи:

— Никой не твърди, че убийството е свързано с работата на жертвите на Плъм Айланд, но полицията разследва тази възможност.

Обратно в студиото. Госпожа Пенроуз изключи звука и попита господин Фостър:

— ФБР иска ли публично да се свърже с този случай?

— Засега не — отвърна той. — Това кара хората да си мислят, че има действителен проблем.

— Министерството на земеделието не проявява официален интерес към случая — каза господин Наш, — тъй като между работата на жертвите и убийството им няма връзка. Министерството няма да прави публични изявления, само ще изрази съжалението си за загубата на двама уважавани от всички и всеотдайни служители.

Амин.

— Между другото — напомних на господин Наш, — забравили сте да се регистрирате.

Той ме погледна, малко изненадано и много ядосано, после отвърна:

— Ще… благодаря, че ме подсетихте.

— Винаги на вашите услуги. По всяко време.

След кратък безсмислен разговор Макс каза на господата Фостър и Наш:

— Детектив Кори е познавал жертвите.

Господинът от ФБР незабавно се заинтригува и ме попита:

— Откъде ги познавахте?

Не е много добра идея да започнеш да отговаряш на въпроси — това оставя у хората впечатлението, че си услужлив, а аз не съм такъв. Не отговорих.

Вместо мен го направи Макс.

— Детектив Кори е познавал семейство Гордън от около три месеца от срещи в обществото. А аз познавам Джон от десетина години.

Фостър кимна. Очевидно имаше още въпроси и докато се колебаеше дали да ги зададе, детектив Пенроуз каза:

— Детектив Кори пише подробен доклад за онова, което знае за жертвите, а аз ще предам информацията на всички компетентни инстанции.

Това беше ново за мен. Господин Наш се бе облегнал на кухненския барплот и ме гледаше. Втренчихме се един в друг, ние, двамата доминиращи мъже в стаята, ако щете, и без думи решихме, че не се харесваме и че един от нас трябва да си тръгне. Искам да кажа, въздухът беше толкова наситен с тестостерон, че тапетите започваха да подгизват.

Насочих вниманието си към Макс и Пенроуз и попитах:

— Сигурни ли сме, че това е нещо повече от убийство? Затова ли са тук федералните власти?

Никой не отговори. Продължих:

— Или просто предполагаме, че е нещо повече? Да не съм пропуснал съвещание или нещо подобно?

— Проявяваме предпазливост, детектив — най-после студено отвърна господин Тед Наш. — Нямаме конкретни доказателства, че това убийство е свързано с въпросите на… хм, нека бъдем откровени, с въпросите на националната сигурност.

— Никога не съм знаел — отбелязах, — че министерството на земеделието се занимава с националната сигурност. Имате ли, такова, агънца под прикритие?

Господин Наш ми отправи мила усмивка, в която се четеше „Мамка ти“, и отвърна:

— Имаме вълци в агнешки кожи.

— Туш. — Кретен.

Господин Фостър сложи край на дискусията преди нещата да загрубеят.

— Тук сме като предохранителна мярка, детектив. Бихме проявили огромна небрежност, ако не разнищим случая. Всички ние се надяваме, че е било обикновено убийство, без връзка с Плъм Айланд.

За миг се загледах в Джордж Фостър. Беше трийсетинагодишен, типичен светлоок, късо подстриган тип от ФБР, облечен в тъмен феберейски костюм, бяла риза, ненатрапчива вратовръзка, черни здрави обувки и ореол около него.

Насочих вниманието си към Тед Наш, облечен в гореспоменатите дънкови дрехи. Той бе по-близо до моята възраст, загорял, с къдрава прошарена коса, синьо-сиви очи, внушително телосложение и всичко от онова, което жените биха нарекли „пич“. Предполагам, че това беше една от причините да не го харесам. Искам да кажа, колко пича ви трябват в една стая?

