Морис Дрюон
Отровите на короната (24)

IX. МОНАХЪТ Е МЪРТЪВ

Същото естествено събитие, което засега в двора на Франция изпълваше с радост кралицата и графиня дьо Поатие, щеше да причини бури и злочестина в едно малко дворянско имение на десетина левги от Париж.

От няколко седмици лицето на Мари дьо Кресе бе посърнало от мъка и тревога. Тя едва отговаряше, когато я питаха нещо. Тъмносините й очи бяха уголемени от възморави сенки, а върху бледото слепоочие се бе очертала малка вена. В цялото й държане имаше нещо унесено.

— Дали няма пак да почне да линее като миналата година — казваше брат й Пиер.

— Та тя не слабее — отвръщаше госпожа Елиабел. — Любовно нетърпение, ето какво й е; а тоя Гучо не й излиза от главата. Крайно време е да я омъжим вече.

Но когато фамилията Кресе се обърна към братовчеда Сен Вьонан, той отговори, че засега бил твърде зает с делата на лигата в Артоа, за да мисли за женитба.

— Сигурно се е осведомил за материалното ни състояние — каза Пиер дьо Кресе. — Ще видите, майко, ще видите, че може би ще съжаляваме, задето отблъснахме Гучо.

Младият ломбардец продължаваше да посещава от време на време семейството, а Кресе се преструваха, че го приемат като приятел както в миналото. Заемът от триста ливри все още им тежеше, а заедно с него течаха и лихвите. От друга страна, оскъдицата на храни продължаваше и Кресе бяха забелязали, че кантората в Нофл разполагаше с продукти само в дните, когато Мари ходеше там. От чувство на достойнство Жан дьо Кресе понякога искаше от Гучо сметката на техните задължения; но веднъж получил я, не плащаше и най-малка част. А госпожа Елиабел позволяваше на дъщеря си да ходи до Нофл един път седмично, но сега пращаше заедно с нея една прислужница и зорко следеше колко време се бави там.

Затова и тайните съпрузи се виждаха рядко. Младата прислужница обаче се показваше отзивчива към щедростта на Гучо, а и главният чиновник Рикардо не й беше безразличен; тя мечтаеше да се задоми в града и охотно се застояваше сред касите и сметководните книги, слушаше приятното звънтене на среброто във везните, докато на първия етаж на банката ставаха кратките срещи на влюбените съпрузи.

Тези минути, изтръгнати от надзора на семейство Кресе и от забраните на света, бяха отначало като малки оазиси на светлина за необикновената брачна двойка, която не бе прекарала още и десет часа заедно. Гучо и Мари живееха по цяла седмица със спомена за тези мигове; омаята от първата брачна нощ не се бе оказала мимолетна. При последните срещи обаче Гучо долови известна промяна у младата жена. И той като господарката Елиабел бе забелязал неспокойния поглед, тъгата и сенките, които от известно време помрачаваха лицето й.

Той отдаваше тези признаци на трудностите и заплахите, тегнещи над неестественото положение, в което се намираха. Щастието, давано по малко и винаги обвито в дрипите на измамата, скоро се превръща в терзание.

„Но нали тъкмо тя се противопоставя да нарушим това мълчание! — си говореше той. — Твърди, че семейството й никога нямало да признае нашия брак и ще ме преследват със съд. И чичо ми мисли същото. Какво да се прави тогава?“

— За какво се безпокоите, възлюбена моя? — я попита той на третия ден на юни. — Ето вече няколко пъти как се срещаме и вие не изглеждате така щастлива, както преди. От какво се боите? Нали знаете, че съм тук, за да ви пазя от всичко.

Пред прозореца бе нацъфтяло едно черешово дърво, в чийто листак цвърчаха птички и жужаха пчели.

— От това, което ще стане с мен, любими мой — отвърна тя, — и вие самият не можете да ме опазите.

— Но какво ви е?

— Само това, което по божия воля трябва да дойде от вас — каза Мари и сведе глава.

