Морис Дрюон
Отровите на короната (5)

IV. ЛОШИ ЗНАМЕНИЯ

Хубавото време не трая дълго. Ураганите, бурите, градушките, поройните дъждове, които това лято опустошаваха западната част на Европа, същите, чиято стихия принцеса Клеманс изпита по море, се развихриха с нова сила още на другия ден след нейното заминаване от Марсилия. След първия преход до Екс-ан-Прованс и втория до замъка Оргон ескортът влезе в Авиньон под истински потоп. Водата шуртеше от четирите краища на покрива от боядисана кожа, който пазеше носилката на принцесата, като от църковни водостоци. Пак ли щяха да бъдат похабени тъй скъпо възстановените гардероби, хубавите нови дрехи, сандъците — пробити от дъжда, а везаните седла на неаполитанските рицари — съсипани, преди още да са смаяли с блясъка си народа на Франция?

Групата едва се бе настанила в папския град, когато авиньонският епископ кардинал Дюез, следван от целия си клир, се яви да приветствува мадам Клеманс Унгарска. Това беше политическа визита. Жак Дюез, официален кандидат на Анжуйската династия за папския престол, познаваше добре Дона Клеменца още от дете, от времето, когато беше канцлер на неаполския двор. Предстоящата женитба на Клеманс с френския крал отговаряше на неговите интереси и той донякъде разчиташе на този брак, за да спечели в своя полза онези гласове на френските кардинали, които още не му достигаха.

Лек като кошута, въпреки седемдесетте си години, монсеньор Диез се изкачи бързо по стълбището, а дяконите и камериерите му бяха принудени да подтичват, за да го догонят. Придружаваха го двамата кардинали Колона, временно спечелени за интересите на Неапол.

За да посрещне всичкия този пурпур, месир дьо Бувил отърси умората от себе си и отново прие достойна та осанка на посланик.

— Виждам, монсеньор — рече той на кардинал Дюез, сякаш беше негов стар познат, — че е по-лесно човек да се добере до вас, когато придружава племенницата на неаполитанския крал, отколкото когато идва по поръчение на френския крал, и че сега не е нужно да ви търся под дърво и камък, както ме накарахте да правя миналата зима.

Бувил можеше да си позволи този ироничен тон; кардиналът струваше пет хиляди ливри на френското държавно съкровище.

— Причината е, господин графе — отвърна кардиналът, — че крал Робер винаги и неизменно ме е удостоявал с благочестивото си доверие, а бракосъчетанието на неговата племенница, чиято висока добродетел ми е известна, с трона на Франция удовлетворява моите молитви.

Бувил отново позна странния глас, едновременно жарък и отпаднал, приглушен, кадифен, но отривист, който го бе тъй силно поразил при първата им среща. Кардиналът говореше на Бувил, но така, че да бъде чут преди всичко от принцесата, към която непрестанно се извръщаше.

Освен това, господин графе — продължи той, — нещата доста се промениха и зад френските пратеници вече не ни се мярка сянката на монсеньор дьо Марини, който дълго време държа властта и не беше никак благоразположен към нас. Истина ли е, че се е показал толкова непочтен в сметките си, та вашият млад крал, макар и известен с великодушието си, не е могъл да го спаси от справедливо наказание?

Вие знаете, че месир дьо Марини беше мой приятел — отговори смело Бувил. — Мисля, че не толкова той, колкото неговите служители са проявили непочтеност. Беше ми много мъчно да видя как един стар другар се погубва заради гордото си упорство да държи всичко в свои ръце. Аз го предупреждавах…

Но монсеньор Дюез не беше още свършил с коварните си любезности. Той се обърна отново към Бувил, като продължаваше да фиксира Клеманс Унгарска, и продължи:

— Видяхте ли, че не беше нужно да се тревожите толкова много за разтрогването на оня брак, за което бяхте дошли да ми говорите от името на господаря си. Провидението често се отзовава на нашите желания… стига мъничко да му се помогне с по-твърда ръка.

С израза на очите и лицето си той сякаш искаше да добави към принцесата:

„Казвам това, за да ви предупредя. Трябва да знаете за кого ви омъжват. Ако нещо във френския двор ви смути, обърнете се към мен.“

Църковните сановници, дори когато говорят много, трябва да бъдат разбирани от половин дума.

Бувил побърза да промени темата и запита духовника в какво състояние се намира конклавът.

— Все същото — рече Дюез, — ще рече, няма никакъв конклав. Сега интригите са повече от всякога, и то тъй тънко изплетени, че не можеш им хвана края. Кардиналът-камерлинг^[1] полага всички усилия да ни убеди, че не може да ни събере. И ние сме все така разпръснати, едни в Карпантра, други в Оранж, самите ние тук… Каетани във Виен…

Дюез знаеше, че пътниците ще се отбият във Виен при сестрата на Клеманс, която бе омъжена за дофина на Виеноа^[4]. Затова не пропусна да произнесе шепнешком, но с ярост цяла обвинителна реч срещу главния си противник Франческо Каетани.

