Морис Дрюон
Отровите на короната (21)

VI. КАРДИНАЛЪТ ОМАГЬОСВА КРАЛЯ

Човекът не беше охраняван от сержанти или от стрелци като обикновен затворник, а обграден от двама млади благородници на служба при граф дьо Поатие. Носеше твърде къса туника, така че се виждаше изкривеният му крак.

Луи Х едва го погледна. Кимна с глава на братята си, на чичо си Валоа и на месир Мил дьо Ноайе, които бяха станали на крака при влизането му.

— Какво има? — попита той, като се настани между тях и им направи знак да седнат.

— Някакъв тъмен и заплетен случай на магьосничество, както ни разправят — отвърна с тънка ирония Шарл дьо Валоа.

— Не можеше ли пазителят на печата да го разпита сам и да не ме безпокоите, когато имам толкова други грижи?

— Точно това казах на брат ви Филип — рече Валоа.

Граф дьо Поатие сплете спокойно пръсти.

— Братко мой — подзе той, — работата ми се видя сериозна не заради самото магьосничество, тъй като случаят е доста обикновен, а защото магията като че ли е извършена в лоното на самия конклав и ни отваря очите за чувствата, които някои кардинали хранят към нас. Една година по-рано, при самото споменаване на конклава, Луи би проявил силна възбуда. Но откакто бе премахнал първата си съпруга и се бе оженил повторно, изборът на нов папа го интересуваше много по-малко.

— Този човек се нарича Еврар — продължи граф дьо Поатие.

— Еврар… — повтори машинално кралят.

— Той е духовник в Ба-сюр-Об, но на времето се е числял към ордена на тамплиерите и е имал рицарски сан.

— Тамплиер, значи!… — вметна кралят.

— Явил се да направи самопризнания пред нашите хора, които ни го препратиха.

— Които ви го препратиха, Филип — уточни Шарл дьо Валоа.

Филип се направи, че не е разбрал намека, и продължи:

— Еврар е заявил, че има да направи някои разкрития, и са му обещали да не му сторят зло при условие, че говори истината, обещание, което ние тук му потвърждаваме. Според неговите думи…

Кралят бе вперил очи във вратата, дебнейки появата на своя шамбелан; в този миг го занимаваше само мисълта за неговото бащинство. Може би най-големият недостатък на този владетел беше това, че съзнанието му винаги биваше заето с нещо друго, но не и с въпроса, който се обсъждаше в момента. Беше неспособен да съсредоточи вниманието си, а това е най-голямата слабост на управляващия.

Той се озърна, смутен от възцарилото се мълчание, и се опомни. Едва тогава погледна задържания, забеляза лицето му, по което пробягваха тикове, широките, мършави устни, черните, малко налудничави очи, странната, изкълчена стойка. После се обърна към Филип дьо Поатие:

— Е и, братко мой… — рече той.

— Братко, не искам да смущавам мислите ви. Чакам да излезете от унеса си.

Вироглавия леко се изчерви.

— Не, не, слушам ви, продължавайте.

— Според собствените му думи, Еврар отишъл във Валанс да търси защитата на един кардинал по някакъв спор, който имал със своя епископ… Тази работа трябва впрочем да се изясни — додаде Поатие, като се наведе към Мил дьо Ноайе, натоварен да води разпита.

Еврар чу това, но не се помръдна, и Поатие подзе отново:

— Във Валанс Еврар се запознал — уж случайно, както твърди той, — с кардинал Франческо Каетани…

— Племенникът на папа Бонифаций — се обади Луи, за да покаже, че внимава.

— Точно така… и се сближил с този кардинал, много опитен в алхимията, тъй като имал у дома си — все по думите на Еврар — отделна стая, пълна с пещи, реторти и различни прахове.

— Всички кардинали са малко или много алхимици, това си е тяхна слабост — каза Шарл дьо Валоа и повдигна рамене. — Монсеньор Дюез дори е написал трактат върху това…

— Съвсем вярно, чичо, но настоящият случай не се отнася толкова до алхимията, която иначе е много полезна и почтена наука… Кардинал Каетани търсел да намери някой, който може да призовава дявола и да прави магии.

Шарл дьо ла Марш, подражавайки на ироничното държане на чичо си Валоа, вметна:

— Ето един кардинал, който много ми намирисва на клада.