Можех да се държа и по-любезно с него, само че той хвърляше погледи на Елизабет Пенроуз, а тя ги улавяше и ги пращаше обратно. Не искам да кажа, че се гледаха похотливо и с протекли лиги — просто истински кратки споглеждания и неутрални изражения, но трябва да си сляп, за да не разбереш какво им минава през мръсното подсъзнание. Божичко, цялата проклета планета бе заплашена от антракс, смърт или нещо такова, а тези двамата да се душат като кучета в зноен ден и да се чукат с погледи, при положение че имаме да вършим важна работа. Наистина отвратително.

Макс прекъсна мислите ми.

— Джон, още не сме открили двата куршума, но можем да приемем, че са паднали в залива и рано утре сутрин ще ги потърсим с водолази… Не бяха открити и гилзи.

Кимнах. Автоматичният пистолет би изхвърлил гилзите, докато револверът — не. Ако беше стреляно с автоматично оръжие, значи убиецът е бил достатъчно хладнокръвен, за да се наведе и да прибере двете гилзи.

До този момент на практика не разполагахме с нищо. Никакви куршуми, никакви гилзи, никакъв шум, който съседите да са чули.

Отново насочих вниманието си към господин Наш. Изглеждаше притеснен и с удоволствие видях, че между мислите как да забоде госпожа Пенроуз, се вълнува и от спасяването на планетата. Всъщност всички в кухнята очевидно мислеха за нещо, навярно за бацили, и сигурно се чудеха дали няма да се събудят с червени мехури или нещо такова.

Тед Наш се наведе към кашона с чашите и попита детектив Пенроуз:

— Още едно кафе, Бет?

„Бет? Какво, по дяволите…?“

Тя се усмихна.

— Не, благодаря.

Стомахът ми се бе успокоил, така че отидох до хладилника за бира. Рафтовете бяха почти празни и аз попитах:

— Макс, вадил ли си нещо оттук?

— Хората от лабораторията взеха всичко, което не е фабрично запечатано.

— Искате ли бира? — Никой не отговори, затова си взех една, отворих я и отпих.

Забелязах, че към мен са отправени четири чифта очи, като че ли очакваха нещо да се случи. Хората стават странни, когато си мислят, че са в заразена среда. Изпитах безумното желание да се задавя, да се стоваря на пода и да започна да се гърча. Но не се намирах с приятели в Северен Манхатън, гаджета и пичове, които разбират от черен хумор, затова се отказах от възможността да прибавя към мрачната атмосфера известна доза комично облекчение.

— Продължи, моля те — казах на Макс.

— Обърнахме цялата къща — отвърна той — и не открихме нищо необичайно или съществено, освен че половината чекмеджета са непокътнати, даже в някои шкафове очевидно не е ровено, книгите по лавиците не са вадени. Изключително аматьорски опит за имитиране на грабеж.

— И все пак може да е бил наркоман — настоях аз, — адски изнервен, поради което да не е в състояние да се съсредоточи. Възможно е също престъпникът да е бил прекъснат или да е търсил нещо конкретно и да го е намерил.

— Възможно е — съгласи се Макс.

Всички се замислиха, което е добро прикритие за липсата на идеи.

Удивителното в това двойно убийство все пак беше, че е извършено на открито — бум-бум, право на терасата без много предисловия. Очевидно убиецът не бе искал от жертвите нищо, освен да са мъртви. Така че, да, той или е взел каквото му е трябвало от къщата, или пък Том и Джуди са носели онова, което е искал, тоест сандъка за лед. Всичко се свеждаше до изчезналия сандък за лед.

Освен това убиецът е познавал семейство Гордън и те също са го познавали. Бях убеден в това. „Здрасти, Том, здрасти, Джуди.“ Бум-бум. Те падат, сандъкът за лед пада… не, вътре има епруветки със смъртоносен вирус. „Здрасти, Том, здрасти, Джуди. Оставете този сандък на земята.“ Бум-бум. Те падат. Куршумите минават през черепите им и потъват в залива.

Пистолетът също трябваше да е бил със заглушител. Никой професионалист не би стрелял така на открито. И оръжието навярно е било автоматично, защото револверите не стават много за заглушители.

— Семейство Мърфи има ли куче? — попитах Макс.

— Не.