— Забавно е да се види днес с какво мъжество защищава той паметта на своя чичо, папа Бонифаций. А не можем да забравим, че когато Ногаре се появи край Анани с кавалерията си, за да обсади Бонифаций, монсеньор Франческо заряза тъй милия си родственик, на когото дължеше кардиналската си шапка, и избяга предрешен като лакей. Той е сякаш роден за вероломство, както други — за духовен сан — заяви Дюез.

Очите му, оживени от старческа страст, искряха сред сухото и набръчкано лице. От думите му излизаше, че Каетани беше способен на най-страшните злодеяния; у тоя човек се бе вселил сатаната…

— …а сатаната, както знаете, може да се вмъкне навсякъде; няма нищо по-приятно за него от това, да се загнезди у някой наш събрат.

Двамата Колона, обладани от потомствена омраза към всичко, що носеше името или кръвта на Каетани, подчертано изразиха одобрението си.

— Добре зная — добави Дюез, — че престолът на апостол Петър не бива да остава задълго празен и че това е лошо за нашия свят. Но какво да сторя? Предложих аз да се нагърбя с този товар. Ако бог избере мен и пожелае да издигне най-смирения си слуга на най-високия сан, ще се покоря на волята божия. Какво повече мога да сторя, господин графе?

След това той поднесе като сватбен подарък на Дона Клеменца един богато украсен екземпляр на първата част от своя „Еликсир“, строго научен трактат, от който се съмняваше дали младата принцеса ще може да проумее и един ред.

После си тръгна с бърза и скоклива стъпка, последван от своите прелати, дякони и камериери. Вече се държеше като папа и със сетните си сили би попречил на всеки друг да бъде избран за папа.

На другия ден, когато височайшата кавалкада се движеше по пътя за Баланс, Клеманс Унгарска внезапно запита Бувил:

— От какво умря мадам Маргьорит Бургундска?

— От суровия режим в затвора, мадам, а й без съмнение от угризения за греховете си.

— Какво искаше да каже кардиналът, когато спомена за твърдата ръка, която помогнала на провидението?

Юг дьо Бувил леко се смути. Лично той никак не даваше ухо на слуховете, които се носеха около смъртта на Маргьорит.

— Кардиналът е особен човек — рече той. — Все имате чувството, че се изразява с латински енигми. Навярно защото много е учил. Признавам, че не винаги мога да следвам обратите на мисълта му. Искаше да каже, струва ми се, че животът в затвора е тежък, когато тъмничарят си гледа работата, и че това е достатъчно да съкрати дните на една жена…

Дъждът се усили тъкмо навреме, за да го избави от неудобното положение. Трябваше да се спуснат кожените завески на носилката.

Излегната върху възглавниците и полюлявана от вървежа на мулетата, сама сред неспирния плисък на водата, Клеманс Унгарска мислеше за Маргьорит:

„Значи, щастието, което ми е отредено — си каза тя, — го дължа на смъртта на друга.“

Чувствуваше се някак необяснимо свързана с тази непозната, с тази кралица, чието място щеше да заеме и чиито прегрешения и наказание я изпълваха със страх и състрадание.

„Погубили са я греховете й и нейната гибел ме прави кралица.“

В това тя съзря някаква присъда над самата себе си и всичко й се стори като лошо знамение. И бурята, и нараняването на Гучо, и дъждовете, които се превръщаха в истинско бедствие… това бяха все злокобни предзнаменования.

Селата, през които минаваха, имаха печален вид. След гладната зима, тъкмо когато новата реколта бе започна ла да се очертава като добра и селяните отново се обнадеждиха, природните стихии за няколко дни бяха помели всички надежди. Водата, неизчерпаема и безконечна, съсипваше всичко.

Водите на Дюранс, Дром и Изер се покачваха, а набъбналата Рона, покрай която минаваше пътят, шумеше със застрашителна сила. Понякога трябваше да отместват от пътя дървета, повалени от бурята.

За Клеманс имаше нещо мъчително в тоя контраст между италианската Кампаня с нейното вечно синьо небе и градини, отрупани със златни плодове, и тази опустошена долина с печални селища, наполовина обезлюдени от глада.

„А по на север ще бъде още по-зле. В мрачна страна отивам.“

Искаше й се да облекчи всички мъки и постоянно караше да спират носилката, за да раздава милостиня. Бувил се видя принуден да се намеси и да поохлади този благодетелен жар.

— Ако продължавате да давате така, мадам, няма на ни стигнат парите до Париж.

Когато пристигна във Виен при сестра си Беатрис, дофинка на Виеноа, Клеманс узна, че Луи Х е потеглил на поход срещу Фландрия.

— Господи, боже мой — промълви тя, — нима ще стана вдовица, преди още да съм видяла съпруга си? Не отивам ли във Франция под сянката на нещастието?