Морис Дрюон
Отровите на короната (8)

VII ЧАРОДЕЙНОТО БИЛЕ

Една лека носилка, теглена от две мулета, пред които подтичваха слуги, влезе в големия двор на дома Артоа на улица Моконсей. От нея слезе Беатрис д’Ирсон, племенница на канцлера на Артоа и придворна дама на графиня Мао̀. Едва ли някой би повярвал, че мургавата хубавица с висока гръд и дълги бедра бе пропътувала близо четиридесет левги за два дена: роклята й беше едва-едва намачкана, лицето й изглеждаше гладко и свежо, сякаш току-що бе станала от сън. Впрочем тя беше спала през част от пътя под меки завивки, полюлявана от движението на носилката. С крачка, наглед бавна, защото беше разтеглена и винаги равна, тя се запъти направо при господарката си. Графинята седеше на масата пред второто си ядене за деня, което й поднасяха късно сутринта.

Готово е, мадам — каза Беатрис и подаде на графинята мъничка рогова кутийка.

Как е дъщеря ми Жана?

С протяжния си, носов глас, винаги леко насмешлив дори когато нямаше повод за ирония, придворната дама отговори, като вметваше между думите си неочаквани паузи:

— Графиня дьо Поатие е добре, мадам… доколкото това е възможно. Пребиваването в Дурдан не й тежи прекалено много… успяла е да спечели на своя страна пазачите. Цветът на лицето й е свеж, само е малко отслабнала; крепи я надеждата… и грижите, които полагате за нея.

— А косите й? — попита графинята.

— Те са едва от една година, мадам… не са станали още толкова дълги, колкото на мъж; но като че ли растат по-гъсти, отколкото преди.

— Може ли да се показва пред хора?

— Забрадена, разбира се… Пък и би могла да носи изкуствени плитки.

— С изкуствени коси не се ляга в легло — рече Мао̀.

Тя изгълта с пълни лъжици останалата супа от грах и сланина и за да посмекчи вкуса й, изпи чаша арбоазко вино. После отвори роговата кутийка и погледна сивия прах в нея.

— И колко ми струва това?

— Двадесет и две ливри.

— Дявол да ги вземе тия магьосници, добри пари вземат за магиите си.

— Рискът е голям.

— А ти колко отгоре задържа за себе си?

— Почти нищо, мадам… Само колкото да си купя червената рокля, която ми бяхте обещали… и не ми дадохте.

Графиня Мао̀ не можа да сдържи усмивката си; младата жена знаеше как да я подхване.

— Сигурно ти стърже стомахът, опитай малко от този пачи пастет — рече тя и сама сложи един дебел резен в чинията си.

После погледна отново роговата кутийка и добави:

— Вярвам в силата на отровите, когато трябва да се отърва от някой враг, но никак не вярвам на чародейни прахове, за да спечеля на своя страна противник. Това беше твоя измишльотина, не моя.

— И все пак настоявам, мадам, че трябва да им вярваме — отвърна Беатрис. — Този е много добър, не е направен от овчи мозък, а само от билки, и то приготвени пред мен. Та отидох първо в Дурдан и взех малко кръв от дясната ръка на мадам Жана. Сетне отнесох кръвта на онази жена, за която ви бях говорила — Изабел дьо Фериен… Тя я смеси с върбика, треперушка и селим… и после тая Фериен изрече заклинателните думи, сложи сместа върху нова тухла и я изгори с ясеново дърво, за да получи праха, който ви нося. Остава само да се сипе в някакво питие, да го дадете на граф дьо Поатие да го изпие и след малко ще го видите отново пламнал от любов към жена си… с огън, който нищо вече не може да угаси. Нали трябваше да ви посети тази сутрин?

— Очаквам го. Върна се от похода снощи и го помолих да се отбие да ме види.

— Тогава веднага ще смеся праха с лечебното вино… което обикновено му давате да пие. То е силно подправено и тъмно на цвят, та прахът няма да личи. Но ви съветвам, мадам… да си легнете и да се престорите на болна, за да имате предлог да не пиете самата вие; не бива да поемете и глътка от това питие… за да не се влюбите в мадам дъщеря си.

— Във всеки случай не е лоша идея да го приема на легло — отвърна графиня д’Артоа — и да се направя, че ми е зле. Така може да се говори по-направо.

Тя накара да вдигнат трапезата, поиска да й донесат нощница и си легна отново. После повика канцлера Тиери д’Ирсон и първия си братовчед Анри дьо Сюли, който живееше у нея, и тримата се заеха с текущите дела на графството.