— Добре, да го изгорят — рече с безразличие Вироглавия, който отново гледаше към вратата.

— Кого да изгорят, братко? Кардинала ли?

— А, за кардинала ли говорите?… Не, тогава не бива.

Филип дьо Поатие въздъхна от досада и продължи, като понатъртваше думите си:

— Еврар отговорил на кардинала, че познавал човек, който произвеждал злато за сметка на граф дьо Бар…

Като чу това име, Валоа се надигна възмутен и извика:

— Наистина, племеннико мой, ние си губим времето тук! Достатъчно добре познаваме нашия родственик граф дьо Бар, за да знаем, че не се занимава с подобни щуротии, дори ако засега не е много приятелски настроен към нас. Тук имаме работа с лъжлив донос за магьосничество, каквито стават по двадесет всеки ден, и не си заслужава да му даваме ухо.

Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, Поатие накрая изгуби търпение.

— Вие дадохте ухо, чичо, на обвиненията в магьосничество, когато те се отнасяха до Марини; моля ви сега да изслушате и това. Преди всичко тук не става дума за граф дьо Бар, както ще видите. Защото Еврар не отишъл да търси посочения от него човек, а представил на кардинала някой си Жан дю Пре, друг бивш тамплиер, намиращ се пак случайно във Валанс… Нали така, Еврар? Разпитваният потвърди мълчаливо, като наведе толкова ниско глава, че се видя тонзурата му.

— Не ви ли се струва, чичо — подзе отново Поатие, — че около конклава стават твърде много случайности и твърде много тамплиери се навъртат около племенника на Бонифаций?

— Вярно, вярно… — промърмори Валоа.

Поатие се извърна към Еврар и внезапно го запита:

— Познаваш ли месир Жан дьо Лонгви? Дългите, плоски пръсти на Еврар се впиха в шнура на туниката му и по костеливото му лице пробягна по-силен тик. Но отговори спокойно:

— Не, монсеньор, не го познавам освен по име. Зная само, че е племенник на покойния ни велик магистър.

— Съвсем сигурен ли си, че никога не си бил във връзка с него? — настоя Поатие. — И че не си получавал, чрез бивши твои братя, някакви поръчения от него.

— Чувал съм, че месир дьо Лонгви се опитвал да поддържа връзка с някои от нашите, но нищо повече.

— И не узна ли, от тоя Жан дю Пре например, името на тамплиера, който е дошъл при армията във Фландрия, за да донесе съобщения на сир дьо Лонгви и да вземе от него други?

Шарл дьо Валоа повдигна вежди. Племенникът му Филип явно знаеше много неща; но защо винаги пазеше сведенията само за себе си?

Еврар се разтрепери. Филип дьо Поатие не снемаше поглед от него. Човекът отговаряше точно на описанието, което му бяха дали на времето.

— Измъчвали ли са те някога?

— Кракът ми, монсеньор, кракът ми говори вместо мен! — извика Еврар.

В това време Луи си мислеше: „Много време се бавят тия лекари. Клеманс не е забременяла и никой не смее да дойде да ми каже.“ Към действителността го върна Еврар, който бе паднал на колене и молеше:

— Сир, сир! Имайте милост, не карайте да ме изтезават пак! Кълна се в бога, че съм готов да говоря истината.

— Не бива да се кълнеш, това е грях — рече кралят. Двамата бакалаври накараха Еврар да се изправи.

— Добре е да се изясни и този случай в армията тогава — рече Поатие. — Да продължим разпита.

Мил дьо Ноайе попита: — И какво ви каза кардиналът, Еврар?

Бившият тамплиер, още несъвзел се от ужаса си, отговори със задъхан глас:

— Кардиналът ни заяви, на Жан дю Пре и на мен, че искал да отмъсти за паметта на чичо си и да стане папа, и затова трябвало да унищожи враговете, които му пречели; обеща ни по триста ливри, ако можем да му помогнем. И двамата първи врагове, които назова…

Еврар се поколеба, вдигна очи към краля, пак ги сниши.

— Продължавайте де — подкани го Мил.

— Назова ни краля на Франция и граф дьо Поатие и каза, че щял да бъде много доволен, ако ги види изнесени с краката напред.

Луи машинално впи за няколко секунди поглед в собствените си обувки, после подскочи и извика:

— С краката напред ли? Че той крои моето убийство, тоя негодник кардинал!

