Нелсън Демил
Аз, детективът (21)

18.

Обядът беше много приятен. В заведението почти нямаше хора и наскоро го бяха реставрирали, така че ако дадеш воля на въображението си, можеше да се върнеш в 1784-та — Лудия Антъни Уейн се мотаеше наоколо и си поръчваше грог, каквото и да е това.

Храната общо взето бе американска, нищо сложно, което допада на моите хищнически вкусове, а госпожа Ема Уайтстоун се оказа истинско американско момиче, нищо сложно, което също допадна на хищническите ми вкусове.

Не обсъждахме убийството, нито господаря Тобен и изобщо каквито и да е неприятни теми. Тя наистина си падаше по историята и разказите й направо ме заплениха. Е, не съвсем, но не беше трудно да приемаш историята, поднесена ти с въздушния глас на Ема Уайтстоун.

Разказа ми за преподобния Янгс, който довел тук паството си от Кънектикът през 1640-та, и аз гласно се зачудих дали са взели нюлондонския ферибот, което ми донесе хладен поглед. Спомена за капитан Кид и за други не толкова известни пирати, които преди триста години плавали из тези води, после ми разказа за рода Хортън, един от чиито представители построил тази гостилница. И после се заредиха генералът от американската революция Франсиз Мариън Блатната лисица, на когото според нея бил кръстен Ист Мариън, макар аз да възразих, че навярно в Англия има град на име Мариън. Но тя си знаеше своето. Разказа ми за родовете Ъндърхил, Тутхил и малко за Уайтстоун, за хора с малки имена като Абиджа, Чаунси, Икабод и Барнабас, да не споменавам за Джошуа, Самюъл и Айзък, които дори не били еврейски. И така нататък.

И хоп! Отново онова усещане. Докато Пол Стивънс ме бе отегчил до смърт с компютърното си дуднене, Ема Уайтстоун ме омагьосваше с въздушния си глас, да не споменавам за сиво-зелените й очи. Във всеки случай, крайният резултат беше същият — бях чул нещо, което предизвика забавена реакция в моя иначе буден мозък. Внимателно се заслушах, за да видя дали ще го каже пак, каквото и да бе то, и се опитах да си го спомня и да разбера защо ми се е сторило важно. Но напразно. Този път обаче знаех, че съм съвсем близо и че много скоро ще се сетя.

— Усещам присъствието на Лудия Антъни Уейн — казах.

— Наистина ли? Разкажи ми.

— Ами, седи на онази маса до прозореца и крадешком ти хвърля погледи. А мен ме гледа кръвнишки. Мърмори си:

„Какво толкова има той, дето да го нямам аз?“

Тя се усмихна.

— Ти си луд.

И така нататък.

Е, без изобщо да усетим, вече беше станало три и келнерът започваше да проявява нетърпение. Мразя да прекъсвам хода и енергията на разследването, за да се втурна след нечии гащички — detectus interruptus. Факт е, че първите седемдесет и два часа на разследването са най-критични. Но човек трябва да отговаря на определени биологични потребности, а моите аларми направо кънтяха.

— Ако имаш време, можем да се поразходим с яхтата ми — предложих аз.

— Имаш яхта?

Всъщност нямах, така че това навярно не бе правилният подход. Но имах къща до залива и кей и бих могъл да й кажа, че яхтата е потънала.

— Отседнал съм в имението на вуйчо ми. На залива.

— На залива значи.

— Точно така. Да вървим.

Напуснахме „Дженеръл Уейн Ин“ и потеглихме към къщата ми, която е на двайсетина минути западно от Хог Пек.

Докато пътувахме, тя ме попита:

— Харесва ли ти тук?

— Да, струва ми се. Искам да кажа, че е хубаво, но не съм сигурен, че ставам за тук.

— Тук има много ексцентрици — информира ме Ема.

— Аз не съм ексцентрик. Аз съм луд.

— И такива имаме достатъчно. Това не е някоя затънтена селска провинция. Познавам фермери, завършили най-престижни университети, познавам астрономи от института „Къстър“, а има винари, които са учили във Франция, и учените от лабораториите Плъм Айланд и Брукхейвън, както и професори от университета, художници, поети, писатели и…

— Архивисти.

— Да. Дразня се, когато хората от големия град ни мислят за провинциалисти.

— Аз определено не мисля така.