Малко по-късно доложиха за граф дьо Поатие. Той влезе, облечен в тъмно както обикновено; щъркеловите му крака бяха обути в меки ботуши, а под шапчицата с пера носеше главата си леко приведена над дългото тяло. — А, мили ми синко — възкликна Мао̀, сякаш самият Спасител се бе явил пред нея. — Колко навреме дойдохте. Знаете ли с какво се занимавах току-що? Накарах да ми прочетат какво е състоянието на моите имущества, за да продиктувам последната си воля. Прекарах най-лошата нощ, която можете да си представите, измъчвана до полуда от смъртни страхове; и много се уплаших да не би да се спомина, преди да съм ви казала какво ми е на душата — че ви обичам, въпреки всичко, с майчино сърце.

И в потвърждение на лъжите, които изрече, извади един мъничък реликварий във форма на медалион, който носеше на гърдите си, окачен на златна верижка, и го целуна набожно.

— Да ме пази свети Дрюон^[10] — рече тя, като пъхна обратно медалиона в огромния си корсаж.

Разположила се удобно сред брокатовите възглавници, с пълните си, румени бузи, закръглени рамене и месести ръце Мао̀ беше самото олицетворение на цветущо здраве. Нещо повече, дори може би имаше нужда да й пуснат една-две пинти кръв.

„Сега ще ми разиграе някаква комедия — помисли си Филип дьо Поатие. — И по нрав, и по външност тя и Робер си приличат във всичко. Мразят се, защото са си лика-прилика. Обзалагам се, че ще ми говори за него.“

Той не се излъга. Мао̀ тутакси започна да напада лошия си племенник, неговите машинации, козни и заговора, който кроеше против нея. За Мао̀ и за Робер всичко на тоя свят минаваше през графството Артоа, което двамата си оспорваха от тринадесет години насам. Всички техни мисли, постъпки, приятелства, съюзи, дори любовните им истории се оказваха някак свързани с тази борба; единият се присъединяваше към една група, защото другият принадлежеше, към противната; Робер поддържаше някоя кралска разпоредба само защото Мао̀ не я одобряваше; Мао̀ беше отнапред враждебно настроена към Клеманс Унгарска, защото Робер поддържаше идеята за тоя брак. Тази взаимна омраза, която изключваше всякакво помирение, всякакви преговори, надхвърляше целта си и човек би могъл да се запита дали между гигантката и исполина не гореше някаква страст с обратен знак, която би намерила утоление по-скоро в кръвосмешение, отколкото във война.

— Всичките му лошавини ускоряват края ми — рече Мао̀. — Научих, че е събрал всичките ми васали и те са се врекли с клетва срещу мен. Ето това събуди гнева ми и ме докара на този хал.

— Те са се заклели да ме убият, монсеньор — каза Тиери д’Ирсон.

Филип дьо Поатие се извърна към канцлера-каноник и тогава видя, че не Мао̀, а той се беше поболял от страх.

— Тъкмо се готвех да дойда в армията, за да въдворя ред в моята баниера — подзе Мао̀, — както виждате, накарах да извадят бойното ми облекло…

И тя посочи в ъгъла на стаята един внушителен манекен, облечен в дълга рокля с железни бримки и връхна дреха с извезания герб на Артоа; встрани бяха приготвени шлем и железни ръкавици.

Мао̀ въздъхна. Жал й беше за пропуснатата възможност. Много обичаше да се облича в рицарски доспехи като мъж.

— После научих за края на тоя славен поход, който струва и пари, и чест на кралството. Да, да, може да се каже, че никак не му върви на бедния ви брат и с каквото се захване, все излиза ялова работа. Наистина, говоря ви каквото мисля, вие щяхте да бъдете много по-добър крал от него и е много жалко, скъпи ми сине, че сте се родили втори. Вашият баща, бог да го прости, често съжаляваше за това.

От времето на скандала в кулата Нел и задържането на Жана в Дурдан граф дьо Поатие бе виждал тъща си само на официални церемонии, като погребението на Филип Хубави например, или на заседания на Камарата на перовете, но никога на четири очи. Двамата се бяха гледали студено. За да възобнови връзката, Мао̀ сега постъпи наистина грубо; когато ласкаеше, тя не знаеше мярка. Покани зет си да седне по-близо до нея. Ирсон и Сюли се отдръпнаха към вратата.

— Не, не, приятели, вие не сте излишни тук; добре знаете, че нямам тайни от вас — им каза тя.

В същото време с помръдване на пръстите си им направи знак да излязат от стаята.

