Морис Дрюон
Отровите на короната (25)

Х. ТРАУР ВЪВ ВЕНСЕН

Когато месер Толомей, яхнал сивото си муле и следван от прислужника си, влезе в първия двор на замъка Венсен, с изненада видя, че там се тълпяха множество хора от всякакъв вид — чиновници, слуги, щитоносци, благородници, легисти и граждани; но всички се движеха в гробно мълчание, сякаш хора, животни и предмети бяха престанали да издават и най-малък шум.

Върху земята бяха нахвърлили дебел пласт слама, за да заглушава трополенето на колите и шума от стъпките. Никой не се осмеляваше да повиши глас.

— Кралят умира… — каза на Толомей един дворянин, негов познат.

Във вътрешността на замъка сякаш нямаше никаква охрана и стрелците на стража при вратите пропускаха безпрепятствено всеки новодошъл. В тази суматоха можеха да се промъкнат убийци или крадци и никой не би помислил да ги задържи. По едно време се разнесе сподавен шепот:

— Аптекарят, сторете път на аптекаря.

Преминаха двама дворцови служители, возещи тежък калаен съд, покрит с платно, който трябваше да покажат на лекарите.

А лекарите, които се познаваха по облеклото, се бяха събрали на съвещание в едно от преддверията. Лечителите носеха късо кафяво наметало върху сукнените си мантии, а на главата — малки кепета, подобни на монашеските; хирурзите бяха облечени в платнени роби с дълги тесни ръкави, а от кръглите им шапчици се спущаше бяла кърпа, която закриваше бузите, тила и раменете.

Толомей разпита познатите си. Предишната вечер кралят се чувствувал още съвсем здрав, защото след обед играл на топка. После влязъл при кралицата и малко след това започнал да се превива одве и да повръща. През нощта, гърчейки се от болки, сам поискал да му дадат светото причастие.

Лекарите бяха на различно мнение относно естеството на болестта; едни се позоваваха на задушаването и на припадъците и уверяваха, че причина за тежкия пристъп била студената вода, изпита след физическото напрежение; другите твърдяха, че не било възможно водата така да изгори вътрешностите на краля, „че да ходи кръв“.

Всички предпочитаха да говорят, нежели да действуват, и тъй като бяха твърде многобройни край одъра на височайшия болен, не предприемаха нищо, а препоръчваха само безобидни средства, за които никой не би ги държал отговорни.

Придворните си разправяха с недомлъвки историята за омагьосването и всеки си даваше вид, че знае повече, отколкото казва. Повдигаха се вече и други въпроси. Кой щеше да поеме регентството? Някои съжаляваха, че монсеньор дьо Поатие отсъствува, други пък се радваха. Беше ли кралят изразил изричната си воля по този въпрос? Никой не знаеше. Той бе повикал обаче канцлера, за да му продиктува някаква добавка към завещанието си.

Като си пробиваше път сред възбуденото, но притихнало множество, Толомей успя да стигне до самия праг на стаята, където монархът агонизираше сред своите шамбелани и слуги, сред членовете на семейството си и на кралския съвет.

Старейшината на ломбардските банки се надигна на пръсти и зърна зад стената от рамене самия Луи Х, полуизправен на възглавници; лицето му, изтерзано и смалило се наполовина, носеше вече белезите на края. Притиснал с едната си ръка гърдите, а с другата — корема, болният простена нещо през стиснати челюсти.

Разнесе се шепот:

— Кралицата, кралицата… кралят иска да види кралицата…

Клеманс седеше в съседната стая, заобиколена от своите придворни дами, граф дьо Бувил и първата камериерка Йодлин, на която държеше ръката. Кралицата не беше мигнала цялата нощ. Отчаянието и безсънието стягаха слепоочията й, а монсеньор дьо Валоа се суетеше около нея и говореше:

— Скъпа ми, мила племеннице, трябва да се подготвите за най-лошото.

„Но аз съм готова — си помисли Клеманс — и няма нужда той да ми го казва. Десет месеца щастие — само на толкова ли имах право? Може би не благодарих достатъчно на бога, задето ме дари с тях. Най-лошото не е смъртта, защото все едно ние пак ще се съберем във вечния живот. Най-лошото е за това дете, което ще се роди след пет месеца, което Луи няма да види, а то няма да познава своя баща, докато самото не дойде в отвъдния свят. Защо бог позволява всичко това?“

— Осланяйте се на мен, мила племеннице, за всичките си грижи и трудности и мислете само за това, че носите в утробата си надеждата на кралството. Вашето състояние не ви позволява да поемете длъжността на регентка, а и французите не биха търпели да ги управлява чужденка. Ами Бланш Кастилска, ще ми възразите вие?… Е да, вярно е, но тя царува много по-дълго от вас. Нашите барони не са ви опознали още както трябва. Мой дълг е да ви облекча от грижите на престола, но това всъщност няма с нищо да ме промени…

В този миг влезе шамбеланът, за да съобщи на кралицата, че умиращият я вика; Валоа обаче го спря с движение на ръката и продължи:

— Аз не очаквам никакви облаги; просто съм единственият, който може да управлява достойно вместо невръстния. И аз ще съумея, бъдете уверена, да внуша на французите любовта, която те дължат на майката на своя бъдещ крал, ако бог ни сподоби с благоволението да имате син.