— Живяла съм девет години в Манхатън. Голяма досада.

Липсваше ми домът ми.

— Долових в теб известна огражданеност, съчетана с провинциален чар. Тук си точно на мястото си.

— Благодаря ти.

Мисля, че минах едно от най-важните изпитания по пътя ми към леглото.

Пътувахме през фермерски и лозарски район и Ема каза:

— Тук есента е дълга и ленива. Овошките още са натежали от плод, не са прибрани и много от зеленчуците. В Нова Англия към Деня на благодарността може да вали сняг, а тук още да събират реколтата… Досаждам ли ти?

— Не, изобщо. Рисуваш прекрасна словесна картина.

— Благодаря.

Сега бях на първата площадка на стълбището, което водеше към спалнята.

По принцип и двамата го давахме леко и весело, така, както правят хората, които наистина са малко нервни, защото знаят, че може да са се отправили към завивките.

Във всеки случай завихме по дългата отбивка към къщата и Ема каза:

— Голяма гримирана дама.

— Къде?

— Къщата. Така наричаме старите викториански сгради.

— А, ясно. Между другото, вуйна ми някога е членувала в Пеконийското историческо дружество. Джун Бонър.

— Звучи ми познато.

— Познавали са се с Маргарет Уили. Всъщност вуйна ми е родена тук и тъкмо затова е накарала вуйчо Хари да купи тази лятна къща.

— Как е моминското й име?

— Не съм сигурен — май че Уитърспунхамптъншайър.

— Да не си правиш майтап с името ми?

— Не, госпожо.

— Разбери моминското име на леля си.

— Добре. — Спрях пред гримираната дама.

— Ако е от стар род — каза тя, — мога да проуча. Имаме много информация за старите родове.

— Наистина ли? Много скелети в килерите, така ли?

— Понякога.

— Леля Джун може да произхожда от род на конекрадци и курви.

— Възможно е. В моето фамилно дърво има много такива.

Подсмихнах се.

— Възможно е родовете ни да са свързани — продължи Ема. — Може с теб да сме роднини по непряка линия.

— Възможно е. — Вече бях изкачил стълбището и вратата на спалнята беше на около три метра. Всъщност все още седях в джипа.

— Ето че пристигнахме — казах и излязох от колата.

Тя ме последва и погледна към къщата.

— И това е нейната къща? — попита Ема.

— Била е. Тя почина. Вуйчо Хари иска да ми я продаде.

— Прекалено голяма е за сам човек.

— Мога да я разрежа наполовина. — Добре, сега в къщата, обиколка на първия етаж, проверка на телефонния секретар в кабинета — няма съобщения, — в кухнята за две бири и после на задната веранда и на плетените столове.

— Обичам да гледам водата — каза тя.

— Тук е точно мястото за това. Правя го от няколко месеца.

— Кога трябва да се връщаш на работа?

— Не съм сигурен. Следващия четвъртък имам преглед при доктора.

— Как се замеси в този случай?

— Началникът Максуел.

— Не виждам яхтата ти — отбеляза Ема.

Погледнах към разклатения кей.

— А, трябва да е потънала.

— Потънала ли?

— А, сега си спомням. На ремонт е.

— Каква е?

— Ами… седемметрова…

— С платна ли е?

— Не. Падам си по моторни яхти. Ти умееш ли да караш платноходка?

— Малко.

И така нататък.

Бях си свалил сакото и обувките и си навих ръкавите. Тя си събу сандалите и двамата вдигнахме босите си крака на парапета. Късата й бежова рокля се беше плъзнала доста над коленете.

Взех бинокъла и двамата се заредихме да гледаме към залива, яхтите, блатата — когато бях дете, ги наричаха „мочурища“ — небето и прочее.

Бях стигнал на петата бира, Ема също не изоставаше. Харесвам жените, които могат да пият бира. Тя вече бе малко замаяна, но главата и гласът й още бяха ясни.

С бинокъла в едната ръка и с бирата в другата, Ема каза:

— Това е едно от основните места за среща по миграционния път покрай Атлантическото крайбрежие, нещо като място за почивка за прелетните птици. — Погледна през бинокъла към далечното небе и продължи: — Виждам ята диви гъски, гмурци и морски патици. Ще останат тук до ноември и после ще продължат на юг. Рибарят стига до, Южна Америка.

— Това е хубаво.