А беше нещо доста необичайно за големите велможи да приемат посетител на четири очи. В техните покои постоянно се навъртаха или минаваха родственици, близки, васали, прислужници. Разговорите обикновено се водеха пред очите на всички или най-малкото в присъствието на някой дворцов благородник или придворна дама. Оттук и необходимостта от намеци и недомлъвки. Когато двама събеседници се оттегляха в нишата на прозореца, за да разговарят полугласно, хората от свитата им се преструваха, че не виждат нищо, но малко им трябваше да се докачат или разтревожат. Всеки разговор при затворени врати приличаше на заговор. И точно такъв вид искаше Мао̀ да придаде на разговора си с граф дьо Поатие, ако не за друго, то поне да го направи малко по-уязвим в очите на другите и по-податлив на собствените й замисли.

Щом останаха насаме, тя го попита:

— Какви са вашите чувства към дъщеря ми Жана?

И докато той се колебаеше с отговора си, тя подхвана защитната си реч. Вярно е, Жана Бургундска бе сгрешила, много бе съгрешила дори, като не бе известила съпруга си за любовните интриги, опозорили кралския дом, и като бе станала — доброволно или неволно, кой би могъл да каже? — съучастница в скандала. Но самата тя не бе съгрешила с плътта си, нито изменила на брака; всички го признаваха, та дори самият крал Филип, колкото и разярен да беше, се бе убедил в това, щом като бе въдворил Жана в самостоятелна резиденция, без да укаже, че това й заточение е за цял живот.

— Зная, аз присъствувах на съвета в Мобюисон — каза граф дьо Поатие, който искаше да сложи край на болезнените спомени.

— А и как би могла Жана да ви измени, Филип? Та тя ви обича. Обича само вас. Спомнете си само виковете й, когато я отвеждаха с черната карета. „Кажете на монсеньор Филип, че съм невинна!“ Още ми се къса сърцето, на мен, нейната майка, че станах свидетел на това. И през петнадесетте месеца, откакто е в Дурдан — зная това от изповедника й — нито звук против вас, само думи на любов и молитви към бога да й върне сърцето ви. Уверявам ви, че имате жена по-вярна, по-предана от много други и при това сурово наказана.

Мао̀ прехвърли всички грехове, цялата вина върху Маргьорит Бургундска, и то съвсем невъзмутимо, тъй като Маргьорит не беше от най-близките й роднини, пък и не беше вече между живите. Маргьорит беше грешницата, блудницата, тя беше подмамила Бланш, бедното безразсъдно дете, тя беше злоупотребила с приятелството на Жана… Впрочем не трябваше ли да се признаят и на Маргьорит някои извинителни обстоятелства? Надеждата да станеш кралица на Навара не е достатъчна опора във всичко, а коя жена не би се чувствувала нещастна с мъжа, когото й бяха дали? Мао̀ определено смяташе, че Вироглавия е най-отговорен за собствените си беди.

— Изглежда, че вашият брат не е много надарен…

— Напротив, винаги са ме уверявали, че е съвсем нормален в това отношение, макар и малко плах или пък буен… но иначе си е бил напълно в ред — отговори граф дьо Поатие.

— Личи си, че на вас жените не ви се доверяват, както на мен — възрази Мао̀.

Тя се изправи на възглавниците си, едра и внушителна, и погледна зет си право в очите.

— Филип, да говорим без заобикалки — рече тя. — Мислите ли, че наследницата, малката Жана Наварска, е негово дете или е от любовника на Маргьорит?

Филип дьо Поатие потърка брадичката си.

— Чичо ми Шарл дьо Валоа твърди, че е незаконна — отвърна той, — а и самият Луи като че ли го потвърждава, като държи детето настрана от себе си. Други пък, като чичо ми Еврьо и, разбира се, бургундският херцог, я смятат за законно дете.

— Ако се случи нещо лошо с Луи, а той не е бог знае колко добре със здравето, засега вие сте вторият по ред наследник. Но ако обявят малката Жана за незаконно дете, което е твърде допустимо, тогава ставате първият и вие ще бъдете крал. Вие сте роден, за да царувате, Филип.

— Новата му съпруга, която идва от Неапол, може би ще роди наследник на брат ми.

— Ако въобще е способен да създава деца. Или ако бог му даде време за това… — каза Мао̀, като наблегна красноречиво върху последните си думи.

В този миг влезе Беатрис д’Ирсон, носейки поднос с гравирана кана, чаши от позлатено сребро и една купа, пълна със захаросани бадеми. Мао̀ я погледна раздразнена. Влизането й беше наистина ненавременно! Но без да се смущава или да бърза, придворната дама напълни чашите и поднесе на граф дьо Поатие лечебното вино и бадеми. Мао̀ протегна машинално ръка към другата чаша, но Беатрис я погледна така, че тя тутакси се сепна и каза:

— Не, много зле съм, всичко ме удря в сърцето.

