Морис Дрюон
Отровите на короната (4)

III. БОЛНИЦАТА

Голямата болнична зала за мъже имаше размери колкото кораб на катедрала. В дъното се издигаше олтар, където всеки ден се отслужваха по четири литургии, вечерня и молитви. Привилегированите болни заемаха свое го рода ниши в стените, наричани „почетни килии“, а останалите лежаха по двама на легло, главата на единия при краката на другия. Братята-болничари с дълги кафяви раса сновяха неспирно между редиците легла, било че отиваха да пеят на църковната служба, било за да наглеждат болните или да разнасят храна. Богослужение и лечение вървяха ръка за ръка; стенанията на страдащите съпровождаха псалмопенията, уханието на тамяна не смогваше да задуши ужасната смрад на треска и гангрена; смъртта тук беше публично зрелище. Около връст по стените се точеха надписи с високи украсени букви, които приканваха по-скоро към готовност за отвъдния свят, отколкото към изцеление^[3].

Болницата се ръководела от един или двама управители, избрани от канониците на градската катедрала. Болничният персонал бил назначаван измежду доброволци след строг подбор от управителите. Персоналът на парижката болница се състоял от четирима свещеника, четирима други духовници, тридесет братя и двадесет и пет сестри. Сред доброволците не се допускали съпрузи и съпруги. Братята носели същата тонзура като членовете на ордена на тамплиерите, а на сестрите косите били остригани като на монахини.

„Болничарите“ трябвало да се подчиняват на много строги правила. Братята и сестрите давали обет, че ще пазят целомъдрие и ще се отрекат от всякакви земни блага. Никой брат не можел да разговаря или влиза във връзка със сестра без позволението на „надзорника“ или „надзорничката“, назначени от управителите, за да ръководят персонала. На сестрите било забранено да мият главите или краката на братята; това те можели да правят само на болните, които били на легло. Надзорникът можел да налага телесни наказания на братята, а надзорничката — на сестрите. Никой брат нямал право да излиза в града сам или с придружител, непосочен от надзорника; същото разпореждане се отнасяло и за сестрите. Болничните служители нямали право да приемат гости. Братята и сестрите се хранели само два пъти на ден, но давали на болните храна толкова пъти, колкото се налагало. Всеки брат трябвало да спи сам, облечен с ленена или вълнена туника и гащи; това се отнасяло и за сестрите. Ако при смъртта на някой брат или сестра се откриело, че са притежавали каквото и да било имущество или предмет, за които надзорникът не е бил известен, докато са били живи, погребвали ги без църковен обред като отлъчени от църквата.

Влизането в болницата било забранено на всички лица, водещи или носещи със себе си куче или птица.

Всеки болен, явил се в болницата, бивал първо преглеждан от „хирурга при вратата“, който го вписвал в специална книга. После закачвали на ръкава му малка бележка, на която били написани името му и датата на постъпването. Той получавал причастие, след това го занасяли на леглото и го гледали „като господар на дома“.

В болницата трябвало винаги да има няколко подплатени халата и няколко чифта подплатени обувки за „стопляне“ на болните.

След оздравяването си, пред вид опасността от рецидив, болният оставал още седем пълни дни в болницата.

Лекарите-терапевти и хирурзите носели специално облекло. Лекарствата били приготвяни в аптеката на болницата според предписанията на лекаря или хирурга.

В болницата се приемали не само пациенти, страдащи от временни заболявания, но и хора с трайни увреждания и недъзи.

Графиня Мао̀ учредила в болницата на Арас фондация дарение от десет легла със сламеници, възглавници, чаршафи и завивки, предназначени за бедни инвалиди. В инвентарния опис на тази болница се споменават няколко големи дървени ведра за къпане, съдове „за подлагане под бедните в леглото“, многобройни легенчета, бръснарски легени и др. Графинята на Артоа основала и болницата в Еден.]

От близо три седмици Гучо лежеше тук, в една ниша, и дишаше тежко в лятната задуха, която правеше болките още по-нетърпими и дните — по-мъчителни. Той гледаше с тъга слънчевите лъчи, които се процеждаха високо горе през тесните прозорци и хвърляха златни петна в това обиталище на отчаянието. Не можеше да направи и най-малко движение, без да изохка; мехлемите и еликсирите на болничните братя го изгаряха като пламъци и всяка превръзка беше истинско изтезание. Никой като че ли не можеше да му каже дали раната е засегнала костта, но той ясно усещаше, че болката не беше само в месото, защото за малко не му прилошаваше, когато опипваха хълбока или слабините му.

