Морис Дрюон
Отровите на короната (9)

VIII СВАТБА НА СЕЛО

Във вторник на 13 август 1315 година^[12] призори жителите на село Сен Лие в Шампан бяха разбудени от тропота на много коне, идващи от север и от юг по пътищата от Сезан и от Троа.

Първи пристигнаха в галоп интендантите на краля и нахълтаха с цяла дружина щитоносци, домакини и слуги под сводовете на замъка. После се появи голям обоз с мебели и съдове, воден от домоуправители, златари и тапицери; накрая се зададоха, яхнали мулета и пеейки църковни песни, всички свещеници на Троа, следвани на малко разстояние от италианските търговци, които обикновено обслужваха панаирите в Шампан. Църковната камбана заби непрекъснато; след малко кралят щеше да се венчае в Сен Лие.

Селяните започнаха да викат „Слава!“, „Слава“, а жените изтичаха на полето да наберат цветя, за да ги настелят по пътя като за минаването на светото причастие; дворцовите служители пък се пръснаха из околностите и грабеха къде колкото сварят яйца, месо, птици и риба от рибарниците.

По една случайност дъждът беше престанал предната вечер, но времето си оставаше тежко и мрачно; топлината на слънцето проникваше през облаците, но не и лъчите му. Кралските хора бършеха чела, а селяните поглеждаха към небето и предричаха, че още преди вечерня ще се разрази буря. В замъка се чуваха чуковете на дърводелците, комините на кухните димяха, от високо натоварени коли разтоварваха слама и я разстилаха, в залите, за да спят на нея хората от ескортите.

Сен Лие не беше виждал такава глъч и оживление от оня ден в началото на миналия век, когато Филип Огюст бе дошъл тук, да потвърди тържествено предаването на замъка в дар на епископите от Троа. Големите събития ставаха на сто години.

Към третия утринен час кралят, придружен от двамата си братя, двамата си чичовци и своите братовчеди Филип дьо Валоа и Робер д’Артоа прекоси в галоп селото, без да отвръща на приветствията, като изпотъпка нахвърлените по пътя цветя, та трябваше да ги сменят с нови след минаването му.

Конниците изминаха още половин левга и внезапно съзряха, идващ насреща им, кортежа на Клеманс Унгарска.

Кортежът, предвождан от епископа на Троа Жан д’Оксоа, се движеше бавно като тържествено шествие. — Кралят, мадам, ето го краля! — извика Бувил, който яздеше до носилката на принцесата.

Клеманс се подаде навън, за да погледне, и го попита кой от конниците в челото е бъдещият й съпруг. Бувил не можа да обясни добре или пък тя не дочу ясно отговора му и взе за своя годеник граф дьо Поатие, защото той се държеше на седлото с естествено благородство и й се видя най-привлекателният със стройната си, висока осанка. Но ето че на земята скочи пръв по-неугледният ездач и се приближи до носилката. Бувил, вече слязъл от коня си, взе ръката му, за да я целуне, и като подви коляно, каза:

— Сир, ето нейно височество от Унгария.

Едва тогава хубавата анжуйска принцеса видя младия мъж с изпъкнали бледопепеляви очи и безцветно лице, с когото по волята на съдбата и на дворцовите интриги тя щеше да споделя живота му, леглото и властта.

Луи Х от своя страна я гледаше слисан, без да продума дума, та в първия миг Клеманс си помисли, че не му се е харесала.

Тя първа се реши да наруши мълчанието:

— Сир Луи, аз съм завинаги ваша слугиня.

Тези й думи сякаш развързаха езика на Вироглавия.

— Боях се, братовчедке, да не би рисуваният ви портрет, който ми бяха изпратили, да е лъжлив и премного ласкателен; но сега виждам повече прелест и красота, отколкото имаше в изображението.

И той се извърна към свитата си, сякаш да им покаже колко голямо щастие го е споходило.

После започнаха да представят членовете на семейството. Един благородник с огромно телосложение, облечен в сърма, сякаш отиваше на турнир, прегърна Клеманс и я нарече „моя племеннице“, като я увери, че я знаел още от дете в Неапол; Клеманс разбра, че това е именно Шарл дьо Валоа, човекът допринесъл най-много за сключването на нейния брак. После узна, че елегантният конник, който се поклони и й рече „сестро“, беше по-възрастният от новите й зетьове.