Поатие се беше замислил. През последните месеци самият той бе разсъждавал върху възможността да наследи брат си. Ясно беше, че Мао̀ му предлага съюз и поддръжка, в случай че Луи Х умре.

Беатрис д’Ирсон бе вече излязла от стаята.

— О, Филип, спасете дъщеря ми Жана от смърт, заклевам ви — се провикна ненадейно Мао̀ с прочувствен глас. — Тя не е заслужила такава участ.

— Че кой я заплашва? — попита Поатие.

— Ами че Робер, разбира се, все той! — отговори тя. — Узнах, че се е сговорил със сестра ви Изабел да погубят моите дъщери и Маргьорит… Ето тук, на това място, където сте сега вие, тоя мръсник ми съобщи за сполетялото ме нещастие с най-жален израз на лицето. И аз повярвах, че е искрен. А той вече се облизвал, порът му с пор. Но това няма да му донесе щастие, както не донесе щастие и на Изабел. Нейният съпруг отново загубил Шотландия и продължава да блудствува с разни носачи…

Тя замлъкна, защото Поатие приближи чашата до късогледите си очи, за да разгледа гравировката. Сетне продължи:

— Но оттогава моят душевадец Робер не стои със скръстени ръце. Знаете ли, че в деня, когато Маргьорит бе намерена мъртва, той бил влязъл рано сутринта в замъка Гайар?

— Вярно ли? — каза Поатие не особено изненадан. Той също знаеше нещо. Отпи една глътка от чашата и питието явно му хареса.

— Бланш, която е била затворена в същата кула, е чула всичко. Оттогава нещастната е като луда. Завчера ми прати съобщение… Чуйте ме, Филип, той ще ги убие една по една. Играта му е ясна. Сега Робер може да прави каквото си иска и да получи всичко от краля; та те са съучастници в същото убийство. Достатъчно е Робер да каже нещо, и Луи се съгласява. Сега ще се нахвърли върху децата ми. Аз съм сама, вдовица, с един син, който е още много малък, за да ми бъде опора, и за чийто живот треперя не по-малко, отколкото за живота на дъщерите си^[11]. Нима толкова мъки и страхове не могат да погубят една жена предивременно?

Тя отново докосна реликвата на гърдите си.

— Бог ми е свидетел, че не искам да умра и да оставя децата си в ноктите на този чакал. За бога, приберете жена си пак при вас, за да я закриляте, и покажете с това, че и аз не съм останала съвсем без съюзник. Защото ако Жана загуби живота си или остане затворена и ми отнемат Артоа, както тъй упорито се мъчат да го сторят, ще бъда принудена да поискам да върнат на моя син бургундския палатинат, който беше зестра на Жана.

Поатие не можеше да не се възхити на ловкостта, с която тъща му заби последното си копие. Така сделката бе предложена съвсем недвусмислено:

„Или ще приберете Жана и аз ще ви изтикам на трона, ако бъде опразнен, за да стане дъщеря ми кралица на Франция; или ще отхвърлите съпружеското помирение и тогава ще променя линията си, като уредя връщането на бургундското графство срещу загубата на Артоа.“

А графство Бургундия беше не само обширно владение, но и в качеството си на палатинат откриваше възможен достъп до изборната корона на Германската империя.

Поатие погледна за миг Мао̀, царствено внушителна под тежките брокатови завеси, драпирани около леглото й.

„Коварна е като лисица и упорита като глиган; без съмнение ръцете й са изцапани с кръв и въпреки това не мога да не изпитвам приятелско чувство към нея… И в жестокостта й, и в лъжите й винаги има зрънце чистосърдечие…“

За да прикрие усмивката, която напираше на устните му, той отпи от позлатената чаша.

Не обеща нищо, не каза нищо определено, защото беше разсъдлив по природа, а и не смяташе, че се налага да вземе бързо решение. Но ако не друго, поне виждаше вече начин да противодействува в Съвета на перовете на влиянието на Валоа, което според него беше гибелно.

Отпи една последна глътка и каза:

— Ще поговорим за всичко това на коронацията, където скоро ще се видим, майко.

И от думата „майко“, която произнесе за пръв път от петнадесет месеца насам, Мао̀ разбра, че е спечелила.

Веднага щом Филип си отиде, Беатрис влезе и огледа чашата.

— Изпразнил я е почти до дъно — каза доволна тя. — Ще видите, мадам… че монсеньор дьо Поатие ще отиде скоро в Дурдан.

— Виждам най-вече — отвърна Мао̀, — че от него ще стане много добър крал… ако се случи така, че загубим сегашния.