— Добре… Откри ли у жертвите пари, портфейли или нещо такова?

— Да. Почти еднакви портфейли с карти за самоличност за Плъм Айланд, шофьорски книжки, кредитни карти и прочее. Том имаше трийсет и седем долара в брой, а Джуди четиринайсет… И всеки имаше снимка на другия.

Понякога именно дребните неща допълват картината, правят всичко лично. Тогава трябва да си спомниш правило първо: недей да се разчувстваш — няма значение, Кори, дали става дума за прегазено дете, мила възрастна дама или за прелестната Джуди, която съвсем наскоро ти е изпекла пържола. За детектива от „Убийства“ няма значение коя е жертвата, важното е кой е убиецът.

— Смяташ, че никога няма да открием сандъка, нали? — каза Макс.

Кимнах.

Господин Фостър ми изложи задълбоченото си мнение:

— Ние смятаме, че жертвите са носели сандъка и убиецът или убийците са искали съдържанието му — знаете какво е било то. — Той прибави:

— Според мен семейство Гордън са искали да продадат въпросното съдържание и преговорите не са протекли според очакванията им.

Огледах събралите се край кухненския шкаф. Трудно е да разчетеш лицата на хора, чиято работа е да четат лицата на другите. И все пак имах чувството, че думите на Джордж Фостър се приемат от всички.

Ако тези хора наистина бяха прави, първо, Том и Джуди наистина бяха тъпи — да не се сетят, че всеки, който иска да се сдобие с достатъчно вируси и бактерии, за да убие безброй хора, не би се поколебал да убие самите тях. И второ, че и двамата са били абсолютно безразлични към последствията от продажбата на смърт срещу злато. Онова, което със сигурност знаех за тях, беше, че не бяха нито глупави, нито безсърдечни.

Трябваше да приема, че убиецът също не е бил глупак, и се чудех дали е знаел, или е можел да разбере, че съдържанието на сандъка е било такова, каквото е смятал. Откъде би могъл да е сигурен? „Здрасти, Том, здрасти, Джуди. Взехте ли вируса? Добре.“ Бум-бум.

Да? Не? Разигравах различни сценарии с и без сандъка за лед, с и без човека или хората, които семейство Гордън трябва да бяха познавали, и така нататък. Освен това, как този човек или тези хора бяха стигнали до къщата на жертвите? С лодка? С кола?

— Някакви автомобили? — попитах Макс.

— Никой от онези, които разпитахме, не е видял чужд автомобил — отвърна той. — Двете коли на семейство Гордън са си в гаража. Хората от лабораторията ще ги откарат утре заедно с яхтата.

Госпожа Пенроуз за първи път се обърна директно към мен.

— Възможно е убиецът или убийците да са пристигнали с лодка. Аз лично смятам така.

— Също така е възможно, Елизабет — възразих аз, — убиецът или убийците да са пристигнали с една от колите на жертвите, която да са били заели. Сигурен съм, че са се познавали.

Тя ме изгледа, после малко рязко каза:

— Според мен е било лодка, детектив Кори.

— Убиецът може да е дошъл пеш, с велосипед или с мотоциклет — подхвърлих аз. И продължих:

— Възможно е да е доплувал или да са го оставили с кола. Може да е пристигнал със сърф или с делтапланер. Възможно е убийците да са Едгар Мърфи и съпругата му.

Тя заби поглед в мен и ясно видях, че съм я вбесил. Познавам този поглед. Бил съм женен.

Макс прекъсна дискусията ни.

— Има и нещо странно, Джон. Според хората от охраната на Плъм Айланд семейство Гордън са напуснали работа по обяд, качили са се на яхтата и са отплавали.

В тишината можеше да се чуе бръмченето на хладилника.

— Една от възможностите, които ми идват наум, е, че са били скрили онова, което са искали да продадат, в някое заливче на Плъм Айланд, отишли са с яхтата там и са взели стоката. Или пък може просто да са излезли от лабораторията със сандъка, да са го качили на борда и да са отплавали. И в двата случая после са се срещнали с клиентите си в залива и са им дали сандъка с епруветките в открито море, така че, когато са се върнали тук, сандъкът не е бил при тях, но са носели парите. Тук са се натъкнали на убиеца и след като ги застрелял, той си е прибрал парите.

