Нелсън Демил
Аз, детективът (34)

31.

Валеше силно и вятърът виеше като товарен влак.

В дрешника намерих два жълти дъждобрана и взех 38-калибровия си пистолет. Следващото, което трябваше да направя, беше да се измъкна от отбивката, покрита с клони и боклуци. Запалих джипа, превключих на скорост и потеглих.

— Страхотна кола за тежки условия — съобщих на Бет.

— Плава ли?

— Можем да разберем.

Шофирах по тесните улички в крайбрежния квартал на Матитък през съборени клони и покрай търкалящи се капаци на кофи за боклук, после открих, че пътят е препречен от паднало дърво.

— Не съм пътувал в провинцията по време на ураган, откакто бях дете.

— Това не е ураган, Джон — информира ме тя.

Минах през нечия морава, заобиколих огромното паднало дърво и отбелязах:

— На мен ми прилича на ураган.

— Вятърът трябва да достигне сто и двайсет километра в час, за да стане ураган. Това е най-обикновена буря.

Тя включи радиото на новинарски канал и както се очакваше, основната новина беше Джаспър. Водещият каза:

— … се насочва на север-североизток. Скоростта на вятъра е до сто и десет километра в час. Напредва с около двайсет и пет километра в час и ако запази сегашния си курс, към осем вечерта ще предизвика свлачища някъде по южния бряг на Лонг Айланд. Всички да си останат вкъщи и…

Изключих радиото.

— Паникьор.

— Моята къща е далеч навътре в сушата, ако решиш да се отбиеш — каза Бет. — Оттам са по-малко от два часа до Манхатън с кола или влак и след като бурята отмине, ще можеш да си тръгнеш.

— Благодаря.

Известно време пътувахме в мълчание и накрая стигнахме до Мейн Роуд, по който нямаше други препятствия, освен че бе наводнен. Нямаше много движение и почти всички заведения по пътя бяха затворени, а някои и със закопани врати и прозорци. Видях съборена фермерска барака и паднал стълб, повлякъл със себе си телефонните и електрическите кабели.

— Мисля, че това няма да е добре за гроздето — отбелязах аз.

След двайсет минути спрях в чакъления паркинг на винарните „Тобен“. Всички автомобили бяха изчезнали и имаше знак „Затворено“.

Погледнах нагоре към кулата и видях, че нито един от прозорците не свети, макар че небето беше почти съвсем черно.

От двете страни на паркинга имаше лозя, които се огъваха под брулещия вятър. Ако бурята се усилеше, реколтата навярно щеше да бъде унищожена. Спомних си краткия урок на Тобен за умереното влияние на морския климат — което си беше съвсем вярно, докато не попаднеш на пътя на ураган.

— Джаспър.

— Така го наричат. — Тя огледа паркинга и винарната и рече: — Не мисля, че е тук. Не виждам нито една кола и навсякъде е тъмно. Хайде да опитаме в дома му.

— Нека първо минем през офиса му.

— Джон, винарната е затворена.

— „Затворен“ е много относително понятие.

— Не, не е.

Подкарах към сградата, после завих надясно, излязох от паркинга и минах по затревения участък между винарната и лозята. Сред празни бъчви за вино зад голямата сграда бяха паркирани няколко камиона.

— Какво правиш? — попита Бет.

Спрях пред задната врата в основата на кулата.

— Виж дали е отворена.

Тя ме погледна и понечи да каже нещо.

— Просто виж дали е отворена. Направи каквото ти казвам.

Бет излезе навън, изтича до вратата и натисна бравата. Погледна към мен и поклати глава, после тръгна обратно към колата. Натиснах газта и забих джипа във вратата, която се отвори. Изключих двигателя и изскочих навън. Хванах Бет за ръката и се затичах през отворената врата в кулата.

— Полудя ли?

— Отгоре се открива прекрасна гледка.

Асансьорът, както бях забелязал, се отваряше с ключ, затова тръгнах нагоре по стълбището. Бет ме задържа за ръката и каза:

— Спри! Това се нарича влизане с взлом, да не споменавам за нарушаването на гражданските права…

— Това е обществена сграда.

— Но е затворена!

— Намерих вратата разбита.

— Джон…

— Върни се в джипа. Аз ще се погрижа за това.

Изгледахме се. Очите й казваха: „Зная, че си бесен, но недей да правиш това“.

Извърнах се и се заизкачвах нагоре сам. На всяка площадка опитвах вратите на кабинетите, но те бяха заключени.

На площадката на третия етаж чух зад себе си стъпки и, извадих револвера си. Зачаках и видях, че иззад ъгъла се появява Бет.

— Това си е мое престъпление — казах й аз. — Не се нуждая от съучастник.