Той искаше да бъде сигурен, че е разбрал добре.

— Дете ли? — промълви той.

— Страх ме беше да ви призная. Боях се, че ще ме обичате вече по-малко.

Няколко мига той не беше в състояние да проговори, защото нито дума не идваше на устата му. После взе лицето й в ръцете си и я накара да го погледне в очите.

Като почти всички същества, обречени на огъня на страстта, едното око на Мари бе мъничко по-малко от другото; тази разлика, която никак не накърняваше красотата й, личеше по-ясно при сегашното й болезнено състояние и правеше изражението й още по-затрогващо.

— Мари, не се ли радвате? — рече Гучо.

— О, разбира се, ще се радвам, ако знам, че и вие се радвате.

— Мари, та това е чудесно! — извика той. — То е истинско щастие и нашият брак, така или иначе, ще трябва да излезе наяве. Този път вашите ще трябва щат нещат да се примирят. Дете! Дете!

Той я оглеждаше от главата до петите като замаян. Чувствуваше се мъж, чувствуваше се силен. Малко оставаше да се подаде от прозореца и да изкрещи новината на цялото селище.

В момента, когато преживяваше нещо необикновено, този млад човек виждаше всичко в най-розова светлина. Едва на другия ден си даваше сметка за неприятностите, които можеха да произлязат от постъпките му.

От приземния етаж се чу гласът на прислужницата, която им напомни часа.

— Какво ще правя сега, какво ще правя? — рече Мари. — Никога няма да посмея да кажа на майка си.

— Добре тогава, аз ще дойда да й кажа.

— Почакайте, почакайте още една седмица.

Той тръгна пред нея по тясната дървена стълба и й подаде ръце, за да й помогне при слизането, сякаш изведнъж бе станала съвсем крехка и трошлива и трябваше да бъде прикрепяна на всяка стъпка.

— Но на мен още не ми е трудно да вървя — каза тя.

Той почувствува колко смешно беше поведението му и щастливо се разсмя. После я взе в прегръдките си и устните им се сляха в толкова дълга целувка, че тя се задъха.

— Трябва да вървя вече, трябва да вървя — каза Мари.

Но радостта на Гучо беше толкова заразителна, че тя си тръгна успокоена. Упованието и смелостта й се възвърнаха просто защото Гучо знаеше вече тайната й.

— Ще видите, ще видите какъв хубав живот ни чака! — й каза той, като я изпровождаше до градинската порта.

Творецът е проявил голяма мъдрост и много съчувствие към хората, като им е отнел знанието за бъдещето, но им е дал да се наслаждават на спомените и да мечтаят за бъдните дни. Много хора несъмнено биха загубили волята си за живот, ако можеха да знаят какво ги, очаква. Какво биха сторили тия двама съпрузи, тия двама влюбени, ако знаеха тази сутрин, че вече няма никога да се видят през живота си?

Мари пя през целия път на връщане сред ливадите, осеяни с жълтурчета, и цъфналите дървета. Понечи да се спре на брега на Молдр, за да си набере перуники.

— Да украсим параклиса у дома — каза тя.

— Госпожо, побързайте — й отвърна прислужницата, — ще ви се карат.

Мари се прибра в имението, качи се направо в стаята си и като влезе, усети, че земята пропада под нозете й. Посред стаята стоеше госпожа Елиабел и мереше една връхна дреха, разпорена на пояса. Мари видя, че всичките й, не много на брой дрехи, които бе разширила по същия начин, бяха нахвърляни върху леглото.

— Отде идваш, та толкова закъсня? — попита госпожа Елиабел.

Мари не каза нито дума, а перуниките изпопадаха от ръцете й.

— Няма нужда да говориш, за да разбера — подзе госпожа Елиабел. — Съблечи се!

— Майко!… — промълви Мари с пресипнал глас.

— Свали дрехите си, заповядвам ти!

— Никога — отговори Мари.

Отказът й бе последван от звучна плесница.

— А сега ще се подчиниш ли? Ще признаеш ли греха си?