Всички се замислихме над този сценарий. Разбира се, ако сделката е станала в открито море, човек трябва да се зачуди защо убийството не е било извършено пак там. Когато детективите говорят за съвършеното убийство, те посочват убийството в открито море — малко или абсолютно никакви следи, обикновено никакъв шум, никакви свидетели и най-често никакъв труп. Ако е извършено както трябва, никой не може да го различи от инцидент.

Логично е професионалистите, които току-що са получили смъртоносен бацил, да не привлекат вниманието, като убият двама учени от Плъм Айланд на собствената им задна тераса. И все пак се предполагаше, че е трябвало да изглежда като че ли семейство Гордън е изненадало крадец. Но който и да го беше инсценирал, не бе много убедителен. Цялото изпълнение изглеждаше аматьорско или може би го бяха извършили чужденци, които не са гледали достатъчно американски детективски филми.

Ами онези пет и половина часа между отплаването на Том и Джуди от Плъм Айланд и пристигането им вкъщи? Къде бяха ходили?

— Това като че ли е всичко, което ни е известно до този момент, Джон — каза Макс. — Утре ще получим докладите от лабораторията. Трябва да разговаряме и с някои хора. Имаш ли предвид някого, когото да разпитаме? Приятели на жертвите?

— Не познавам приятелите им и доколкото ми е известно, не са имали врагове. — После се обърнах към господин Наш. — Междувременно, искам да разговарям с хората от Плъм Айланд.

— Възможно е да разговаряте с някои от хората, които работят там — отвърна той. — Но в интерес на националната сигурност трябва да присъствам на всички разпити.

— Това е разследване на убийство, спомняте ли си? — попитах с възможно най-гадния си нюйоркски тон. — Не ми излизайте с тези тъпотии.

В кухнята стана малко хладновато. Искам да кажа, че от време на време съм работил с момчетата от ФБР и Управлението за контрол на наркотиците и че те са си съвсем нормални — те са ченгета. Тези шпиони обаче, като Наш, са истинска досада. Той дори не каза дали е от ЦРУ, военното разузнаване, стратегическото разузнаване или от някаква друга странна инстанция. Онова, което със сигурност знаех, бе, че не е от министерството на земеделието.

Макс, който вероятно се чувстваше домакин на това събрание на самолюбия, каза:

— Нямам никакви възражения Тед Наш да присъства на разговорите и разпитите. — И погледна към Пенроуз.

Моето приятелче Бет ми хвърли бегъл поглед и се обърна към Наш, онзи, дето се чукаше с очи.

— Аз също не възразявам.

— На всяка среща, разговор, разпит или работно съвещание, на което присъства Тед, ще присъства и ФБР — отбеляза Джордж Фостър.

Наистина започвах да побеснявам и се чудех дали Макс ще ми запуши устата.

— Моите интереси се отнасят до вътрешния тероризъм — продължи логичният господин Фостър. — Тед Наш се занимава с международния шпионаж. — Той погледна към мен, Макс и Пенроуз и продължи:

— Вие разследвате убийство според законите на щата Ню Йорк. Ще бъде чудесно, ако не си пречим взаимно. Аз няма да се правя на детектив, ако и вие не се правите на защитници на свободата.

Честно? Логично? Приемливо? Абсолютно.

Погледнах Наш и директно го попитах:

— За кого работите?

— Засега нямам право да ви кажа — заяви той. — Но не работя за министерството на земеделието.

— Заблудихте ме — саркастично отвърнах аз. — Адски сте хитри, момчета.

— Детектив Кори — попита Пенроуз, — можем ли да разменим няколко думи навън?

Не й обърнах внимание и продължих да притискам господин Наш. Трябваше да отбележа седем точки преднина и знаех как да го постигна.

— Бихме искали да отидем на Плъм Айланд още тази нощ.

Той ме погледна изненадано.