— Вратата беше разбита — отвърна Бет. — В момента проверяваме.

— Нали тъкмо това ти казах.

Продължихме нагоре заедно.

Вратата на четвъртия етаж, където бяха кабинетите на ръководството, също бе заключена. Това не означаваше, че вътре няма никого. Заудрях с юмруци по стоманената врата.

— Джон, мисля, че вътре няма никого… — започна Бет.

— Надявам се.

Изтичах на петия етаж и тя ме последва. Отново опитах бравата, но беше заключено.

— Това ли е апартаментът му? — попита Бет.

— Да. — В стъклена кутия на стената видях задължителната стоманена пожарна брадвичка, до нея имаше пожарогасител. Взех пожарогасителя, разбих стъклото и извадих брадвичката. Звукът от разбитото стъкло отекна по стълбището.

— Какво правиш? — почти изкрещя Бет.

Отблъснах я и замахнах с брадвичката. След няколко удара успях и вратата се отвори навътре.

Няколко пъти дълбоко си поех дъх. Чувствах дроба си странно, като че ли вътре можеше да се е отворило нещо, на което му е трябвало дълго време, за да се затвори.

— Джон, чуй ме…

— Тихо. Внимавай за стъпки. — Извадих пистолета изпод дъждобрана, тя направи същото. Застанахме неподвижни и аз надникнах през вратата, която току-що бях отворил.

Не можех да видя апартамента на Тобен заради копринения японски параван, които скриваше стоманената врата от деликатния поглед на собственика. Вътре бе тъмно и тихо.

Все още държах брадвичката в лявата си ръка и я запратих към паравана, който се прекатури и разкри просторна дневна и трапезария.

— Не можем да влезем тук — прошепна Бет.

— Трябва да влезем. Някой е разбил вратата. Вътре има крадци.

Шумът, който бях вдигнал до този момент, беше достатъчно силен, за да привлече нечие внимание, но не чувах нищо. Трябваше да допусна, че задната врата е била с аларма, но бурята навярно бе задействала десетки аларми из целия Северен край. Във всеки случай можехме да се справим с ченгетата, ако се появяха — всъщност ние бяхме ченгетата.

Влязох в дневната, стиснал пистолета в двете си ръце, като го въртях отляво до средата. Бет правеше същото от другата страна.

— Джон, това не е добра идея — каза тя. — Просто се успокой. Зная, че си разстроен, и не те обвинявам, но не можеш да направиш това. Сега излизаме оттук и…

— Тихо. — Аз извиках: — Господин Тобен! Тук ли сте? Имате гости.

Не получих отговор. Влязох още по-навътре в дневната, която беше осветена само от мрачното небе зад огромните сводести прозорци и от светлината, процеждаща се през два големи отвора във високия три и половина метра таван. Бет бавно ме последва.

Както можете да си представите, апартаментът бе страхотен — дневната беше полукръгла — покрай заоблената северна стена. Другата половина от кулата, южната, бе разделена на отворена кухня, която можех да видя, и спалня, заемаща югозападната четвърт от кръга. Вратата й беше отворена и аз надникнах вътре. Нямаше никого. Ако бе тук, Тобен се криеше под леглото или в килера, загубил ума и дума от страх.

— Хубаво жилище — казах аз.

— Много хубаво.

— Тук на човек може да му се отвори късмета с жените.

В съответствие с моята версия за събитията, Бет каза:

— Тук няма крадци. Трябва да си тръгнем и да докладваме, че сме открили следи от влизане с взлом. Само ще проверя дали крадецът е избягал. Дадох й ключовете си.

— Иди в джипа. Веднага идвам.

Тя се поколеба, после отвърна:

— Ще преместя джипа на паркинга. Ще те чакам петнайсет минути. Не повече.

— Добре. — Обърнах се и влязох в спалнята.

Тук имаше предимно плюш и пух — нали това бе стаята, в която Божият дар за жените носеше бутилките с шампанско. До леглото наистина имаше стойка за шампанско и кофичка за лед. Ще излъжа, ако кажа, че не можех да си представя Ема в леглото с господин Тобен. Но това вече нямаше значение. Тя беше мъртва, скоро същото щеше да се отнася и за него.

Вляво имаше голяма баня, душ, вана за воден масаж, биде, изобщо всичко, както си му е редът. Да, животът се беше отнасял щедро към Фредерик Тобен, докато не бе започнал да харчи повече, отколкото печели. Хрумна ми, че без помощта на златото бурята щеше да го съсипе.

В спалнята имаше бюро и аз внимателно го прерових, но не открих нищо уличаващо или полезно.