Изведнъж мулетата, запрегнати в носилката, се дръпнаха подплашени встрани; огромна човешка фигура, облечена в червено, чиято глава Клеманс въобще не успя да види, затъмни за миг светлината. Принцесата чу думите:

— Вашият братовчед, месир Робер д’Артоа.

После без повече да се бавят, тръгнаха отново и кралят помоли епископа да избърза напред, за да бъде всичко готово в църквата.

Клеманс бе очаквала, че срещата ще протече другояче. Беше си представяла, че на предварително определено място ще има опънати шатри, че херолди ще надуят тръби от двете страни и че ще й поднесат лека закуска, за да може да поопознае годеника си. Мислеше си също, че венчавката ще стане едва след няколко дни и ще сложи началото на двуседмични празненства с двубои, жонгльори и менестрели, както това беше обичайно при височайши сватби.

Внезапността на това посрещане по тесния горски път и липсата на всякакъв блясък малко я изненадаха. Сякаш случайно бяха пресекли пътя на дружина ловци. Още повече се обърка, когато научи, че ще бъде венчана веднага в близкия замък и щяха да пренощуват там, за да се отправят на другия ден за Реймс.

— Милостиви ми сир — попита тя краля, който сега яздеше до нея, — ще се върнете ли отново на война?

— Разбира се, че ще се върна, мадам… догодина. Ако тази година не преследвах по-надалеч фламандците и ги оставих само със страха им, то е защото не исках да отлагам посрещането ви и нашето бракосъчетание.

Ласкателството беше толкова очебийно, че Клеманс се смути. Изненадите се редуваха една подир друга. Този крал, който беше толкова нетърпелив да я посрещне, че бе разпуснал армията си, сега й предлагаше сватба на село.

Въпреки цветята по пътя и възторга на селяните, замъкът на Сен Лие, малка крепост с дебели стени, потъмнели от тривековна влага, се видя доста мрачен на неаполитанската принцеса. Тя имаше едва един час време, за да се преоблече и да събере мислите си преди церемонията, ако въобще можеше да се говори за такова нещо в стая, където тапицерите още не бяха свършили с окачването на везаните килими, а тутакси довтасалият монсеньор дьо Валоа бръмчеше като огромен златен стършел, решил да осведоми своята племенница в това кратко време за всичко, което трябваше да знае за френския двор и най-вече за особеното място, което той, Шарл дьо Валоа, заемаше в него.

Така Клеманс научи, че макар и да притежаваше всички желани достойнства на съпруг, Луи Х не обладаваше всички нужни качества особено в политиката. Беше податлив на влияния и не умееше да се пази от лоши съветници. В историята с фландърския поход например Валоа смяташе, че Луи не го бе послушал достатъчно, а бе се подвел по съветите на конетабъла и на граф дьо Поатие. Колкото до избора на папа… Нали Клеманс беше минала през Авиньон? Кого бе видяла там? Кардинал Дюез? Ами разбира се, че трябва непременно да бъде избран Дюез… Клеманс би трябвало да разбере защо Валоа бе толкова настоявал и бе маневрирал така умело, за да я направи кралица на Франция; той много разчиташе на нейното благотворно присъствие, на нейната красота и мъдрост, за да помага на краля да управлява добре. Нека тя не се колебае да споделя всичко с него, Валоа, на четири очи. Та не беше ли той най-близкият й роднина в двора поради първия си брак с Маргьорит д’Анжу и не беше ли почти като баща на младия владетел?…

В действителност на Клеманс вече й се въртеше главата от този порой от приказки, от всички тези имена, изговаряни едно през друго, и от възбудата на златовезаната особа, която се суетеше около нея. Премного нови впечатления и едва зърнати лица гъмжаха в главата й. А освен това само след малко щеше да бъде венчана. Тя вярваше в добрата воля на всички и беше трогната от загрижеността на граф дьо Валоа. Но предпочиташе да я оставят на спокойствие, за да се подготви душевно. Такава ли трябваше да бъде сватбата на една кралица?

Събра смелост да попита защо толкова бързат с церемонията.

— Защото Луи трябва да бъде коронясан в неделя в Реймс и той желае бракосъчетанието да стане преди това, за да бъдете на миропомазването заедно с него — отвърна Валоа.

Той не каза обаче, че разходите по сватбата бяха в тежест на короната, а тези по коронацията — за сметка на реймските градски съветници. А след провала на „калния поход“ кралската хазна беше по-празна от всякога. Това беше причината за тази набързо претупана сватба без всякакъв блясък; за предстоящите празненства щяха да плащат жителите на Реймс.