— Тази нощ ли? Няма никакви фериботи…

— Нямам нужда от държавен ферибот. Ще вземем полицейския катер на Макс.

— Невъзможно — отсече Наш.

— Защо?

— Островът е забранена зона.

— Това е разследване на убийство — припомних му аз. — Нима току-що не се съгласихме, че началникът Максуел, детектив Пенроуз и аз разследваме убийство?

— Не и на Плъм Айланд.

— Включително и там. — Обожавам тези неща. Наистина ги обожавам. Надявах се, че Пенроуз вижда какъв кретен е този тип.

— В момента на Плъм Айланд няма никого — каза господин Наш.

— В момента на Плъм Айланд са хората от охраната — възразих аз — и искам да разговарям с тях. Незабавно.

— На сутринта и не на острова.

— Незабавно и на острова, иначе ще изкарам някой съдия от леглото и ще получа заповед за обиск.

Господин Наш ме изгледа и каза:

— Малко е вероятно който и да е местен съдия да издаде заповед за обиск на американска държавна собственост. Ще трябва да се обърнете към прокуратурата и федералните съдилища. Предполагам, че го знаете, щом сте детектив от „Убийства“, а също може да знаете, че нито прокуратурата, нито който и да е федерален съдия с готовност ще издаде такава заповед, ако се отнася до националната сигурност. Така че недейте да блъфирате и да заплашвате.

— Ами ако наистина ви заплаша?

На Макс най-после му писна от господин Наш, чиято агнешка кожа започваше да се свлича, така че реши да се обади:

— Плъм Айланд може и да е федерална територия, но е част от община Саутхолд, от област Съфолк и от щата Ню Йорк. Искам да ни упълномощите утре да идем на острова, иначе ще поискаме съдебно нареждане.

Господин Наш се опита да отговори любезно.

— Наистина е излишно да ходите на острова, началник.

Детектив Пенроуз се оказа на моя страна, разбира се, и каза на новия си приятел:

— Настояваме, Тед.

„Тед?“ Леле! Наистина бях пропуснал нещо през онзи проклет един час, с който закъснях.

Тед и Бет се спогледаха — измъчени души, разкъсвани между съперничеството и похотта. Накрая господин Тед Наш от Бацилското управление за сигурност или откъдето там беше, отвърна:

— Ами… Ще телефонирам, за да уредя нещата.

— Утре сутринта — казах аз. — Не по-късно.

Господин Фостър не пропусна възможността да ужили господин Наш и прибави:

— Струва ми се, всички сме съгласни, че ще идем там утре сутрин, Тед.

Господин Наш кимна. Вече бе престанал да трепка с клепачи към Бет Пенроуз и съсредоточаваше страстите си върху мен. Погледна ме и каза:

— Детектив Кори, ако решим, че е било извършено федерално престъпление, повече няма да се нуждаем от услугите ви.

Вече го бях унизил достатъчно и знаех кога да го оставя на мира. Бях влязъл в словесен двубой, бях убил ловкия Тед и отново бях спечелил любовта на лейди Пенроуз. Страхотен съм. Наистина се чувствах по-добре — пак бях някогашният гаден тип. Освен това тези образи имаха нужда от малко огън под задника. Съперничеството е нещо хубаво. Конкуренцията е в основата на американския начин на живот.

Другите четирима разговаряха за незначителни неща, навеждаха се към кашона и пиеха кафе в опит да възстановят дружелюбието и равновесието, които бяха установили преди да се появи Кори. Взех си нова бира от хладилника, после с професионален тон попитах господин Наш:

— С какви бацили си играят на Плъм Айланд? Искам да кажа, защо някой, защо която и да било чужда сила ще иска да вземе бацили, които причиняват шап или „луда крава“? Кажете ми, господин Наш, за какво се предполага, че трябва да се тревожа, когато не успея да заспя довечера, та поне да зная какво е.

Господин Наш не отговори доста време, после прочисти гърлото си и каза:

— Предполагам, би трябвало да знаете колко високи са залозите тук… — Той погледна към Макс, Пенроуз и мен, после продължи: — Независимо дали имате право на достъп до секретна информация, като полицаи вие сте положили клетва, така че…

— Нито една ваша дума няма да напусне тази стая — приятелски казах аз. Освен ако не ми кефне да се раздрънкам пред някой друг.

