Нелсън Демил
Аз, детективът (12)

9.

Беше прекрасно утро. Пол Стивънс ни разведе из крепостта.

Форт Тери нямаше стени и всъщност приличаше на изоставен град. Мястото се оказа неочаквано колоритно с тухления си затвор, стара трапезария, напомняща на лабиринт, двуетажна тухлена казарма с веранда, къщата на коменданта, няколко други сгради от началото на века и бяла дървена черква на хълма.

Господин Стивънс посочи към друга тухлена постройка и съобщи:

— Това е единствената сграда, която все още се използва от пожарната.

— До лабораторията е доста далече — отбеляза Макс.

— Да — съгласи се Стивънс, — но новата лаборатория на практика е абсолютно безопасна и има собствена вътрешна пожарна система. Пожарните коли тук се използват най-вече за пламнали храсталаци и пожари в сгради, в които няма опасни микроорганизми.

Макс, който бе прекарал целия си живот в близост до този остров, каза:

— Но в резултат на пожар или ураган могат да се повредят генераторите, които филтрират опасните зони. Нали така?

— Всичко е възможно. Но някои хора живеят близо до ядрени реактори. Съвременният свят е пълен с невъобразими ужаси — химични, биологични и ядрени кошмари всеки момент могат да разчистят терена за следващите еволюирали видове.

Погледнах го с нов интерес. Хрумна ми, че е луд. Пред казармата имаше окосен участък, който стигаше до водата, където се клатеха ята диви гъски.

— Това е бил плацът, — обясни Стивънс. — Поддържаме тревата, за да се виждат от въздуха бетонните букви: „Плъм Айланд — забранена зона“. Не искаме да кацат всякакви малки самолети. — Той се пошегува:

— Този знак държи на разстояние въздушните терористи.

Поразходихме се и шефът на охраната каза:

— Преди да построим централната сграда, голяма част от административните офиси бяха тук, във Форт Тери. Сега почти всичко — лаборатории, охрана, складове, администрация и животни — е под един покрив, което е много добре от гледна точка на сигурността. — Той се обърна към мен. — Така че дори да бъде елиминирана външната охрана, централната сграда на практика е непревземаема.

— Наистина ме изкушавате — отвърнах аз.

Господин Стивънс отново се усмихна. Ужасно ми харесваше да ми се усмихва.

— За ваша информация — каза той, — завършил съм щатския колеж в Мичиган и дипломата ми виси на стената зад бюрото ми, но вие никога няма да я видите.

Усмихнах му се в отговор. Господи, обичам да вбесявам хората, които ме дразнят. Харесвах Макс, харесвах Джордж Фостър, обичах Бет, но не харесвах Тед Наш и Пол Стивънс. Да харесвам трима от петима души за мен бе наистина добър резултат — четири от шест, ако броях и самия себе си. Така или иначе, не мога да понасям лъжци, кретени, пуяци и изроди. Струва ми се, че преди да стрелят по мен, бях по-толерантен. Трябва да питам Дом Фанели.

Старият плац рязко свършваше със стръмна урва към скалистия плаж долу и ние се оказахме застанали на ръба над морето. От гледката можеше да ти секне дъхът, но тя подчертаваше самотата на Плъм Айланд, неземния му вид и чувството за изоставеност, характерно за островите изобщо и за този остров в частност. Това трябва да е била много изолирана крепост, изключително отегчителен аванпост, в който не е имало какво друго да правиш, освен да съзерцаваш морето. Навярно артилеристите биха приветствали гледката на вражеска армада.

— Точно на този бряг всяка година в края на есента идват тюлените — поясни Стивънс.

— Стреляте ли по тях? — попитах.

— Разбира се, че не. Стига да си стоят на брега.

Докато се връщахме, Стивънс насочи вниманието ни към голяма скала на края на плаца. В един от процепите й се виждаше ръждиво гюле.

— Датира горе-долу от времето на революцията — английската или американската — каза той. — Това е едно от нещата, които изкопаха семейство Гордън.

— Къде са го намерили?

— Някъде наблизо, предполагам. Двамата копаха много около тюленовия плаж и край плаца.

— Нима?