Клеманс Унгарска се поуспокои само когато повика изповедника си. Беше се изповядала вече сутринта, но искаше да бъде съвсем сигурна, че ще се изправи без грях пред олтара. Не беше ли сторила някое малко прегрешение през последните часове, не беше ли проявила липса на скромност, учудвайки се на недотам тържественото посрещане, не бе ли се показала недружелюбна към монсеньор дьо Валоа?

Докато се извършваха последните приготовления, в двора на замъка Юг дьо Бувил се натъкна на месер Спинело Толомей. Капитанът на ломбардците, все тъй подвижен, въпреки шестдесетте години и големия си корем, също заминаваше за Реймс, където му бяха обещани тлъсти поръчки за коронацията. Той осведоми Бувил за състоянието на Гучо, който все още лежеше в марсилската болница.

— Какво му трябваше да се хвърля във водата — изпъшка Толомей. — Колко само ми липсва тия дни! Сега той трябваше да препуска по пътищата.

— Ами на мен, да не мислите, че не ми липсваше през целия път? — отвърна Бувил. — Ескортът похарчи двойно повече пари, отколкото би струвало пътуването, ако Гучо бе водил сметките.

Толомей изглеждаше угрижен. Затворил лявото си око, с увиснала долна устна, той се оплакваше от събитията, от налозите върху продажбите, от надзора над пазарите и от последните мерки, засягащи ломбардците. Всичко това твърде много напомняше разпоредбите на крал Филип.

— А защо ни уверяваха, че всичко щяло да се оправи… Бувил се раздели с Толомей, за да се присъедини към венчалното шествие.

Младоженката бе отведена до олтара от Шарл дьо Валоа. Луи Х трябваше да върви сам, защото нямаше никоя жена от рода, която да замести майка му. Леля му Агнес Французка, дъщеря на Луи Свети и вдовстваща херцогиня на Бургундия, бе отказала да дойде и това беше напълно разбираемо: тя беше майка на Маргьорит. Графиня Мао̀ се бе извинила в последния момент със смутното положение в Артоа; щеше да отиде направо в Реймс за коронясването, на което перският й сан я задължаваше да присъствува. Графините на Валоа и Еврьо, макар и очаквани, също не пристигнаха; стана известно, че са сбъркали пътя и са се отклонили към някакъв параклис Сен Лие, отдалечен на десетина левги и намиращ се в околностите на Реймс.

Бракосъчетанието бе извършено от монсеньор Жан д’Оксоа, носещ митра на главата си. През цялото време на службата Клеманс се упрекваше, че не може да се съсредоточи в себе си така, както би желала. Мъчеше се да устреми мислите си към небето, умоляваше бог да я дари за цял живот със съпружески добродетели, достойнства на владетелка и майчинско щастие; но въпреки волята й нейните очи постоянно се свеждаха към мъжа, чието дишане чуваше до себе си, чието лице едва познаваше и чието легло още тази вечер щеше да сподели.

Всеки път, когато коленичеше, той се изкашляше късо, сякаш това беше някакъв тик; дълбоката бръчка, изрязана около възкъсата му брадичка, изненадваше у един още толкова млад човек. Устните му бяха тънки и подвити надолу в краищата, косите — дълги и прави с неопределен цвят. А когато този човек се обръщаше към нея, я обземаше смущение под погледа на големите му светли очи. Клеманс се учудваше, че вече не изпитва онова безмерно, безусловно чувство на щастие, което я бе обладало при заминаването от Неапол.

„Господи, не позволявай да се покажа неблагодарна за добрините, с които ме отрупваш.“

Но човек не може във всеки миг да заповядва на ума си и Клеманс се сепна при мисълта, че ако й бяха дали да избира между тримата френски принцове, би предпочела граф дьо Поатие. Обзе я голям страх и тя едва не извика: „Не, не искам, не съм достойна!“ В този миг се чу, че отговаря „Да“ със сякаш чужд глас на епископа, който й бе задал въпроса, дали иска да вземе за съпруг Луи, крал на Франция и на Навара.

Първата гръмотевица на очакваната буря изтрещя тъкмо когато надянаха на пръста й една премного широка халка; присъствуващите се спогледаха и неколцина се прекръстиха.

Когато шествието излезе от църквата, навън чакаха насъбралите се селяни по груби ленени ризи и с крака, увити в парцали. Клеманс промълви:

— Няма ли да раздадат милостиня?

Тя бе мислила на глас и всички забелязаха, че първите й думи като кралица бяха думи на милосърдие.