Наш и Фостър се спогледаха и Фостър кимна. Наш продължи:

— Всички вие знаете или може би сте чели, че Съединените щати вече не се занимават с проучване или разработване на биологично оръжие. Подписали сме договор за това.

— Тъкмо затова обичам тази страна, господин Наш. Тук няма биологични бомби.

— Така е. Обаче… има някои болести, които са нещо средно между законни биологични проучвания и потенциални биологични оръжия. Една от тези болести е антраксът. Както знаете — той пак ни погледна поред, — винаги са се носили слухове, че Плъм Айланд не е само център за проучване на болестите по животните, а нещо повече.

Никой не му отговори.

— Всъщност — продължи господин Наш — това не е център за биологично оръжие. В Съединените щати такова нещо не съществува. Но ще ви излъжа, ако ви кажа, че специалисти по биологично оръжие не посещават понякога острова, за да получат информация и да четат отчетите за някои от тези експерименти. С други думи, съществува известно застъпване между животинските и човешките болести, между нападателната биологична война и отбранителната биологична война.

„Удобно застъпване“ — помислих си. Господин Наш отпи от кафето си, замисли се, после продължи:

— Африканската свинска чума например е свързана с HIV. На Плъм Айланд ние изследваме африканската свинска чума и пресата раздува всички онези глупости за… както и да е. Същото се отнася за чумата от долината Рифт, за вируса „Ханта“ и други ретровируси и филовируси като заирската и марбургската ебола…

Кухнята съвсем утихна — всички знаеха, че това е най-ужасната тема на света. Искам да кажа, че когато става въпрос за ядрени оръжия, хората или са фаталистично настроени, или изобщо не вярват, че ще се случи. Биологичната война или биологичният тероризъм обаче са нещо друго. И ако в бъдеще пуснат съответната болест, със света е свършено, при това не с един светкавичен, нажежен до бяло взрив, а бавно, с постепенното й предаване от болните на здравите, с мъртви, гниещи там, където са паднали.

Господин Наш продължаваше да разказва хем с нежелание, хем доволен от информираността си:

— Така че… тези болести могат и заразяват животни, и затова законното им изследване попада под юрисдикцията на министерството на земеделието… Министерството се опитва да открие лекарство за тях, да защити американския добитък и да предпази американския народ, защото макар обикновено хората да не се заразяват с животински болести, ние откриваме, че някои от тези болести се разпространяват междувидово… При неотдавнашните случаи на „луда крава“ във Великобритания например има данни, че хората също се заразяват от тази болест…

Може би бившата ми жена беше права за месото. Опитах се да си представя живот с чийзбургери със соя, чили и без месо, и кренвирши, направени от водорасли. Предпочитах да умра. Внезапно се преизпълних с обич и топлота към министерството на земеделието.

Осъзнах също така, че онова, което обяснява господин Наш, е официалната версия — глупости за животински болести, прескачащи междувидови бариери, и прочее. Всъщност, ако слуховете бяха верни, Плъм Айланд бе и място, където съзнателно и целенасочено се изследваха и човешки инфекциозни болести като част от програма за биологична война, която вече официално не съществуваше. От друга страна, може би това беше слух и навярно работата на Плъм Айланд имаше изцяло отбранителни, а не нападателни цели.

Удиви ме фактът, че между всичко това минаваше съвсем тънка връзка. Бацилите са си бацили. Те не отличават кравите от свинете и хората. Не разграничават отбранителните от нападателните проучвания. Не виждат разликата между превантивните ваксини и взривяваните във въздуха бомби. По дяволите, та те даже не съзнават дали са добри, или лоши. И ако слушах достатъчно дълго идиотиите на Наш, щях да започна да вярвам, че Плъм Айланд разработва перспективни нови култури за производство на кисело мляко.

Господин Наш се взираше в стиропорената си чаша, сякаш разбираше, че кафето и водата вече може да са заразени с „луда крава“.