— Не съм сторила грях! — отвърна жарко Мари.

— А това, дето си напълняла, от какво е? — изкрещя госпожа, Елиабел, сочейки дрехите.

Гневът й се разпали още повече, като изведнъж видя пред себе си не вече детето, покорно на майчината воля, а една жена, която й се противеше.

— Добре, тъй да бъде, аз ще стана майка, да, и Гучо е бащата! — каза Мари. — Но няма защо да се червя, за щото не съм сторила грях. Гучо е мой съпруг!

Госпожа Елиабел не повярва нито дума от приказките за среднощната сватба. Но и да ги беше взела за истина, нищо не би се променило. Мари бе действувала мимо волята на семейството, мимо бащината власт, упражнявана от името на покойния баща от майка й и неговия първороден син. Момичето нямаше право да разполага със себе си. А и този италиански монах може просто да е излъгал, че е монах. Не, госпожа Елиабел решително отказваше да повярва в баснята за мнимата венчавка.

— И да ме убиете, чувате ли, майко, и да ме убиете, никога няма да изповядам нещо друго! — повтаряше Мари.

Бурята продължи повече от два часа; накрая госпожа Елиабел затвори дъщеря си в стаята и завъртя два пъти ключа.

— В манастир! В манастир за покаяни девици ще отидеш — извика тя през вратата.

Мари се строполи в ридания сред разхвърляните дрехи.

Господарката Елиабел трябваше да чака до вечерта, за да съобщи всичко на синовете си, когато те се върнаха от полето. Семейният съвет трая кратко. Двамата момци изпаднаха в ярост, а по-малкият, Пиер, почувствал се почти виновен, задето досега бе защитавал Гучо, кипеше повече от другия и повече налиташе на мъст и кръв. Бяха опозорили сестра им, бяха ги измамили по най-долен начин под собствения им покрив! Един ломбардец, един лихвар! Те щяха да го приковат за корема на вратата на собствената му кантора.

Двамата взеха ловните си пики, оседлаха наново конете си и препуснаха към Нофл.

А тази вечер Гучо, премного възбуден, за да може да заспи, се разхождаше в градината. Нощното небе бе обсипано със звезди, мракът изпълнен с благоухания; пролетта на Ил дьо Франс беше в разгара си и насищаше въздуха със свежия дъх на сокове и роса.

Сред тишината на полето Гучо с наслада слушаше шума на стъпките си — едната по-тежка, другата по-лека — върху едрия пясък, а гърдите му се струваха тесни, за да удържат радостта му.

„Като си помисля, че са минали само шест месеца — си каза той, — откакто креех в онази окаяна болница… Колко хубаво е да живееш!“

Мечтаеше. В този час, когато съдбата му бе вече решена, той мечтаеше за бъдещото си щастие. Виждаше вече как край него расте многобройна челяд, родена от една дивна любов, челяд, в чиито жили свободната сиенска кръв щеше да се смеси с благородна френска кръв. Той щеше да стане големият Балиони, родоначалник на могъща династия. Мислеше вече как ще пофренчи името си на Балион дьо Нофл; кралят сигурно щеше да го удостои с благородна титла, а синът, който Мари носеше в утробата си — защото нямаше съмнение, че ще бъде син, — един ден щеше да бъде посветен в рицарски сан.

От мечтите му го изтръгна чаткането на конски копита по каменните улички на Нофл; сетне конниците спряха пред кантората и чукчето на вратата загърмя силно.

— Къде е тоя негодник, тоя обесник, тоя евреин? — за крещя нечий глас и Гучо веднага позна, че е на Пиер дьо Кресе.

И тъй като не отвориха веднага, двамата Кресе за почнаха да блъскат с дръжките на пиките върху дъбовата врата. Гучо посегна към пояса си. Не носеше кинжала със себе си. Чу тежката стъпка на Рикардо, слизащ по стълбата.

— Ето, ето, идвам! — мърмореше първият чиновник с глас на човек, недоволен, че са го разбудили от съня му.