— Очевидно имаха усет къде да копаят. Откриха толкова муниции за мускети, че да въоръжат цял полк.

— А стига бе! Продължавайте, господин Стивънс.

— Използваха металотърсач.

— Добра идея.

— Това е интересно хоби.

— Наистина. Вуйна ужасно обичаше да копае. Не знаех, че семейство Гордън са се занимавали с това. Не съм виждал нито една от находките им.

— Хм, трябваше да оставят всичко тук.

— Заради заразата ли?

— Не. Защото територията е федерална.

Това беше интересно и Наш и Фостър започваха да се заслушват, което не се покриваше с намеренията ми, затова промених темата:

— Струва ми се, че шофьорът се опитва да привлече вниманието ви.

Стивънс се обърна, но шофьорът просто зяпаше ято гъски. Стивънс си погледна часовника.

— Е, хайде да видим и останалата част от острова, после имаме среща с доктор Цолнър.

Качихме се в микробуса и потеглихме на изток към изгряващото слънце, към онази част, която приличаше на извития кокал на свинската пържола. Плажът бе великолепен, повече от три километра чист, неотъпкан пясък, плискан от сините води. Никой не говореше пред тази величествена природна гледка. Даже аз.

Все още изправен, Стивънс от време на време ме поглеждаше и аз му се усмихвах. Той ми се усмихваше в отговор. Усмивката му наистина не беше приятна.

Накрая микробусът спря в тесния край на острова и господин Стивънс съобщи:

— Това е крайната точка, до която можем да стигнем с колата. Сега ще повървим пеш.

Всички слязохме и се оказахме насред удивителни стари развалини. Накъдето и да погледнех, виждах масивни бетонни укрепления, обрасли с пълзящи растения и храсти — амбразури, бункери, артилерийски гнезда, складове за боеприпаси, тунели, тухлени и бетонни проходи и огромни, деветдесетсантиметрови стени с ръждиви железни врати.

— Един от тези подземни проходи води до тайна лаборатория и в нея пленени нацистки учени продължават да работят по абсолютния, неунищожим вирус, който ще изтрие човечеството от лицето на земята — каза Стивънс.

Остави ни да смелим думите му секунда-две, после продължи:

— В друга подземна лаборатория се съхраняват останките на четирима извънземни, открити при катастрофата на НЛО в Розуел, Ню Мексико.

Отново последва мълчание. Накрая аз се обадих:

— Може ли първо да видим нацистите?

Всички се засмяха — като че ли.

Господин Стивънс ни прати очарователната си усмивка и рече:

— Това са два от абсурдните митове, свързани с Плъм Айланд. Хората непрекъснато съобщават, че виждат странна на вид летателна машина, която се приземявала и излитала от плаца посред нощ. Твърдят, че тук били създадени СПИН и Лаймската болест. — Огледа се и каза:

— Предполагам, че старите укрепления с всички тези подземни проходи и помещения могат да въздействат върху нечие богато въображение. Спокойно можете да разгледате наоколо.

Идете където пожелаете. Ако намерите извънземни, моля, съобщете ми. — Той отново се усмихна. Имаше наистина странна усмивка и си помислих дали самият той не е извънземен. — Но разбира се, никой не трябва да се отделя от групата. Всеки от вас трябва постоянно да е пред погледа ми.

Това не се съгласуваше много добре с „Идете където пожелаете“, но беше достатъчно близо. И така, Джон, Макс, Бет, Тед и Джордж се върнаха в юношеството си и се позабавляваха като се катереха из развалините, изкачваха се по стълбища, прескачаха парапети и така нататък, без да се отделят от господин Стивънс. По едно време тръгнахме по дълъг тухлен проход, който се спускаше към две стоманени врати. Те бяха открехнати и всички влязохме. В помещението бе тъмно, студено, влажно и навярно пълно с пълзящи гадинки.

Стивънс ни последва и каза:

— Оттук се стига до огромен склад за боеприпаси. — Гласът му отекна в черната празнота. — На острова е имало теснолинейка, която превозвала муниции и барут от пристанището до тези подземни помещения. Това е много сложна система. Но както можете да се убедите, сега е напълно изоставена. Тук няма нищо тайно. Ако имах фенерче, бихме могли да идем още по-нататък и щяхте да видите, че тук нито живее, нито работи, нито пък си играе някой. Никой не е и погребан долу.