— Проблемът, разбира се, е, че тези бактерии и вируси могат да са… Искам да кажа, че ако някой сложи ръце върху тези микроорганизми и притежава познанията да ги размножава, хм, ще се получи огромно количество от тях и ако някак попаднат сред населението… може да се изправим пред потенциален епидемичен проблем.

— Искате да кажете, че ще настане масов мор и мъртвите ще лежат на купчини по улиците, така ли? — попитах аз.

— Да, точно такъв епидемичен проблем.

Мълчание.

— Затова — с мрачен глас каза господин Наш, — макар, че всички искаме да открием убиеца или убийците на господин и госпожа Гордън, повече искаме да разберем дали жертвите са взели нещо от острова и дали са го предали на неупълномощени лица.

Известно време никой не продума, после Бет попита:

— Можете ли… може ли някой на острова да каже дали нещо от лабораториите липсва?

Тед Наш я погледна така, както професорът гледа любимия си студент, задал блестящ въпрос. Всъщност въпросът не беше чак толкова добър — но всичко минава, стига да ти помогне да си смъкнеш гащите, нали така, Тед?

— Както навярно предполагаш, Бет — отвърна на новото си протеже господин Хладнокръвие, — има вероятност да не сме в състояние да открием дали нещо липсва. Проблемът е, че микроорганизмите могат да се възпроизвеждат тайно в някоя част на плъмайландската лаборатория или другаде на острова, а после да се изнесат, без изобщо някой да разбере. Това не е като химическите или ядрените оръжия, където се отчита всеки грам. Бактериите и вирусите обичат да се възпроизвеждат.

Ужасно, ако се замислиш за това… микроорганизмите не изискват такава свръхтехнология като ядрения синтез или производството на нервнопаралитичен газ. Могат да се възпроизвеждат в домашна лаборатория, евтини са и се развъждат в… какво използвахме в лабораторията по биология? Телешки бульон? Никакви чийзбургери повече.

Горда от последния си въпрос, госпожа Пенроуз попита господин Всезнайко:

— Можем ли да приемем, че организмите, изследвани на Плъм Айланд, са особено опасни? Искам да кажа, прилагат ли генно инженерство, за да ги направят по-смъртоносни, отколкото са в естествения си вид?

Господин Наш не хареса въпроса и отсече:

— Не. — После прибави: — Е, лабораторията на Плъм Айланд наистина притежава възможности за генно инженерство, но всъщност специалистите генетично променят вирусите, така че да не могат да причиняват болести, а да могат да стимулират имунната система да произвежда антитела в случай, че истински вирус порази организма. Това е своего рода ваксина, създадена не чрез отслабване на заразния организъм и неговото инжектиране, което може да бъде опасно, а чрез генетично изменение на микроорганизма. За да отговоря кратко на въпроса ти, генното инженерство на Плъм Айланд цели да отслаби вирусите и бактериите, а не да увеличи способността им да причиняват болести.

— Естествено — отбелязах аз. — Но при генното инженерство е възможно и това.

— Възможно е. Но не и на Плъм Айланд.

Дойде ми наум, че Наш генетично променя информацията — изважда микробите от истината, ако щете, и я отслабва така, че да получим малка доза лоши новини. Хитър тип.

Бях уморен от научни идиотии и насочих следващия си въпрос към господин Фостър.

— Правите ли нещо, за да не изпуснете тези бацили? Летища, магистрали и така нататък?

— Вдигнали сме всички налични хора да търсят… каквото и да е. Наши агенти, местната полиция и митничарите наблюдават летищата, пристанищата и гарите. Бреговата охрана спира и претърсва корабите, даже Управлението за контрол на наркотиците използва плавателните си съдове и самолети. Проблемът е, че престъпниците имат около три часа преднина, защото честно казано, не бяхме известени навреме… — Господин Фостър погледна Максуел, който стоеше със скръстени ръце и се мръщеше.