Лекарите и хирурзите го уверяваха, че няма никаква опасност за живота му, че на неговите години човек оздравява от всичко, че бог е извършил в своята болница много по-големи чудеса, както например, с оня калафатар, който се бе появил един ден с разперен корем и държеше вътрешностите си с ръце, а след време си бе излязъл оттам здрав и читав. На Гучо тези приказки не носеха никаква утеха. Три седмици вече… а по нищо не личеше, че няма да минат и още три или пък три месеца, преди да може да стане на крака, или дори че няма да остане завинаги немощен като мъж.

Понякога се виждаше обречен до края на живота си да стои изкривен и с патерици зад някой сарафски тезгях в Марсилия. Нима можеше да мисли за пътувания, ако останеше недъгав — а камо ли за женитба?… Дали въобще щеше да излезе жив от тази ужасна болница! Всяка сутрин виждаше как изнасят по един-два трупа, получили вече зловещ възчерен цвят. Не беше ли чума?… И всичко това, защото се бе писал храбрец и, току-що отървал се от корабокрушение, се бе изсилил да скочи на кея преди своите спътници.

Гневеше се на съдбата и на собствената си глупост. Почти всеки ден викаше писаря и му диктуваше дълги писма до Мари дьо Кресе, и жални, и пламенни, които пращаше по куриерите на ломбардските банки до кантората в Нофл, за да може тамошният главен чиновник да ги предава скришом на младото момиче.

В тях той уверяваше Мари, че иска да оздравее само за да я види пак, да я гледа, да я обича всеки божи ден. Умоляваше я да му бъде вярна, както се бяха врекли един другиму, и й обещаваше всички блаженства.

„Няма друга душа в сърцето ми освен вашата, никога няма да има друга и ако тя ми измени, животът ми е свършен!“

Защото сега, когато злочестината го бе приковала на легло в болница, самонадеяният момък бе започнал да се съмнява и да се страхува, че обичаната от него жена няма да го дочака. Нямаше ли да й дотегне този вечно отсъствуващ любим и да предпочете пред него някой благородник от своя край?

— Имам късмет — си казваше той, — че съм първият, който я обича. Но ето че скоро ще стане година и половина, откакто си дадохме първата целувка.

И докато, гледайки измършавелите си крака, се питаше дали някога ще може да се изправи на тях, в писмата си се мъчеше да се покаже достоен за възхищение. Представяше се за най-близък довереник и любимец на новата френска кралица. Излизаше едва ли не, че сам той е водил преговорите и уредил височайшата женитба. Разказваше за мисията си в Неапол, за бурята, за това как се бе държал в бедата и поддържал духа на екипажа. Злополуката обясняваше с рицарската си постъпка — спуснал се да подхване принцеса Клеманс, защото щяла да падне във водата, когато слизала от кораба, още клатушкан в пристанището от развълнуваното море…

Гучо писа и на чичо си Спинело Толомей, за да му съобщи, но вече по-сдържано, за случилото се и да му поиска кредит в Марсилия.

Идваха доста много посетители и това малко го разсейваше. Консулът на сиенските търговци дойде да го поздрави и да се постави на услугите му; кореспондентът на Толомей го отрупваше с любезности и му носеше храна, по-добра от тази, която даваха в болницата.

Един следобед Гучо с радост посрещна приятеля си Бокачо да Келино, търговски пътник на фирмата Барди, току-що пристигнал в Марсилия. Пред него болният поне можеше да се оплаче на воля.

— Помисли си само колко много ще изпусна — каза той. — Няма да бъда на сватбата на Дона Клеменца, а щях да имам място сред най-знатните големци. Да направя толкова много за тази женитба и да не мога да присъствувам! И коронацията в Реймс ще изпусна! Ах, колко ми е тежко… пък и нямам никакъв отговор от хубавата ми Мари.

Бокачо се мъчеше да го успокои. Та Нофл не беше предградие на Марсилия и писмата на Гучо не пътуваха с кралската поща. Те трябваше да минават през ломбардските станции в Авиньон, Лион, Троа и Париж, а не всеки ден тръгваха куриери на път.

— Бокачо, приятелю — извика Гучо, — ако отидеш в Париж, бъди тъй добър да прескочиш до Нофл и да се срещнеш с Мари. Кажи й всичко, каквото споделих с теб! Разбери дали са й предали навреме писмата ми, виж дали все още храни същите чувства към мен. И недей да криеш истината от мен, дори най-лошата… Не мислиш ли, Бокачо, че би било по-добре да ме откарат на носилка там?

— За да се отвори наново раната ти, да я нападнат червеи и да погинеш от треска в някоя жалка странноприемница по пътя? Добре си го намислил, няма що! Да не си полудял! Та ти си само на двадесет години, Гучо…

— Нямам още!

— Толкова по-добре! Какво е един загубен месец на твоите години?

— Такъв един месец може да ми струва целия живот.