— Тогава къде са нацистите и извънземните? — попитах аз.

— Преместих ги във фара — отвърна господин Стивънс.

— Но можете да разберете загрижеността ни, че семейство Гордън са били в състояние да си направят тайна лаборатория на такова място — продължих да настоявам аз.

— Както казах — отговори той, — не подозирам семейство Гордън в нищо. Но тъй като повдигате този въпрос, наредих на хората си да претърсят целия този комплекс. Освен това из целия остров има деветдесетина надземни изоставени военни сгради. Имаме доста да претърсваме.

— Пратете шофьора за няколко фенерчета — казах аз. — Бих искал да поразгледам тук долу.

В мрака настана тишина, после Стивънс отвърна:

— След като се срещнете с доктор Цолнър, можете да се върнете и да разгледате подземните помещения и проходи, ако желаете.

Отново излязохме навън и шефът на охраната каза: — Последвайте ме.

Последвахме го и излязохме на тесен път, който водеше към източния край на Плъм Айланд — краят на извития кокал.

Докато вървяхме, Стивънс съобщи:

— Ако се огледате, можете да видите други артилерийски съоръжения. Преди използвахме онези кръгли артилерийски гнезда за кошари, но сега всички животни се държат на закрито.

— Струва ми се жестоко — отбеляза Бет.

— Но е по-безопасно — възрази господин Стивънс.

Накрая стигнахме до най-източната точка на острова, скала, издигаща се навярно на дванайсетина метра над осеяния с камъни плаж. Ерозията беше подровила един бетонен бункер и той лежеше на парчета в основата на скалата, а части от него се бяха срутили във водата.

Гледката бе великолепна — наляво едва-едва се виждаше брегът на Кънектикът, а на около три километра право напред се мержелееше парче земя, наречено Грейт Гъл Айланд.

Стивънс насочи вниманието ни на юг и каза: — Виждате ли онази купчина скали? Този остров се е използвал за артилерийски учения. Ако се занимавате с мореплаване, ще знаете, че не трябва да се приближавате до него заради неизбухналите снаряди и бомби в района. Нататък е северният бряг на Гарднърс Айланд — както знае началникът Максуел, това е частна територия на клана Гарднър и е забранен за посещения. Оттатък Грейт Гъл е Фишърс Айланд, който през седемнайсети век, подобно на Плъм, често е бил посещаван от пирати. И така, от север на юг са Пиратския остров, Чумния остров, Опасния остров и Частния остров. — Той се усмихна на остроумието си — в съответствие с него и усмивката му не бе широка.

Изведнъж видяхме, че една от патрулните лодки заобикаля носа. Тричленният екипаж ни забеляза и един от мъжете вдигна бинокъла си. Предполагам, че позна Пол Стивънс, защото махна с ръка и шефът на охраната му отвърна.

Погледнах надолу от скалата към плажа и забелязах, че по пясъка има хоризонтални червени ивици, като бял многопластов сладкиш с малинов пълнеж.

Иззад нас извика мъжки глас и видях, че по тесния път се приближава шофьорът.

— Останете тук — каза ни Стивънс и отиде да го пресрещне. Шофьорът му подаде клетъчен телефон. Това е моментът, в който водачът изчезва и ние виждаме, че микробусът се отдалечава, оставяйки Бонд сам с момичето, но тогава от водата се появяват водолазите, въоръжени с автомати, откриват огън, после хеликоптерът…

— Детектив Кори?

Беше Бет.

— Да?

— Какви са впечатленията ти до този момент?

Забелязах, че Макс, Наш и Фостър се катерят из артилерийските съоръжения и каквито си бяха мъжкари, обсъждаха артилерийски обхвати, калибри и други мъжки въпроси.

Бях сам с Бет.

— Мисля, че си прекрасна.

— Какво мислиш за Пол Стивънс?

— Луд.

— Какво мислиш за онова, което видяхме и чухме досега?

— Групова обиколка. Но от време на време научавам по нещо.

