Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Plum Island, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 74гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- crecre(2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Допълнителна корекция
- Красu(2013 г.)
- Допълнителна корекция
- hammster(2013 г.)
Издание:
„Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1998
ИК „Бард“ ООД, 1998
ISBN 954-585-403-0
WARNER BOOKS, NEW YORK
История
- —Добавяне
- —Корекции от Kpacu и hammster
3.
Всеки има нужда от място, където да се среща с хора, поне що се отнася до мъжете. Аз ходя в Националния клуб за изкуство, където пия шери с хора на културата и интелектуалци. Бившата ми жена също не можеше да го повярва.
Когато съм тук, често посещавам едно заведение, наречено „Старата градска таверна“, макар обикновено да избягвам места с такива претенциозни имена. Във всеки случай „Старата градска таверна“ се намира в центъра на Матитък и наистина е очарователна. Обзаведена е като стар кораб, въпреки факта, че е в центъра, на километър и половина от морето. Дървото е много тъмно, подът е от дъбови дъски и онова, което най-много обичам, са стъклените фенери с цвят на кехлибар, които хвърлят наистина мека, оправяща настроението светлина върху цялото заведение.
Та значи бях в СГТ, наближаваше десет и тълпата гледаше мача Далас срещу Ню Йорк на „Медоуландс“. Мислите ми прехвърчаха между мача, двойното убийство, храната ми и сервитьорката с чудното дупе.
Бях облечен по-спретнато от преди малко, сиреч бях се пременил във вечерното си облекло: тъмнокафяви дънки „Левис“, синьо поло от „Ралф“, оригинални обувки „Спъри“ и памучни слипове „Хейнс“. Приличах на реклама на нещо.
Седях на столче край една от високите до гърдите маси до бара с добър изглед към телевизора. Пред мен беше сервирана любимата ми храна — чийзбургер, пържени картофки, доматено пюре, начо и будвайзер — прекрасно равновесие от кафяви и жълти неща.
Внезапно отнякъде се появи детектив Пенроуз от областното полицейско управление и следващото нещо, което осъзнах, беше, че седи на масата срещу мен с бира в ръка и че главата й ми пречи да виждам екрана. Тя погледна вечерята ми и видях, че повдига вежди. После каза:
— Макс смяташе, че мога да ви открия тук.
— Искате ли пържени картофки?
— Не, благодаря. — Тя се поколеба, после продължи: — Мисля, че нещо сбъркахме там на кея.
— Глупости. Нямам нищо против да насочат срещу мен собствения ми пистолет.
— Вижте, приказвах с Макс и си мисля… щом градските власти ви искат за консултант, откъм мен няма никакъв проблем, а ако желаете да ми съобщите някаква полезна според вас информация, не се колебайте да го направите.
Тя ми подаде визитката си и аз прочетох: „Детектив Елизабет Пенроуз“. Отдолу пишеше: „Отдел «Убийства»“, следваше служебният й адрес, факс, телефон и така нататък. Вляво беше печатът на област Съфолк с думите: „Свободни и независими“ около страшен на вид бик.
— Не прилича много на вас.
Тя ме изгледа, стиснала зъби и с разширени ноздри, после си пое дъх. И все пак запази спокойствие — нещо достойно за възхищение. Наистина мога да вбесявам хората.
Наведох се над масата, докато носовете ни се доближиха на една футболна топка разстояние. Тя ухаеше хубаво на смесица от сапун и здраве.
— Виж, Елизабет, край на глупостите — казах. — Знаеш, че познавах семейство Гордън, че съм бил в дома им, че съм излизал с яхтата им, че може би съм се виждал с приятелите и колегите им, че може би малко са ми разказвали за работата си, защото съм ченге, че може би зная повече от теб и Макс, взети заедно, и може да си права за всичко това.
Ясно ти е, че си ме ядосала, а и Макс е побеснял. Дошла си тук, за да се извиниш, и ми разрешаваш да ти се обадя, за да ти кажа каквото зная. Леле! Каква страхотна възможност за мен. Обаче, ако не ти се обадя след ден-два, ще ме привикаш в кабинета си на официален разпит. Затова хайде да не се преструваме, че съм консултант, твой партньор, приятел или доброволен информатор. Просто ми кажи къде и кога искаш да получиш изявленията ми.
Отпуснах се назад и насочих вниманието си към доматеното пюре.
Известно време детектив Пенроуз мълча, после отвърна:
— Утре, в моя кабинет. — Тя посочи визитката си. — В девет сутринта. Не закъснявай. След това се изправи, остави бирата си и си тръгна.