— Точно така, братко мой — усмихна се Поатие, — и моето също!

— А вие, сакатия, не знаехте ли, че за такова злодеяние ще бъдете изгорен на тоя свят и осъден на вечни мъки в отвъдния? — продължи Луи.

— Сир, кардинал Каетани ни увери, че когато стане папа, ще ни даде опрощение за всичко.

Наведен напред, с ръце на коленете, Луи гледаше слисан бившия тамплиер. В същия миг той си спомни за предупрежденията на астролога Мартен.

— Толкова ли ме мразят, та искат да ме убият? — каза той. — И по какъв начин смяташе кардиналът да ме изпроводи с краката напред?

— Каза ни, че сте били много добре пазен, сир, за да ви достигне нож или отрова, и че трябвало да ви се на прави магия. За тази цел нареди да ни дадат една ливра чист восък, който сложихме да се топи в съд с гореща вода в стаята с пещите. Сетне брат Жан дю Пре извая много умело човешка фигура с корона на главата…

Луи Х бързо се прекръсти.

— …после друга по-малка с по-малка корона. Докато работехме, кардиналът идваше да ни навестява; изглеждаше много весел и дори се разсмя, като видя първата фигурка, и ни каза: „Тоя има много голям член!“

— И после? — попита Вироглавия нервно. — Какво на правихте с тези изображения?

— Сложихме хартии в тях.

— Какви хартии?

— Хартиите, които трябва да се пъхнат във фигурата с името на оня, на когото е образът, и с думите на заклинанието. Но ви се кълна, сир — извика Еврар, — че не написахме вашето име, нито името на монсеньор дьо Поатие! В последния миг ни хвана страх и написахме имената на Жак и Пиер дьо ла Колон…

— Двамата кардинали Колона — поясни Филип дьо Поатие.

— …защото кардиналът ни ги бе споменал също като негови врагове. Кълна ви се, кълна ви се, че беше така!

Луи Х се обърна към по-младия си брат, сякаш търсеше съвет и опора.

— Мислите ли, Филип, че този човек говори истина та? Трябва мъчителите добре да го обработят.

При думата „мъчител“ Еврар падна отново на колене и се затътри към краля със сключени ръце, напомняйки, че са му обещали да не го изтезават, ако признае всичко. Малко бяла пяна се появи в ъглите на устата му, а от ужас погледът му беше като на луд.

— Спрете го! Не го пускайте да ме докосва! — извика Луи. — Тоя човек е обсебен от зли духове.

И трудно би могло да се каже кой повече се страхуваше от другия — кралят или магьосникът.

— От мъчения няма полза — крещеше бившият тамплиер. — Заради мъченията аз се отрекох от бога.

Мил дьо Ноайе си отбеляза това непринудено признание.

— Сега ме води разкаянието — продължи Еврар все още на колене. — Всичко ще призная… Нямахме миро, за да кръстим образите. Съобщихме за това на кардинала, който беше на кардиналски съвет в голямата църква, и той ни отговори чрез своя секретар Андрийо съвсем предпазливо да се обърнем към свещеника Пиер в църквата зад касапницата, като го излъжем, че мирото е уж за болен.

Вече нямаше нужда да се задават въпроси. Еврар разказваше с най-големи подробности, съобщаваше имената на хората, които служеха на кардинала.

— Сетне взехме двете изображения и две светени свещи, и още съд със светена вода, скрихме всичко под расата, а отец Бост ни заведе при златаря на кардинала, на име Бодон, който има много хубавичка млада жена. Той беше кръстникът, а тя кръстницата. Кръстихме изображенията в бръснарски леген. След това ги върнахме на кардинала, той много ни благодари и сам заби дълги игли на мястото на сърцето и на срамните части.

Вратата се открехна и Матийо дьо Три подаде глава. Кралят му махна с ръка да се оттегли.

— После? — попита Мил дьо Ноайе.

— После кардиналът ни каза да започнем други магии — отвърна Еврар. — Но тогава ме хвана страх, защото много хора взеха да се набъркват в тайната, заминах за Лион и се предадох на кралските хора, които ме изпратиха тук.

— Взехте ли тристата ливри?

— Да, месир.

— Гръм и мълния! — възкликна Шарл дьо ла Марш. — За какво са му притрябвали на един поп триста ливри.

Еврар наведе глава.

— За жени, монсеньор — отговори много тихо той.