— Чичо — възкликна Клеманс, — та Луи още диша. — По-добре се помолете да го спаси някакво чудо или поне изчакайте с вашите замисли за след кончината му. И вместо да ме задържате тук, оставете ме да заема мястото си, което е край неговия одър.

— Разбира се, племеннице, разбира се; но все пак има неща, за които една кралица трябва да помисли. Ние не бива да се отдаваме на скръбта като простите хора. В добавката към своето завещание Луи току-що ви направи големи дарения; той щедро отпусна няколко пенсии, една дори на Луи дьо Марини, които ще обременят още повече държавната хазна. Но не е дал никакви разпореждания по отношение на регентството…

— Йодлин, не ме оставяй — промълви кралицата и стана.

После, тръгвайки към стаята на краля, се обърна към Бувил:

— Приятелю Юг, приятелю мой, просто не мога да го повярвам; кажете ми, че това няма да стане!

При тези думи доблестният Бувил не можа да се сдържи и се разрида.

— Като си помисля, като си помисля само — продума той, — че той ме прати да ви взема от Неапол!

По-странно беше поведението на Йодлин. Камериерката не се отделяше от кралицата, която търсеше нейната помощ за всичко. Никакви чувства не вълнуваха Йодлин пред агонията на мъжа, на когото бе първата любовница, когото бе обичала с покорство и сетне бе намразила непреклонно. Не мислеше нито за него, нито за себе си. Сякаш спомените й бяха угаснали, преди да умре този, който ги бе породил. Всичкият плам на чувствата й бе насочен към кралицата, нейната приятелка. И ако в тези минути Йодлин страдаше, то беше заради Клеманс.

Кралицата прекоси стаята, опирайки се от едната страна на ръката на Йодлин, от другата — на Бувил.

Като зърна през отвора на вратата Бувил, Толомей изведнъж си спомни за какво бе дошъл.

„Наистина сега никак не е време да говоря на Бувил — каза си той. — А в този час двамата Кресе сигурно са вече у дома. Колко ненавреме идва тази смърт!“

В същия миг той бе изтласкан встрани от някаква внушителна маса; графиня Мао̀ със запретнати ръкави си пробиваше път към кралското ложе. Макар да беше в не милост, тя вдъхваше такова страхопочитание, че никой не се противопостави на пристигането й, нито дори се учудиха, като я видяха тук, дошла да заеме мястото си като близка родственица и пер на краля.

Бе съумяла да придаде на лицето си израз на дълбоко изумление и печал.

На прага промълви, но достатъчно ясно, за да я чуят поне десетина души:

— Боже, за колко малко време! Наистина е ужасно. Бедното ни кралство!

И с войнишката си стъпка се приближи към групата, където бяха Шарл дьо ла Марш, Робер д’Артоа и Филип дьо Валоа.

Мао̀ протегна на Робер двете си ръце и му направи знак с очи, че е премного развълнувана, за да може да каже нещо, и че всяка свада в такъв ден трябва да бъде забравена. После падна на колене пред кралското ложе и със съкрушен глас промълви:

— Сир, моля ви да ми въздадете прошка за огорченията, които ви причиних.

Луи я погледна; големите му синьозелени очи бяха обкръжени от тъмните сенки на смъртта. Тъкмо сменяха под него легена пред очите на всички; в това неудобно положение той се опитваше да запази самообладание и за пръв път в осанката му се почувствува някакво величие и дори известна царственост, която му бе липсвала през целия живот.

— Прощавам ви, братовчедке, ако се подчините на кралската власт — отвърна той, когато подпъхнаха под него нов леген.

— Сир, давам ви клетва! — каза Мао̀.

И не един от присъствуващите почувствува искрено вълнение, като видяха как страшната графиня преви гръбнак.

Робер д’Артоа присви очи и пошепна на ухото на един от братовчедите си:

— Не би играла по добре, ако го бе убила самата тя. Луи бе обхванат от нов болезнен пристъп и притисна с ръце корема си. Устните му оголиха стиснатите зъби; пот се стичаше по слепоочията и косите лепнеха по страните му. След няколко секунди той простена:

— Това ли значи да страдаш? Това ли…