После се чу шум от отместено резе, от изтеглени железа и веднага след това яростна врява, от която Гучо можеше да долови само откъслечни думи.

— Къде е господарят ти? Искаме веднага да го видим!

Гучо не чуваше отговорите на Рикардо, затова пък гласовете на братята Кресе ставаха все по-силни.

— Той е опозорил сестра ни, тоя пес и лихвар! Няма да си идем, докато не му смъкнем кожата!

Разправията завърши с пронизителен вик. Сигурно бяха ударили Рикардо.

— Запали светлина! — заповяда Жан дьо Кресе.

И Гучо дочу отново гласа на Пиер, който кънтеше из къщата:

— Гучо! Къде се криеш? Значи се пишеш храбрец само пред момичетата! Имай смелостта да излезеш, пъзлива гад!

На площада се открехнаха капаци на прозорци. Селяните надаваха ухо, шушукаха си, кискаха се, но никой не се показваше. Скандалът е винаги забавен и всички бяха доволни, че са изиграли двете им сеньорчета, тия двама хлапаци, които се държаха тъй високомерно и ги дърпаха час по час за ангарии. Ако трябваше да избират, биха предпочели ломбардеца, но никой не би рискувал боя с тояги заради него.

На Гучо не му липсваше смелост, но все пак имаше и малко ум в главата си. Нищо нямаше да спечели, ако излезеше сам срещу двама освирепели, при това въоръжени мъже, когато нямаше дори кама у себе си.

Докато братята Кресе претърсваха къщата и изкарваха гнева си на мебелите, Гучо изтича до конюшнята. В нощния мрак дочу още само гласа на Рикардо, който хленчеше:

— Книгите ми! Книгите ми!

„Няма как! — помисли си Гучо. — А железните каси няма да успеят да разбият!“

Луната хвърляше достатъчно светлина, за да може да метне юздата на коня си; оседла го слепешком, хвана се за гривата му, за да го яхне, и се измъкна през градинската порта. Така господарят напусна своята банка.

Като чуха препускащия кон, братята Кресе се втурнаха към прозорците:

— Бяга, пъзливецът, бяга! Бяга към Париж! Хей, селяни, бързо подир него; да му се пресече пътят.

Но очевидно никой не се помръдна.

Тогава двамата братя изскочиха от кантората и препуснаха подир беглеца.

Но породистият жребец на младия ломбардец бе излязъл с пресни сили от обора. Конете на двамата Кресе бяха обикновени селски добичета, прекарали един уморителен ден. Към Ренмулен единият от тях започна тъй зле да куца, че трябваше да го зарежат, а двамата братя се качиха заедно на другия, който на всичко отгоре пръхтеше така шумно, сякаш някой стържеше с ренде върху дърво.

Така Гучо успя да вземе голяма преднина. Той пристигна на улица Ломбардска в зори и вдигна чичо си от леглото.

— Монахът! Къде е монахът? — попита задъхан той.

— Кой монах, момчето ми, какво се е случило? Да не си решил сега пък да се покалугеряваш?

— Не, не, чичо Спинело, не се подигравайте. Трябва да намеря монаха, който ни венча. Преследват ме и животът ми е в опасност.

И той разказа на един дъх какво се беше случило; трябваше на всяка цена да намери монаха, за да свидетелства.

Спинело Толомей го слушаше с едно отворено око, а другото — затворено. Прозина се на два пъти и това подразни Гучо.

— Не се вълнувай толкова. Монахът е мъртъв — каза най-сетне банкерът.

— Мъртъв ли? — ахна Гучо.

— Ами да! Тази глупава венчавка ти спести поне една глупава смърт, защото ако беше отишъл ти, както настояваше монсеньор Робер, да занесеш писмото му на съюзниците в Артоа, сигурно вече нямаше да се тревожиш за племенничетата, с които ме даряваш, без да съм те молил за това. Фра Виченцо е бил убит заедно със Сен Пол от хората на Тиери д’Ирсон. У себе си е носил сто ливри за мен. Ах, колко скъпо ми струва тоя монсеньор Робер!