— Или за ордена… — промълви сякаш на себе си граф дьо Поатие.

Кралят не продума нищо, обзет от тайни страхове.

— В Пти Шатле! — заповяда Поатие на двамата си бакалаври, като посочи Еврар.

Монахът се подчини безропотно. Сякаш изведнъж силите му го бяха напуснали.

— Тия бивши тамплиери, изглежда, са образували едно хубаво магьосническо котило — подзе Поатие.

— Баща ни не биваше да изгаря на клада великия магистър — промълви Луи Х.

— Ах, колко пъти съм го казвал! — възкликна Валоа. — Всичко сторих, за да се противопоставя на тази злощастна присъда.

— Вярно е, чичо, казвахте го — отвърна Поатие. — Но не за това става въпрос сега. Съвсем ясно е, че оцелелите тамплиери си остават сплотени и са готови на всичко, за да служат на нашите врагове. Тоя Еврар не призна и половината от това, което знае. Разказът му беше подготвен, в това няма съмнение; но пък и не може всичко да е измислено. По всичко личи, че този конклав, дето се влачи от град на град вече две години, позори християнството толкова, колкото пакости и на кралството; а кардиналите от ламтеж за папската тиара вършат такива неща, че направо заслужават отлъчване от църквата.

— Да не би кардинал Дюез да е пратил тоя човек, за да навреди на Каетани? — рече Мил дьо Ноайе.

— Не е изключено — отвърна Поатие. — Еврар яде от всички ясли, стига ярмата да е малко прокиснала.

Прекъсна го Валоа, чието лице бе придобило важен и замислен израз.

— Не би ли било добре, Филип, да се позавъртите сам вие около този конклав, с чиито дела, както личи, сте много добре запознат? Само вие, по мое мнение, можете да разплетете това кълбо от козни, да хвърлите светлина върху престъпните машинации, а и да ускорите избора на папа.

Филип се усмихна едва забележимо.

„Нашият чичо се смята за много хитър в момента — си рече той. — Най-после му дойде сгоден случай да ме отдалечи от Париж и да ме прати в истинско гнездо на оси.“

— Какъв мъдър съвет ни давате, чичо! — възкликна Луи Х. — Наистина Филип трябва да ни направи тази услуга. Ще ви бъда много признателен, братко, ако приемете… и се осведомите сам за тия кръщавани фигури, които изобразяват нас. Да, да, и то по-скоро, ако може; вие сте не по-малко заинтересован от мен. А знаете ли някакво религиозно средство човек да се предпази от магия? Все едно, бог е по-силен от дявола…

Но нямаше вид на човек безусловно убеден в това. Граф дьо Поатие се замисли. Предложението донякъде го съблазняваше. Да се махне за няколко седмици от двора, където беше безсилен да предвардва грешките и постоянно трябваше да се бори с Валоа и Морне… Да свърши най-после една полезна работа. Ще вземе със себе си своите приятели и верни привърженици, конетабъла Гоше, легиста Раул дьо Прел, Миел дьо Ноайе — един воин, един юрист и един воин и юрист едновременно, тъй като преди да стане съветник в Парламента, Мил беше маршал на кралската армия. Пък и кой знае? Който помага да се избере един папа, се оказва после в много изгодно положение да получи корона. Баща му беше вече обмислял възможността да му издействува престола на Свещената германска империя и като граф-палатен той имаше право да кандидатствува за него; така можеше един ден отново да бъде свободен…

— Добре, тъй да бъде, братко, приемам, за да бъда на вашите услуги.

— Ето, това се казва добър брат! — извика Луи Х. Той стана, за да прегърне граф дьо Поатие, но изведнъж се скова на място и изкрещя:

— О, кракът ми, кракът ми! Съвсем е изстинал и целият е изтръпнал! Не усещам земята под себе си!

И защото сам си вярваше, човек би казал, че демонът вече го е сграбчил за прасеца.

— Нищо, нищо ви няма, братко — рече Поатие. — Просто ви е изтръпнал кракът, това е всичко. Поразтрийте го.

— О… така ли мислите?

И Вироглавия излезе от залата, накуцвайки досущ като Еврар.

Когато се прибра в покоите си, научи, че лекарите се бяха произнесли утвърдително и че с божия помощ щеше да стане баща към месец ноември. Приближените му се учудиха, като видяха, че не прояви особена радост.