Ема остави бинокъла в скута си и зарея поглед към морето.

— В бурни дни — каза тя, — когато вятърът идва от североизток, небето става сребристосиво и птиците се държат странно. Създава се усещане за злокобна изолираност, някаква зловеща красота, която трябва да се почувства и чуе също толкова, колкото и да се види.

Известно време помълчахме, после попитах:

— Искаш ли да видиш къщата?

— Естествено.

Първата ми спирка в обиколката на втория етаж беше спалнята ми и не стигнахме по-нататък.

На Ема наистина й трябваха три секунди, за да се освободи от дрехите си. Имаше адски хубав цялостен загар, здраво тяло, всичко си бе точно на мястото и точно както си го бях представял.

Тя вече беше гола, докато аз още разкопчавах ризата си. Ема ме наблюдаваше как се събличам и вниманието й привлече кобурът с револвера на глезена ми.

От опит зная, че много жени не си падат по въоръжени мъже, затова казах:

— Трябва да го нося по закон. — Това бе вярно за Ню Йорк, но не беше задължително тук.

— Фредерик носи пистолет — отвърна тя.

Интересно.

Във всеки случай, вече бях гол. Тя се приближи до мен и ме докосна по гърдите.

— Това от изгаряне ли е?

— Не, дупка от куршум. — Аз се обърнах. — Виждаш ли? Това е изходната рана.

— Боже Господи!

— Най-обикновена драскотина. Ето, виж тази. — Показах и входната рана в долната част на корема си, после пак се обърнах и й показах изходната на задника си. Раната на левия ми прасец не бе толкова интересна.

— Можело, е да те убият — каза тя.

Свих рамене.

— Дребна работа, госпожо.

Така или иначе, радвах се, че чистачката е сменила завивките, радвах се, че в нощното ми шкафче има презервативи, радвах се, че малкият ми приятел реагира на Ема Уайтстоун. Изключих звънеца на телефона.

Коленичих до леглото, за да си кажа молитвата, а Ема легна и обви много, много дългите си крака около шията ми.

Във всеки случай, без да навлизам в подробности, ние се спогодихме много добре и заспахме в прегръдките си. Тя се чувстваше прекрасно и не хъркаше.

Когато се събудих, слънцето вече залязваше и Ема спеше свита на топка до мен. Имах чувството, че е трябвало да направя нещо по-конструктивно от това да се любя следобед. Но какво? Бях получил сериозна заплаха и ако Макс или Бет не споделяха с мен информация, като например лабораторните анализи, резултатите от аутопсията и прочее, щеше да ми се наложи да продължа без съвременните технически постижения на полицейската наука. Трябваха ми телефонните записи, трябваха ми докладите за отпечатъците, трябваха ми повече данни за Плъм Айланд, трябваше ми достъп до местопрестъплението. Но ми се струваше, че няма да получа нито едно от всичко това.

И така, налагаше се да продължа с детективската работа, с телефонните разговори, със срещите с хора, които могат да знаят нещо. Бях решил да доведа случая докрай, независимо кой не харесва тази идея.

Погледнах Ема под отслабващата светлина. Естествено красива жена. И умна.

Тя отвори очи и ми се усмихна.

— Усетих, че ме гледаш.

— И гледката е много приятна.

— Имаш ли си приятелка тук?

— Не. Но имам в Манхатън.

— Не ми пука за Манхатън.

— Ами ти? — попитах.

— В момента съм свободна.

— Добре. Какво ще кажеш за вечеря?

— Може би по-късно. Мога да приготвя нещо.

— Имам маруля, горчица, масло, бира и бисквити.

Тя седна, протегна се и се прозя.

— Трябва да поплувам. — Претърколи се от леглото и нахлузи роклята си. — Хайде да поплуваме.

— Добре. — Изправих се и си облякох ризата.

Слязохме долу, минахме през кабинета към верандата, прекосихме моравата и се спуснахме до морето. Тя се огледа.

— Спокойно ли е тук?

— Напълно.

Ема си свали роклята и я метна в основата на кея. Направих същото с ризата си. Тя мина по каменистия плаж и се хвърли в морето. Последвах я.

Отначало водата бе студена и дъхът ми секна. Стигнахме до края на кея и продължихме навътре в тъмния залив. Ема плуваше много добре. Аз усещах, че дясното ми рамо се вцепенява и белият ми дроб започва да хрипти. Бях си мислил, че съм позаякнал, но това усилие бе прекалено тежко за мен. Заплувах обратно към кея и се хванах за старата дървена стълба.