За да й направи удоволствие, Луи Х заповяда на шамбелана си да хвърли няколко шепи монети. Селяните се спуснаха тутакси на земята и пред очите на младоженката започна диво боричкане върху пътеката от цветя и зеленина. Чуваше се шум от раздрани дрехи, сподавено грухтене като от свине и блъскане на глави. Благородниците наблюдаваха развеселени яростната борба. Един от селяните, по-едър и по-тежък от останалите, притисна с крак нечии ръце, сграбчили една монета, и ги накара да се разтворят.

— Виж, тоя байно като че ли умее да се оправя — каза, смеейки се, Робер д’Артоа. — Чий е той? На драго сърце ще го купя!

Клеманс видя с огорчение, че и Луи също се смее. „Не така трябва да се дава — помисли си тя. — Аз ще го науча как.“ Заваля дъжд.

Масите бяха наредени в най-голямата зала на замъка. Угощението продължи пет часа.

„Ето че съм вече кралица на Франция“ — си повтаряше Клеманс. Не можеше да свикне с тази мисъл. Лакомията на френските велможи я порази. Колкото повече вино се лееше, толкова повече се повишаваха гласовете. Единствена жена сред този пир на воини, Клеманс виждаше как всички погледи се устремяват към нея, долавяше, че в дъното на залата приказките ставаха все по-нагли и неприлични.

От време на време някой от сътрапезниците изчезваше. Първият шамбелан Матийо дьо Три се провикна:

— Кралят, нашият господар, забранява да се пикае на стълбището, по което ще мине той.

При четвъртото блюдо, състоящо се от шест различни ястия, между които цяло прасе на шиш и паун с опашка, набучена около задницата му, двама щитоносци влязоха с огромна баница и я сложиха пред кралската двойка. Разчупиха кората и от тестото изскочи жива лисица сред възторжените възгласи на присъствуващите. Тъй като не бяха успели да приготвят обичайните торти с фигури и захарни замъци, за които биха били нужни няколко дни, готвачите бяха проявили по този на чин майсторството си.

Подлудялата лисица се втурна из залата, метейки с рижата си настръхнала опашка плочите на пода, а в хубавите й, белезникави очи искреше див ужас.

— Лисица! Лисица! — закрещяха велможите и наскачаха от местата си.

Около масите започна истински лов. Робер д’Артоа беше този, който успя да хване животното. Видяха само как исполинът се хвърли на земята и после се изправи, сграбчил в ръце лисицата, която скимтеше, открила острите си, тънки зъби под тъмните челюсти. Сетне Робер бавно стисна пръстите си, изпращяха кости, очите на лисицата се изцъклиха като стъклени и Робер просна мъртвото животно на трапезата пред новата кралица, сякаш да засвидетелствува почитта си.

Клеманс, която придържаше с палец твърде широката венчална халка, попита дали във Франция е обичай жените от семейството да не присъствуват на сватби. Луи смотолеви смутен някакво обяснение.

— Така или иначе, сестро моя, вие нямаше да можете да видите моята съпруга — каза граф дьо Поатие.

— А защо… братко мой? — запита Клеманс, която изпитваше едновременно интерес към всичко казано от него и смущение, когато трябваше да му отговори.

— Защото е все още затворена в замъка Дурдан — каза Филип дьо Поатие.

После той се обърна към краля:

— Сир, братко мой, в този ден на щастие за вас аз ви моля да отмените наказанието, наложено на моята съпруга Жана. Нейните грешки не бяха престъпления и тя се е разкаяла за тях.

Вироглавия, хванат натясно, не знаеше какво да отговори. Трябваше ли пред Клеманс да прояви великодушие или, напротив, твърдост — и едното, и другото качества на крал? Потърси с очи Шарл дьо Валоа, за да му поиска съвет, но Валоа беше излязъл да подиша чист въз дух. А Робер д’Артоа в другия край на залата учеше братовчед си Филип дьо Валоа как може да хване лисица, без да бъде ухапан от нея.

— Сир, съпруже мой — каза Клеманс, — ако ме обичате, въздайте на вашия брат милостта, за която ви моли. Днес е ден на бракосъчетание и аз бих искала всички жени във вашето кралство да имат дял от нашата радост.

Тя бе взела с внезапен жар работата присърце; бе почувствувала нещо като облекчение, когато чу, че Филип дьо Поатие говори за жена си и изказва желание тя да се върне у дома.