Всеки ден принцеса Клеманс пращаше някой от своите благородници да се осведомява за състоянието на ранения. На три пъти сам граф дьо Бувил навести младия италианец при леглото му. Бувил беше затънал в работа и грижи. Трябваше да се придаде що-годе представителен вид на ескорта на бъдещата кралица, преди да продължат пътуването. Всички бяха останали само с подгизналите и похабени дрехи, с които бяха слезли на сушата. Благородниците и придворните дами си поръчваха нови, без да ги е грижа кой ще плаща. Трябваше да се възстанови целият чеиз на принцесата, загубен в морето; трябваше да се купуват наново прибори, сервизи, сандъци и мебели за по пътя. Бувил бе поискал да му пратят пари от Париж, но оттам му отговориха да се обърне към Неапол, тъй като всички загуби били понесени през онази част от пътя, която беше в тежест на сицилийския кралски двор, а ескортът се намирал още на ангевинска земя. Неаполитанците препратиха Бувил към банката на Барди, обичайните им заемодатели, и по тази именно причина синьор Бокачо се бе озовал в Марсилия. В цялата тази бъркотия Бувил много остро чувствуваше отсъствието на Гучо.

— Какво ви трябваше да се подхлъзвате? — рече с нотка на упрек бившият пръв шамбелан. — Виждате ли, небето ви наказа за нечестивите приказки. Но наказа и мен, като ме лиши от вашата помощ тъкмо когато ми беше най-много нужна. Нищо не разбирам от сметки и съм сигурен, че ме мамят.

Кога смятате да тръгнете отново? — го попита Гучо, който очакваше с ужас този момент.

О, приятелю, не преди средата на юли!

Може би дотогава аз ще се оправя.

Дано, дано. Постарайте се, ще ми направите голяма услуга, ако оздравеете.

Но средата на юли дойде и Гучо още не бе оздравял. В навечерието на тръгването Клеманс Унгарска настоя да дойде лично да се сбогува с болния.

Неговите събратя по нещастие в болницата вече доста му завиждаха за многобройните посещения и за голямото внимание, с което беше обкръжен. В техните очи той израсна като герой, когато вратите на голямата болнична зала се отвориха пред годеницата на френския крал, придружена от две дами и шестима неаполитански рицари.

Болничните братя, които пееха за вечерня, се извърнаха изненадани и гласовете им захриптяха. Красивата принцеса коленичи като най-смирена богомолка, а когато молитвите свършиха, тръгна между леглата, последвана от стотици горестни погледи. Върху леглата, където лежаха глава до крака болните, се надигнаха две редици да я видят. Ръце на старци се протягаха към нея.

Дона Клеменца веднага нареди на хората от свитата си да раздадат милостиня на всички нуждаещи се и да дадат сто ливри на болничното братство.

— Но, мадам — пошепна й Бувил, който вървеше редом с нея, — ние нямаме достатъчно пари да платим всичко.

— Е та какво! По-добре това, отколкото да пием от гравирани чаши и да се труфим с коприни. Срамувам се, като си помисля за подобна суета, срамувам се дори, че съм здрава, като виждам толкова много мъка около се бе си.

Тя носеше на Гучо малък амулет-реликварий, съдържащ мъничко късче от дрехата на Йоан Кръстител „с видима капка от кръвта на предтечата“, който бе купила на доста висока цена от един евреин, занимаващ се с този род търговия. Реликварият беше окачен на златна верижка и Гучо веднага го надяна на врата си.

— О, любезни синьор Гучо — рече принцеса Клеманс, колко ми е жал, че ви виждам тук. Вие правихте на два пъти дълги пътувания, за да ми донесете заедно с месир дьо Бувил радостни новини, помогнахте ми толкова много в морето, а няма да присъствувате на тържествата за моята сватба!

В залата беше горещо като в пещ. Навън се надигаше буря. Принцесата извади една кърпа от торбичката си за милостиня и изтри с нея потта от челото на ранения с такова непринудено и нежно движение, че очите на Гучо се просълзиха.

— Но как се случи това нещастие? — подзе отново тя.

— Аз нищо не видях, дори още не съм разбрала какво е станало.

— Ами… стори ми се, мадам, че се каните да слизате, и тъй като корабът още се люлееше, аз… аз исках да ви преваря, за да ви подам ръка. Но беше вече тъмно, не се виждаше нищо… и ето… кракът ми се подхлъзна.

Той вече беше убеден, че всичко е станало именно така и че желанието му да скочи пръв…

— Любезни синьор Гучо! — повтори развълнувана Клеманс. — Оздравявайте бързо, това ще бъде голяма радост за мен. И елате да ми го съобщите във френския двор; за приятел като вас вратите ми ще бъдат винаги отворени.

Двамата се погледнаха продължително и съвсем невинно, защото тя беше кралска дъщеря, а той син на ломбардец. Ако се бяха родили други, биха могли да се обичат.