Няколко думи за Силвестър Максуел. Той е честно ченге и въпреки че не е най-блестящият мозък в стаята, не е и кретен. Понякога може да е упорит, макар да изглежда, че това е характерна особеност за северния край, а не особеност само на началника. Тъй като ръководи малко провинциално полицейско управление, което трябва да работи с много по-големите областни полицейски сили и от време на време с щатската полиция, той се е научил кога да отстоява територията си и кога да отстъпва.

Още нещо: географските реалности на крайбрежната юрисдикция в епохата на наркотика е поставила Макс в тясна близост с Управлението за контрол на наркотиците и бреговата охрана. УКН винаги смята, че местната полиция може да е замесена в търговията на дрога. Местните като Макс са сигурни, че е замесена УКН. Бреговата охрана и ФБР се смятат за чисти, но те подозират УКН и местната полиция. Митническата служба в общи линии е чиста, но сигурно и в нея има хора, които взимат пари, за да си затварят очите. Накратко, наркотиците са най-лошото, което се е случвало на американските органи на закона след сухия режим.

И това ме навеждаше да мисля вместо за Макс, за наркотици, за деветметровата яхта на Том и Джуди с големи, мощни двигатели. Доколкото фактите, изглежда, потвърждаваха версията, че семейство Гордън е продавало смъртоносна чума, навярно потвърждаваха и версията за наркотиците. Бе възможно да съм попаднал на нещо. Може би щях да споделя всичко това веднага, щом го избистрех в ума си. А може би нямаше.

Господин Фостър подхвърли на началника Максуел още няколко остри забележки за мудното му свързване с ФБР, като му даде да разбере, че всичко му се пише. Нещо от рода на: „О, Макс, само да беше дошъл по-рано при мен. Сега вече всичко е загубено, и то по твоя вина.“

Госпожа Пенроуз усети четирите чифта очи, отправени към дупето й, и каза:

— Нямах представа, че жертвите са хора от Плъм Айланд.

— Аз съобщих това на човека, който отговори на телефона, Бет — внимателно, но твърдо отвърна Макс. — Сержант… не си спомням как се казваше. Прослушай записа.

— Ще го направя — рече детектив Пенроуз. — Може и да си прав, Макс, но хайде да оставим това засега. — Тя се обърна към Фостър. — Да се ограничим с разкриването на престъплението.

— Добър съвет — съгласи се господин Фостър. — Друга възможност е онези, които са взели сандъка, да не се опитват да го изнесат от страната. Може да имат лаборатория някъде из района, нещо незабележимо, което да не привлича вниманието, да не изисква необичайни материали или химикали, които да могат да се проследят. Най-лошата възможност е да отгледат организмите, каквито и да са те, и после по различни начини да ги разпространят сред населението. Някои от тях лесно могат да се разпространят чрез водоизточниците, други по въздуха, трети от хора и животни. Не съм специалист, но разговарях по телефона с някои хора във Вашингтон и разбрах, че вероятността от заразяване е много висока…

В един документален филм по телевизията веднъж допуснаха, че чаша за кафе, пълна с антракс, изпарена във въздуха от един-единствен терорист, който обикаля около Манхатън с лодка, ще убие най-малко двеста хиляди души.

Стаята отново утихна.

Очевидно доволен от вниманието, господин Фостър продължи:

— Може да е още по-зле. Трудно е да се прецени. Антраксът е бактериално заболяване. Вирусите са още по-опасни.

— Правилно ли съм разбрал, че не приказваме за вероятна кражба на един-единствен тип вирус или бактерия? — попитах аз.

— Щом ще крадете антракс — отвърна Джордж Фостър, — по същия начин можете да откраднете ебола и така нататък.

Това представлява многостранна опасност, опасност, която никога не може да се открие в природата и е невъзможно да се предотврати или овладее.

Часовникът над камината в дневната удари дванайсет пъти и господин Тед Наш с усет за драматизъм и с желание да ни впечатли с образоваността си, несъмнено получена в най-добрите университети, изрецитира:

— „Туй време на нощта е час на вещиците, когато дворовете църковни зейват и адът зараза всякаква издиша на тоз свят.“

— Излизам да глътна малко въздух — казах аз след тези ободряващи думи.