Прекарах следващите десетина минути в най-подробно претърсване на апартамента. В дневната открих заключен килер и разбих вратата с пожарната брадвичка, но вътре имаше само истински сребърни прибори за хранене, ленени покривки и кристални чаши, хладилник за вино със стъклена врата, овлажнителна кутия за пури и други неща, задължителни за добрия живот, включително голяма колекция порнокасети.

Прерових всичко, даже хладилника за вино, и отново не намерих нищо.

Обикалях из дневната с брадвичката в ръка в търсене на каквото и да е. Дадох отдушник и на гнева си, като поразчистих наоколо с брадвичката.

Имаше развлекателен център, както го наричат, с телевизор, видео, стерео и прочее, както и няколко книжни лавици. Претърсих навсякъде, като съборих книгите на земята.

И тогава нещо привлече погледа ми. В златна рамка приблизително с големината на книга беше поставен стар пергамент. Взех го и го обърнах към слабата светлина от прозореца. Това бе избледняла, скицирана с мастило карта с нещо написано отдолу. Отворих рамката и извадих пергамента. Ръбовете му бяха оръфани. Сега можех да видя какво е — част от брегова линия и малко заливче. Надписът беше адски сложен за разчитане и ми се прииска Ема да е тук, за да ми помогне.

Отначало си помислих, че на картата може да е представена част от брега на Плъм Айланд, но на острова нямаше заливчета, а само пристанище, което изглеждаше много по-различно от това тук.

После предположих, че може да е скица на залива Матитък, където бяха Дърветата на капитан Кид, но това изобщо не приличаше на залива, който бях видял и на пътната си карта, и лично. Имаше и трета възможност — скалите или ридовете, — но отново не открих никаква прилика между онази брегова линия, която беше много права, и тази на картата, която бе извита и имаше заливче.

Накрая реших, че това просто е стар пергамент, който Тобен е използвал за украса. Нали така? Категорично не. Продължих да го зяпам и се опитах да схвана избледнелия надпис — после видях две думи, които можех да прочета — Фаундърс Ландинг.

След като се ориентирах, разбрах, че това всъщност е карта на около половин километър от брега, включваща Фаундърс Ландинг, безименен залив и онова, което днес беше собственост на Фредерик Тобен.

Надписът очевидно представляваше упътване и аз видях цифрите и разбрах думата „дъб“.

Чух шум в дневната и извадих пистолета си.

— Джон? — попита Бет.

— Тук съм.

Тя влезе в дневната и каза:

— Мислех си, че тръгваш. Случайно минаващ гражданин съобщил в саутхолдската полиция и те пристигнаха. Казах им, че всичко е под контрол.

— Благодаря.

Тя огледа дневната и отбеляза:

— Апартаментът е опустошен.

— Ураганът Джон.

— По-добре ли се чувстваш?

— Не.

— Какво намери?

— Карта на съкровище. Беше поставена в златна рамка пред очите на всички.

Бет я погледна.

— Плъм Айланд ли е?

— Не. Картата на Плъм Айланд или онова, което ги е отвело до съкровището, отдавна е унищожено. Това е карта на Фаундърс Ландинг и имението на Тобен.

— И?

— Е, сигурен съм, че е фалшификация. По време на архивистките си занимания научих, че можеш да си купиш автентичен празен пергамент от който и да е исторически период през последните няколко века. После в града има хора, които смесват малко газ и олио и написват каквото им кажеш. Бет кимна.

— Значи Тобен е поръчал да му направят карта, на която е показано, че съкровището е заровено в неговото имение.

— Да. Ако погледнеш по-внимателно, можеш да видиш, че надписът като че ли дава указания. А ако се вгледаш наистина сериозно… виждаш ли това кръстче?

— Виждам го. Той изобщо не е имал намерение да остави семейство Гордън да заровят съкровището на онази скала.

— Не. Възнамерявал е да им вземе съкровището, да ги убие и да го зарови на своя територия.

— Значи сега съкровището е заровено в имението на Тобен, така ли?

— Да идем да проверим.

— Още едно влизане с взлом?

— По-лошо. Ако го заваря вкъщи, ще му строша краката с тази брадва, после ще го заплаша, че ако не проговори, наистина ще го заболи. — И прибавих: — Мога да те оставя някъде.

— Ще дойда. Някой трябва да се грижи за теб и освен това трябва да потърся медальона на баба на моравата.

Пъхнах пергамента в ризата си под дъждобрана и взех пожарната брадвичка. На път за стълбището хвърлих някаква настолна лампа през един от високите сводести прозорци. Вятърът вихрено нахлу през разбитото стъкло и събори няколко списания от малката масичка.

— Сто и двайсет километра в час ли е вече?

— На път е.