Ню Йорк държеше топката и един идиот от защитата я хвърли на петдесетина метра в ледения въздух. Топката увисна като реклама на „Гудиър“ и трима нападатели заедно с три момчета от Далас се замятаха и заразмахваха ръце, сякаш се молеха за дъжд или нещо подобно.
— Извинявай.
— Сядай.
Тя седна, но вече бе прекалено късно и аз пропуснах момента. Тълпата на стадиона и в СГТ полудя и момчетата в бара крещяха: „Фал!“, макар че нямаше жълти флагчета и играчът от Далас върна топката на своите. Изгледах забавеното повторение. Нямаше фал. Понякога ми се иска да мога да повтарям в забавен кадър части от собствения си живот. Като например брака ми, който представляваше поредица от фалове.
— Сега ще се върна на местопрестъплението — каза тя. — Към единайсет ще се срещна с един човек от министерството на земеделието. Пристига от Манхатън. Искаш ли да присъстваш?
— Нямаш ли партньор, когото да обезпокоиш?
— В отпуска е. Хайде, детектив, да започнем всичко отначало. — Тя протегна ръка.
— Последния път, когато поех ръката ти — напомних й аз, — загубих пистолета и мъжествеността си.
Пенроуз се усмихна.
— Хайде, дай ръка.
Ръкувахме се. Кожата й бе топла. Сърцето ми пламтеше. Или може би се дължеше на мексиканската кухня. След четирийсет е трудно да се каже.
Подържах дланта й за миг и се вгледах в съвършеното й лице. Очите ни се срещнаха и през ума ни мина една и съща свинска мисъл. Тя първа извърна поглед. Някой трябваше да го направи, иначе започваше да става опасно.
Хубавата сервитьорка се приближи към масата ни и аз поръчах две бири.
— Още ли искате чили? — попита момичето.
— Повече от всякога.
Тя събра свободните чинии и отиде да донесе бирата и чилито. Обичам тази страна.
— Сигурно имаш железен стомах — отбеляза детектив Пенроуз.
— Всъщност, след като ме раниха, хирурзите извадиха целия ми стомах. Хранопроводът ми е свързан с червата.
— Искаш да кажеш, че устата ти директно е свързана с гъза?
Повдигнах вежди.
— Извинявай — беше грубо. Искаш ли да започнем отначало?
— Няма никаква полза. Обърни се и гледай мача.
Тя се обърна и двамата се загледахме в телевизора с бира в ръка. На полувремето, при резултат седем на седем, Пенроуз си погледна часовника и каза:
— Трябва да се срещна с човека от министерството на земеделието.
Ако се чудите каква е тази работа с министерството на земеделието, официално Плъм Айланд е под тяхно ръководство. Там се занимават с болести по животните, антракс и така нататък. Но се носят слухове, че има още нещо. Нещо много повече.
— Не карай министерството на земеделието да чака — отвърнах.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
Обмислих поканата й. Ако приемех, щях да затъна още по-дълбоко във всичко това, каквото и да беше. В полза на такова решение бе фактът, че обичам да разкривам убийства и че харесвах семейство Гордън. През десетте години работа в отдел „Убийства“ бях вкарал зад решетките двайсет и шестима убийци, а последните двама от тях бяха подходящи да се възползват от новия закон за смъртното наказание, който прибавя цяло ново измерение към случаите на убийство. Към обратната страна на везните клонеше фактът, че ставаше дума за нещо различно и че не бях на своя територия. Освен това, подобно на всички държавни бюрократи, представителят на министерството на земеделието нямаше да се втурне да работи през нощта, така че този човек най-вероятно беше от ЦРУ, ФБР, военното разузнаване или нещо подобно. Това нямаше значение и тази нощ или утре щяха да пристигнат и други техни колеги. Не, нямах нужда от този случай за долар на седмица, нито за хиляда долара на ден — на каквато и да било цена.
— Детектив? Ало?
Погледнах я. Как да кажеш „не“ на такава съвършена мадама?
— Ще се срещнем там — отвърнах аз.
— Добре. Колко ти дължа за бирата?
— Аз черпя.
— Благодаря. До скоро.
Тя се насочи към вратата и едва по средата на мача петдесетината посетители в СГТ най-после забелязаха, че в бара има невероятно маце. Разнесоха се няколко подсвирвания и покани.
Погледах малко от второто полувреме. Искаше ми се наистина да са ми извадили стомаха, защото вече помпаше киселини в язвите ми. Пристигна чилито и аз едва успях да довърша чинията. Изпих две хапчета „Зантак“ и после едно „Маалокс“, въпреки че докторът ми бе казал да не ги смесвам.