Тя кимна, после попита:

— Какво ще кажеш за археологическите разкопки? Знаеше ли за това?

— Не. Знаех за Пеконийското историческо дружество, но не и за археологическите разкопки тук. По същия начин Том и Джуди никога не са ми споменавали, че са купили един акър безполезна земя с изглед към пролива.

— Каква безполезна земя на пролива?

— Ще ти разкажа по-късно — отвърнах. — Всички тези малки парченца от мозайката, нали разбираш, като че ли ни насочват към наркотрафик, но е възможно и да не е така. Тук става нещо друго… Някога случвало ли ти се е да знаеш, че си чула нещо, но да не можеш да се сетиш какво точно?

— В последно време не. Ами ти?

— Да, постоянно ми кънти в главата. Като звукова вълна сблъсква се с нещо и се връща.

— Като го чуеш следващия път, вдигни ръка.

— Добре. Предполага се, че би трябвало да си почивам, а откакто те срещнах, постоянно ме смущаваш.

— И ти не ми действаш успокоително. — Тя промени темата:

— Нали знаеш, сигурността тук не е толкова добра, колкото си мислех, като се има предвид какво правят на този остров.

Ако се занимаваха с ядрени оръжия, щеше да има много повече охрана.

— Да. Външната охрана е слаба, но навярно в лабораторията е по-добре. А може би, както твърди Стивънс, тук има повече охрана, отколкото виждаме. Като цяло обаче имам усещането, че Том и Джуди са били в състояние да изнесат от острова каквото поискат. Само се надявам да не са искали нищо.

— Ами, струва ми се, че по-късно днес или навярно утре ще разберем, че наистина са откраднали нещо и че ще ни кажат какво е то.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня по-късно.

— Обясни ми на вечеря.

— Предполагам, че ще трябва да се примиря с това.

— Наистина няма да е толкова зле.

— Имам шесто чувство за лоши партии.

— Аз съм добра партия. Никога не съм вадил пистолет на среща.

— Е, значи рицарството не е изчезнало.

Господин Стивънс се върна при нас и каза:

— Вече можем да се връщаме при микробуса.

След няколко минути отново бяхме в района с разрушените артилерийски укрепления.

Забелязах, че един от стръмните склонове, върху който бяха издигнати укрепленията, наскоро е ерозирал и отдолу се е показала нова почва. Най-горният пласт имаше органичен състав, както би трябвало и да се очаква, а отдолу имаше бял пясък, което също беше нормално. Но следващият пласт имаше червеникави жилки, които приличаха на ръжда, после още пясък и накрая нова ръждивочервена ивица, също като на плажа. Обърнах се към Стивънс.

— Хей, природата се обажда. Веднага се връщам.

— Да не се загубите — без изобщо да се шегува, отвърна господин Стивънс.

Заобиколих склона, взех някаква пръчка и започнах да ровя. Свалих чима, за да разкрия отдолу бяло-червения пласт. Взех шепа червеникавокафява почва и видях, че всъщност е глина, смесена с пясък и навярно с малко железен оксид. Много приличаше на пръстта по маратонките на Том и Джуди. Интересно.

Изсипах пръстта в джоба си и се обърнах. Стивънс бе застанал зад мен и ме наблюдаваше.

— Струва ми се, споменах, че нищо не може да напуска острова необеззаразено — каза той.

— Струва ми се, че го споменахте.

— Какво прибрахте в джоба си?

— Хуя си.

Стояхме и се гледахме. Накрая той заяви:

— На този остров, детектив Кори, аз съм законът. Не вие, нито детектив Пенроуз, нито даже началникът Максуел или пък двамата господа с вас. — Стивънс ме прониза с ледените си очи. — Може ли да видя какво прибрахте в джоба си?

— Мога да ви го покажа, но после ще трябва да ви убия — усмихнах се аз.

Той обмисли възможностите си за миг, после стигна до правилното решение и каза:

— Микробусът тръгва.

Минах покрай него и Стивънс остана зад мен. Почти очаквах да прехвърли гарота около шията ми, да стреля в главата ми, да ми забие нож в гърба, но Пол Стивънс бе по-умен. Навярно по-късно щеше да ми предложи чаша кафе, заразено с антракс.