Луи беше хапнал порядъчно и беше надигал чашата по-често, отколкото трябва. Наближаваше мигът, когато щеше да прегърне това красиво, кротко тяло, чийто господар бе станал. Твърде далеч от него беше мисълта за политическите последствия от това, което искаха от него.

— Няма нищо, скъпа моя, което не бих сторил, за да ви угодя — отговори той. — Братко, можете да вземете мадам Жана и да я доведете сред нас, когато пожелаете.

Шарл дьо ла Марш, който бе следил с внимание разговора, се обади:

— А за Бланш, сир, братко мой, какво решавате? Позволявате ли ми…

— За Бланш — никога! — отсече кралят.

— Само да я посетя в замъка Гайар и да я отведа в манастир, където режимът да е по-малко суров…

— Никога! — отговори Вироглавия с тон, който запрещаваше всякакво настояване.

Неприязнените чувства на Луи към Жана Бургундска заради нейната роля в съпружеските му неволи бяха наистина доста смекчени тъкмо поради новия му брак, затова пък той се ужасяваше от мисълта, че ако Бланш излезеше от крепостта и от пълното си уединение, би могла да разкрие обстоятелствата около смъртта на Маргьорит. Този страх го бе накарал поне веднъж да вземе бързо и безпрекословно решение.

Клеманс прецени, че е по-разумно да се задоволи с първата си победа, и не се осмели да се намеси.

— Нима вече никога няма да получа правото да имам и аз съпруга? — подзе отново Шарл.

— Оставете това на съдбата, братко — отвърна Луи.

Хубавото, но мекушаво лице на Шарл дьо ла Марш прие сърдит и опърничав израз.

— Както изглежда, съдбата е по-благосклонна към Филип, отколкото към мен.

И от този миг Шарл дьо ла Марш намрази не своя брат краля, а брат си Поатие.

В края на този изнурителен ден младата кралица беше тъй уморена, че нощта премина за нея, сякаш всичко ставаше в някакъв друг живот. Не почувствува нито страх, нито нетърпима болка, нито особено щастие. Просто беше покорна, примирила се, че всичко трябва да стане именно така. Преди да потъне в сън, чу несвързани думи, които й вдъхнаха надежда, че съпругът й я харесва. Ако беше малко по-опитна в тези неща, би разбрала, че поне за известно време разполага с голяма власт над Луи Х.

А той действително бе удивен, че намира у тази кралска дъщеря една отзивчива пасивност, която досега бе срещал само у слугините. Изчезнал бе страхът от безсилието, което го обземаше в леглото на Маргьорит. Може би в края на краищата мургавите жени не бяха за него. На няколко пъти се видя тържествуващ над красивото тяло, което светлееше като седеф под малкия светилник, окачен на балдахина над леглото, тяло, с което страстта му можеше да разполага, както иска. Никога не бе извършвал подобен подвиг.

Когато излезе от стаята късно сутринта, главата му леко се въртеше, но той я държеше изправена и по-гордо, отколкото ако бе победил фламандците; брачната нощ бе заличила спомена за военните неуспехи.

За първи път Луи Вироглавия можеше да посрещне спокойно задявките на братовчед си Артоа, който минаваше за най-надарения и най-издръжливия мъжкар в двора.

По-късно, около пладне, потеглиха на север. Клеманс се извърна назад, за да запази в паметта си сетен образ от този замък, в който бе станала жена и кралица и чиито истински размери вече никога не можа да си спомни.

След два дни пристигнаха в Реймс. Жителите на града не бяха виждали коронация от тридесет години насам, което ще рече, че поне за половината население зрелището щеше да бъде нещо ново. Забързани кралски служители, придружавани от градски съветници, сновяха от общината до архиепископството. По площадите се бяха настанили като на панаир всякакви търговци, жонгльори и разигравачи на животни. Високопоставени велможи и духовни сановници, пристигнали от четирите краища на Франция, преминаваха със свитите си и търсеха квартира. От околностите се стичаха селяни, граждани и дребни благородници и умножаваха тълпата, която сержантите се мъчеха да държат в ред по пътя на кралския кортеж.

Жителите на Реймс не можеха и да допуснат, че още няколко пъти в близко бъдеще щяха да видят тази блестяща кавалкада и да платят разноските за нея.

Кралят, който този ден влезе през портала на Реймската катедрала, беше придружаван от тримата приемници, които щеше да му даде историята. Зад Луи Х яздеха двамата му братя Филип и Шарл, както и братовчед му Филип дьо Валоа. Преди да изтекат четиринадесет години, короната щеше да бъде положена тук и на трите глави.