Всъщност след инцидента от 12 април някога желязното ми здраве решително се беше влошило. Никога не съм имал здрави навици за хранене, пиене и сън и разводът и работата ми бяха взели своето. Започвах да се чувствам на четирийсет и нещо, започвах да усещам тленността си. Понякога сънувах как лежа, проснат в локва от собствената си кръв, как лежа в яростен въртоп, и си мислех: „Въртопът ме върти, тегли ме надолу“.
Положителната страна на нещата бе, че започвах да забелязвам неща като сервитьорката с чудното дупе, а когато Елизабет Пенроуз влезе в бара, малката ми кукла от плът се повдигна и се изпъна напред. Всъщност вече се възстановявах и определено бях в по-добра форма, отколкото семейство Гордън.
За миг се замислих за Том и Джуди. Том имаше докторска степен, нямаше нищо против да унищожава мозъчните си клетки с бира и вино и печеше вкусни пържоли на скара. Беше земен човек от Индиана, Илинойс или отнякъде другаде, където хората говореха с подобен носов акцент. Подценяваше значението на работата си и се шегуваше с опасността. Миналата седмица, когато към нас се бе насочил ураган, той каза:
— Ако удари Плъм Айланд, можеш да го наречеш „Антраксов ураган“ и всички ще се цунем отзад за сбогом.
Подобно на съпруга си, Джуди беше защитила докторат, произхождаше от Средния Запад, бе непретенциозна, одухотворена, забавна и красива. Джон Кори, като всеки мъж, който я познаваше, беше влюбен в нея.
През двете години, откакто живееха тук, Джуди и Том като че ли бяха свикнали с тази крайбрежна провинция, очевидно се наслаждаваха на разходките с яхта и се бяха записали в Пеконийското историческо дружество. Освен това бяха очаровани от винарните и бяха станали познавачи на лонгайландското вино. Всъщност двамата се бяха сприятелили с някои местни винопроизводители, включително с Фредерик Тобен, който организираше страхотни партита в замъка си. На едно от тях присъствах и аз, като гост на семейство Гордън.
Като двойка, те изглеждаха щастливи, влюбени, грижовни, изобщо всички онези глупости от 90-те и аз наистина никога не бях забелязвал нещо помежду им да не е наред. Но това не означава, че бяха съвършени хора или съвършена двойка.
Прерових паметта си за някакъв фатален недостатък, от онези неща, заради които понякога хората биват убивани. Наркотици? Малко вероятно. Изневяра? Възможно, но невероятно. Пари? Нямаха много за крадене. Така че отново се стигаше до работата им.
Замислих се за това. Пред лицето на фактите изглеждаше, че семейство Гордън са продавали супермикроби, че нещо се е объркало и е трябвало да ги очистят. В тази логика на мисли си спомних как веднъж Том сподели, че освен да не се зарази, най-много се страхувал двамата с Джуди да не ги отвлекат някой ден направо от яхтата им. Представяше си как от водата изплува иранска подводница или нещо подобно, отмъква ги и никой повече не ги вижда. Това ми се струваше малко пресилено, но си спомням как си помислих, че двамата трябва да пазят в главите си много нещо, което някои хора искат да притежават. Така че имаше вероятност случилото се да е започнало като неуспешен опит за отвличане. Замислих се за това. Ако убийството беше свързано с работата им, наистина ли двамата бяха невинни жертви, или бяха предатели, продавали смърт срещу злато? Дали бяха убити от чуждестранна сила, или от някой не толкова далечен враг?
Размишлявах над всичко това в СГТ сред шума, полувремето, бирата в мозъка ми и киселините в стомаха ми. Изпих още една бира и още един „Маалокс“. Докторът изобщо не ми бе казал защо не трябва да ги смесвам.
Опитах се да мисля за немислимото, за красивия, щастлив Том и прелестната, жизнерадостна Джуди, продаващи чума, за водоизточници, пълни със зараза, или навярно за въздушно обгазяване на Ню Йорк или Вашингтон, за милиони болни, умиращи и мъртви…
Не можех да си представя, че са способни на това. От друга страна, всеки си има цена. Често се чудех как могат да си позволят да плащат наема на голямата си къща и да си купят такава скъпа яхта. Сега вече май знаех отговора на този въпрос, както и на въпроса защо са имали нужда от бързоходна лодка и къща с частен кей. Всичко се връзваше и все пак инстинктът ми подсказваше да не вярвам в очевидното.
Дадох огромен бакшиш на госпожица Чудно дупе и се върнах на местопрестъплението.