Ема доплува зад мен и попита:

— Добре ли си?

— Чудесно.

Зацапахме във водата до кея.

— Обожавам да плувам гола — каза тя.

— Е, ти няма нужда да се притесняваш, че нещо ще ти изяде червея.

— Ходиш ли за риба?

— От време на време.

— Можеш да ловиш камбала направо от този кей.

— Мога да си взема камбала от супермаркета.

— Ако излезеш с яхтата си само на неколкостотин метра, можеш да хванеш пъстърва и какво ли не още.

— Къде мога да хвана печени ребърца?

— Говеждото не е полезно за теб.

— И ти яде хамбургер на обед.

— Зная. Но не е полезно. — И прибави: — Нито пък сексът с непознати.

— Аз ужасно си падам по риска, Ема.

— Аз също — отвърна тя. — Дори не те познавам.

— Тъкмо затова ме харесваш.

Тя се изхили.

Всъщност повечето жени смятат ченгетата за безопасни. Искам да кажа, че ако жената се запознае с полицай в бар, той очевидно не е маниакален убиец, навярно е чист в здравословно отношение и има в портфейла си няколко кинта. В последно време жените не искат много.

Побърборихме малко, целувахме се и се прегръщахме — което е адски е гот голи, потопени до шия в морето. Обичам солената вода. Кара ме да се чувствам чист и лек.

Докато се целувахме и пляскахме, сложих едната си ръка на невероятното й дупе, а другата на гърдите й. Отдавна не се бях забавлявал така. Тя сложи едната си ръка на задника ми, а другата на перископа ми, който моментално се повдигна.

— Можем ли да го направим във водата? — попитах аз.

— Възможно е. Трябва да си в добра форма. Трябва постоянно да движиш крака и да задържаш въздуха в гърдите си, за да останеш на повърхността, и в същото време… нали разбираш… да го правиш.

— Няма проблем. Плавателното ми устройство е достатъчно голямо, за да ни държи и двамата на повърхността.

Тя се засмя. И наистина се заехме с този морски подвиг, с което навярно подплашихме много риба. И действително почувствах дроба си по-добре.

После се отпуснахме по гръб и заплувахме.

— Виж, рулят ми стърчи над водата — отбелязах аз.

Тя погледна към мен и отвърна:

— Мислех си, че е гротмачта.

Е, стига морски мръсотии. Повдигнах си малко главата и я погледах как се отдалечава от брега с отлива. Под лунната светлина гърдите й наистина приличаха на два вулканични острова.

— Погледни нагоре, Джон — извика Ема. — Падащи звезди.

Вдигнах очи към небето на юг и ги видях.

— Пожелай си нещо — каза тя.

— Добре. Пожелавам си…

— Не го казвай, защото няма да се сбъдне.

— Вече се сбъдна, Ема. Ние с теб. — Искам да кажа, не е ли романтично? А и вече бях правил секс — на два пъти.

Когато похотта се изчерпи, останалото е омраза или любов.

Май бях влюбен.

Няколко секунди тя не отвърна нищо, после каза:

— Това е много мило.

— Говорех сериозно.

Продължихме да плуваме. След една-две минути Ема ме повика.

— Погледни небето на изток. Виждаш ли съзвездието Андромеда?

— Не и без очила.

— Точно ей там. Виж. — Тя се опита да свърже група звезди, за да ми покаже Андромеда, но ако там горе имаше жена с това име, аз не можех да я видя. Отвърнах й от учтивост:

— А, да. Видях я. С високите токчета.

Ема насочи погледа ми още по на изток.

— Това е Пегас. Нали знаеш, крилатият кон на музите.

— Зная. Миналата събота заложих на него в петото надбягване в Белмонт. Стигна четвърти.

Ема се беше научила да не ми обръща внимание и продължи:

— Пегас е роден от морската пяна и кръвта на убитата Медуза.

— Не го пишеше в състезателната листа.

— Искаш ли пак да си легнем?

— Да.

— Тогава престани да се правиш на остроумен.

— Считай, че съм престанал. — И говорех сериозно.