Качихме се на микробуса и потеглихме. Всички бяхме заели предишните си места и Стивънс продължаваше да стои изправен. Микробусът се насочи на запад, обратно към района на кея и централната лаборатория. Разминахме се с пикап с двама мъже в сини униформи и с пушки.

Общо взето, бях научил повече, отколкото очаквах, бях видял повече, отколкото предполагах, че ще видя, и бях чул достатъчно, за да ставам все по-любопитен. Бях убеден, че отговорът на въпроса защо са били убити Том и Джуди се крие на този остров. И както вече казах, щом откриех този отговор, щях да разбера и кой е убиецът.

Джордж Фостър, който до този момент бе мълчал, попита:

— Съвсем сигурен ли сте, че семейство Гордън са напуснали острова със собствената си яхта вчера по обяд?

— Напълно. Според регистрационната книга сутринта двамата са работили в лабораторията, излезли са, минали са през душа и са взели микробус като този, с който са стигнали до кея. Най-малко двама от хората ми са ги видели да се качват на яхтата си, на „Спирохета“.

— Някой от хеликоптера или от патрулната лодка видял ли ги е след излизането им в пролива? — попита Фостър.

Стивънс поклати глава.

— Не. Питах.

— Има ли място по брега, където да може да се скрие лодка? — попита Бет.

— Категорично не. На Плъм Айланд няма дълбоки заливи. Плажът е прав, освен изкуственото заливче, в което е фериботът.

— Ако патрулната ви лодка беше видяла яхтата на семейство Гордън, закотвена някъде около острова, хората ви щяха ли да ги проверят? — попитах аз.

— Не. Всъщност понякога двамата ловяха риба или плуваха край брега. Патрулите ги познаваха.

Не ми бе известно Том и Джуди да са били такива страстни рибари.

— Хората ви виждали ли са яхтата им закотвена край брега след мръкване или късно през нощта? — попитах аз.

Стивънс се замисли за миг, после отвърна:

— Веднъж ми докладваха за такова нещо. Двама от хората ми в патрулната лодка споменаха, че един път през юли, някъде към полунощ, яхтата на семейство Гордън била закотвена близо до южния бряг. Моите хора забелязали, че яхтата е пуста, и осветили плажа с прожектори. Двамата били на пясъка… — Той прочисти гърлото си по начин, който загатваше какво са правили на плажа Том и Джуди. — Патрулната лодка ги оставила на мира.

За миг се замислих за това. Том и Джуди бяха двойка, която би правила любов навсякъде, така че не беше необичайно да го правят на пустинен плаж. Да го правят на плажа на Плъм Айланд обаче, ме караше да вдигам и двете си вежди и пораждаше някои въпроси. Странно, веднъж си бях мечтал да се любя с Джуди на плискан от вълните плаж. Може би повече от веднъж. Всеки път, когато ми идваше наум тази мисъл, се зашлевявах през лицето. Мръсник, мръсник, похотливец, похотливец.

Микробусът мина покрай кея на ферибота, после зави на север и спря на овална отбивка пред централната изследователска сграда.

Заоблената фасада на новата двуетажна постройка беше от някакъв розово-кафяв камък. На моравата се издигаше голям знак с надпис „Министерство на земеделието“ и на стълб се вееше полуспуснато знаме.

Слязохме от микробуса и Пол Стивънс каза:

— Надявам се, че обиколката на Плъм Айланд ви е доставила удоволствие и че сте останали с добри впечатления от мерките ни за сигурност.

— Каква сигурност? — попитах аз.

Господин Стивънс ме изгледа строго.

— Всички, които работят тук, отлично съзнават потенциалната опасност. Всички сме отдадени на работата и се придържаме към най-високите стандарти за сигурност, които съществуват в тази област. Но знаете ли какво? Понякога системата се преебава.

Тези неприлични думи точно от неговата уста като че ли изненадаха всички.

— Добре — казах аз. — Но дали се е преебала вчера?

— Съвсем скоро ще разберем. — Той си погледна часовника и продължи: — Добре, вече можем да влизаме. Последвайте ме.