Толомей позвъня за слугата и го накара да му донесе леген хладка вода и дрехите.

— Но аз какво да правя сега, чичо Спинело? Как да докажа, че съм наистина съпруг на Мари?

— Това сега не е най-важното — рече Толомей. — Дори твоето име и името на знатната ти изгора да бяха редовно записани в книга, нямаше да бъде по-добре. Все едно, ти си се оженил за дворянско момиче без съгласието на домашните й. Юначагите, които са по петите ти, могат спокойно да те пречукат, без да рискуват каквото и да било. Те са благородници, а тия хора могат да убиват безнаказано. Най-много да ги накарат да платят обезщетение за живота на един ломбардец, което не е кой знае колко голямо. Възможно е дори да ги похвалят за това.

— Тогава, значи, хубаво съм се наредил.

— Виж, тук си прав — рече Толомей и потопи лицето си в легена.

Той се поразтръска и се изтри с кърпа.

— То се е видяло, че днес няма да има време да се обръсна. Боже мой, и аз някога бях глупак като тебе…

Личеше, че е угрижен.

— Най-напред трябва да те скрием някъде — подзе той. — Не можеш да се укриеш при никой ломбардец. Ако твоите преследвачи са вдигнали на крак цяло село, те сигурно ще се обърнат и към парижкия прево и като не те намерят тук, ще пратят стража да претърсят всички наши хора. С какво лице ще се явя тогава пред другите сдружения… Чакай да помисля… Сетих се, нали имаш един приятел Бокачо, пътникът на Барди.

— Но, чичо, и той е ломбардец като нас, а освен това сега не е във Франция.

— Да, но той се е харесал на една дама, която живее в Париж и от която има извънбрачно дете. Знам, че е добра жена, и тя поне ще може да те разбере. Ще отидеш да я помолиш за убежище… А сетне, аз се наемам да посрещна миличките ти шуреи, когато довтасат тук… освен ако не се нахвърлят върху мен и до довечера останеш без чичо.

— О, не, вие няма от какво да се боите. Те са буйни момчета, но благородни. Ще почетат вашата възраст.

— Хубава броня е да имаш стари крака, няма що!

— А може да са се уморили по пътя и въобще да не дойдат.

Толомей подаде глава от туниката, която бе нахлузил върху дневната си риза.

— Това много би ме учудило — отвърна той. — Така или иначе, ще подадат жалба и ще ни дадат под съд… Трябва да предупредя някоя високопоставена личност, за да потули работата, преди да е нашумяла твърде много… Мога да се обърна към сеньор дьо Валоа; но той само обещава, обещава, и нищо не изпълнява. А монсеньор Робер! По-добре да извикам градските глашатаи и да ги накарам да разтръбят новината.

— Кралица Клеманс… — каза Гучо. — Тя беше много мила с мен по време на пътуването…

— Вече ти говорих за това миналия път. Кралицата ще се обърне към краля, който ще се обърне към своя канцлер… които пък ще вдигне на крак целия парламент. Хубава кауза ще трябва да защищаваме тогава!

— А защо не Бувил?

— Виж, това е добра идея — възкликна Толомей, — първата, която ти идва от месеци насам. Да, Бувил не блести с кой знае какъв ум, но му се чува думата, затова че е бил шамбелан при крал Филип. Не се е замесвал в интриги и минава за честен човек…

— Освен това той много ме обича — вметна Гучо.

— Зная, зная, теб всички те обичат. Ех, да имаше по-малко обич на тоя свят, колко по-лесно щеше да ни бъде сега! Хайде, върви да се скриеш при дамата на твоя приятел Бокачо и… за бога! Гледай да не вземе и тя да те обикне! Аз пък ще тичам във Венсен, за да говоря с Бувил. Ето на, Бувил е навярно единственият човек, който не ми дължи нищо, и тъкмо него трябва сега да моля за услуга.