Каква нощ — светла, с почти пълна луна в небето, лек бриз, мирис на море и сол, звезди, блещукащи в тъмнолилавото небе, красива жена, телата ни се носят по водата, издигат се и потъват в бавен ритъм. Едва ли може да е по-хубаво. Общо взето, бе много по-хубаво от малко неприятното ми премеждие с почти смъртоносното раняване.

Което отново ме върна към Том и Джуди. Погледнах към небето и мислено им пратих нещо като мил поздрав и сбогуване, и обещание, че ще направя всичко по силите си, за да открия убиеца им. И ги помолих да ми пратят някакъв знак.

Предполагам, че се дължеше на чувството за пълен покой, на освобождаването на сексуалната енергия или може би на съзерцаването на звездите, на свързването на светлите точици — на каквото и да се дължеше, аз вече знаех. Цялата картина, усещанията, точките, свързващите линии, всичко внезапно си дойде на мястото и мислите ми запрепускаха толкова бързо, че не можех да ги настигна.

— Това е! — извиках аз и издишах толкова много въздух, че започнах да потъвам.

Изплувах на повърхността, като плюех вода. Ема беше до мен и ме наблюдаваше загрижено.

— Как си?

— Страхотно!

— Да не си…

— Дърветата на капитан Кид!

— Какво?

Хванах я за ръцете и заплувахме на едно място.

— Какво ми разказа за дърветата на капитан Кид?

— Разказах ти легендата, че капитан Кид заровил част от съкровището си под едно от дърветата до заливчето Матитък. Затова ги наричат „Дърветата на капитан Кид“.

— Става дума за пирата капитан Кид, нали?

— Да. Уилям Кид.

— Къде са тези дървета?

— Точно на север оттук. Там, където заливчето излиза в пролива. Защо пи…

— Какво е правил тук капитан Кид? Какво общо има с това място?

— Не знаеш ли?

— Не. Нали затова те питам.

— Мислех си, че всички знаят…

— Аз не зная. Кажи ми.

— Ами, предполага се, че съкровището му е заровено някъде наоколо.

— Къде?

— Къде ли? Ако знаех, щях да съм богата. — Тя се усмихна. — И нямаше да ти кажа.

Божичко. Това бе поразително. И всичко съвпадаше… но може и да бях тръгнал по съвсем погрешен път… Не, по дяволите, всичко съвпадаше. Всички онези отделни парченца, които бяха приличали на теорията за хаоса, сега заставаха на местата, си и се превръщаха в общата теория, която обясняваше всичко.

— Да…

— Добре ли си? Струваш ми се пребледнял или посинял.

— Нищо ми няма. Трябва да пийна нещо.

— И аз. Вятърът започва да захладнява.

Доплувахме до брега, взехме си дрехите и изтичахме голи през моравата до къщата. Взех два дебели халата и гарафата с бренди на вуйчо Хари. Седнахме на верандата, пиехме и гледахме светлинките оттатък залива. По водата се плъзгаше платноходка. На лунната светлина бялото й платно изглеждаше призрачно. По обсипаното със звезди небе се носеха облаци. Каква нощ. Каква нощ!

— Близо съм. Много близо — казах на Том и Джуди.

Ема ме погледна и протегна към мен чашата си. Налях и още бренди.

— Разкажи ми за капитан Кид — помолих я.

— Какво искаш да ти разкажа?

— Всичко.

— Защо?

— Защо ли? Обожавам пиратски истории.

Ема се замисли за миг, после попита:

— Откога?

— Още от дете.

— Това свързано ли е с убийството?

Погледнах я. Въпреки скорошната ни близост, едва я познавах и не бях сигурен, че мога да й поверя тайната си. Освен това разбирах, че проявявам прекалена възбуда от легендата за капитан Кид.

— Как е възможно капитан Кид да е свързан с убийството на семейство Гордън? — Мъчех се да изглеждам спокоен.

Тя сви рамене.

— Не зная. Затова те питам.

— Сега не съм на работа. Просто пиратските истории са ми интересни.

— И аз не съм на работа. Никаква история до утре.

— Добре. Ще останеш ли да спиш тук?

— Може би. Остави ме да си помисля.

— Естествено.

Пуснах някаква танцувална музика по касетофона и потанцувахме на задната веранда, боси и по халати. После отново си сипахме бренди и погледахме залива и звездите.

Беше една от онези очарователни нощи, както се казва, една от онези вълшебни нощи, които често са прелюдия към нещо не толкова добро.