Морис Дрюон
Отровите на короната (17)

II. ГОСПОЖА ЕЛИАБЕЛ ПОСРЕЩА ГОСТА

На другия ден, още в зори, трескавото оживление, обхванало кантората в Нофл, сякаш се пренесе в дома на Кресе. Госпожа Елиабел хокаше прислужницата си, а шестима крепостни от имението бяха извикани на ангария за през деня. Миеха плочите с обилна вода, нареждаха масата, натрупаха цепеници от двете страни на камината; сложиха в конюшнята прясна слама и пометоха двора. В кухнята едно прасенце и цяла овца вече се въртяха на шиш, в пещта се печаха баници, а в селото се разнесе слух, че в Кресе очакват пратеник на краля.

Бледите лъчи на януарското слънце пронизваха студения прозрачен въздух, оживяваха голите клони и хвърляха тук-там в локвите по пътищата пръски светлина. Гучо пристигна малко преди пладне, загърнат в подплатено с кожа наметало и с голяма качулка от зелено сукно, чийто връх падаше на рамото му; яздеше хубав, охранен дорест кон с разкошна сбруя и го придружаваше слуга; виждаше се още отдалеч, че е богат човек.

Гостът завари господарката на дома и двамата й сина пременени като за празник. Посрещането, вниманието на прислугата, прегръдките на госпожа Елиабел, богатата трапеза и подредената къща му се сториха чудесно предзнаменование. Очевидно Мари беше говорила с домашните си. Знаеха защо идва и вече го приемаха като годеник. Все пак Пиер дьо Кресе изглеждаше малко смутен.

— Добри ми приятели — извика Гучо, — колко се радвам, че ви виждам! Но не биваше да се правят толкова големи приготовления. Смятайте ме просто за член на семейството.

Тези думи не се харесаха на Жан, който се спогледа с майка си.

Гучо изглеждаше малко променен. От злополуката десният му крак бе останал леко вдървен, но това придаваше на походката му особена изисканост. Прекараните в неподвижност седмици на болнично легло бяха ускорили съзряването на младия човек. Чертите му бяха по-резки, изразът на лицето — по-сериозен, по-улегнал. Юношата бе отстъпил място на мъжа.

Не беше загубил нищо от някогашната си самоувереност, напротив, само че сега по-малко се грижеше какво впечатление прави на другите. Говореше не така натъртено и по-бавно, но със същите жестове както преди.

Той огледа стените около себе си, сякаш бе вече техен господар, и запита братята Кресе дали възнамеряват да извършат някои ремонти в своя дом.

— Видях в Италия — рече той — рисувани тавани, които биха стояли много добре тук. А не смятате ли да възстановите и банята? Днес ги правят по-малки, но много удобни, и според мен те са твърде нужни за грижите за тялото в добрите семейства.

Думите му трябваше да се подразбират така: „Готов съм да заплатя за всичко това, защото така обичам да живея.“ Гучо имаше свои предложения и за мебелите, за гоблените, които трябваше да се окачат по стените, за да ги оживят. Жан започна да се дразни и дори Пиер си каза, че е малко прибързано, едва-що слязъл от коня, да говори за подновяване на цялата къща.

Гучо продължи да бъбри така цял час, но Мари все още не се появяваше.

„Може би — помисли си той — трябва първо да заявя намеренията си…“

— Ще имам ли удоволствието да видя госпожица Мари, ще бъде ли тя с нас на трапезата?

— Разбира се, разбира се. Тя се приготвя и ще слезе веднага — отвърна госпожа Елиабел. — Ще видите, че съвсем се е променила; тя е всецяло погълната от новото си щастие.

Гучо се изправи с разтуптяно сърце.

— Наистина ли? — възкликна той. — О, мадам Елиабел, каква радост е това за мен!

— Да, също и за нас, ние всички сме много щастливи, че можем да се похвалим с такава хубава новина пред приятел като вас. Милата ни Мари е сгодена…

Тук тя направи пауза.

— …сгодена за един наш родственик, сир дьо Сен Вьонан, благородник от Артоа от много стар знатен род; той е влюбен в нея и тя също много го обича.

За миг Гучо се почувствува като в мъгла, не можеше да проговори, само барабанеше машинално върху златния реликварий, подарен му от кралица Клеманс, който блестеше върху двуцветния му сюртук по последна италианска мода. Чу само как Жан дьо Кресе отвори някаква врата и извика сестра си.

Гучо направи усилие да се овладее и с глас, който сякаш не беше негов, попита:

— И кога ще бъде сватбата?

— В първите дни на лятото — отвърна госпожа Елиабел.

— Но все едно, че всичко е свършено — додаде Жан дьо Кресе, — защото те вече са се врекли един другиму.

И тогава влезе тази, към която бяха отправени всички мисли на Гучо от месеци насам, за която бе говорил толкова често на Клеманс Унгарска, на Бувил, на Толомей и около която в далечни краища и по време на болестта се въртяха всичките му мечти — влезе скована, чужда, непристъпна, но със зачервени очи. С половин уста тя приветства госта с добре дошъл. Той се насили да й честити и тя прие любезностите му с всичкото достойнство, на което беше способна в момента. Малко оставаше да избухне в ридания, но успя да се овладее до там, че Гучо взе за истинска студенина онова, което у нея беше само страх да не се издаде и да понесе наказанието, с което я бяха заплашили.

Обедът премного изобилен, протече мъчително. Госпожа Елиабел, очарована от собственото си лукавство, се преструваше на весела, настояваше госта да си сипва повторно от всяко ястие и караше слугите да му поднесат още едно парче от прасето или агнешкото върху резен хляб.

— Вие май сте загубили апетита си от вашите дълги пътешествия? — извика тя. — Хайде, месир Гучо, на вашите години човек трябва добре да се храни. Не ви ли е вкусно?… Вземете си още от печивото!

Нито веднъж Гучо не можа да срещне погледа на Мари.

„Не ми се вижда да е много горда, че се е отрекла от клетвата си за вярност към мен — си каза той. — Нима се отървах от смъртта, за да понеса такова оскърбление! Ах, не са били напразни страховете ми, когато лежах отчаян в марсилската болница. Ами глупавите писма, които й писах! Но защо тя ми отговори чрез Рикардо, че чувствата й били непроменени, че чезнела от мъка да ме чака… когато в същото време се е обвързала с друг? Това е измяна и аз никога няма да й го простя! Какъв ужасен обед! Никога не съм ял нещо по-лошо!“

Трескавата мисъл за отмъщение понякога ни кара да забравим болката. „Вярно е, че бих могъл — мислеше Гучо — да поискам веднага изплащането на заема, а това може да ги постави в такива затруднения, че да се откажат от сватбата.“ Но такъв начин на действие му се виждаше недопустимо долен. С хора от града може би би постъпил така, но с благородници, които си въобразяват, че ще го съкрушат със знатното си потекло, той търсеше ответ на благородник. Искаше да им покаже, че е по-голям велможа от всички Кресевци и Сен-Вьонановци на света.

Тази мисъл не му даде покой до края на обеда. Когато поднасяха десерта, Гучо внезапно смъкна малкия реликварий от шията си, подаде го на младото момиче и каза:

— Ето, хубава Мари, подаръкът, който бих желал да ви направя за вашата сватба. Кралица Клеманс… да, самата кралица Клеманс го окачи на врата ми заради услугите, които й направих, и заради приятелството, с което ме удостоява. В него има реликва от Йоан Кръстител. Не съм мислил, че някога ще поискам да се разделя с него; но както изглежда, човек може без болка да се лиши от нещо, което е смятал за най-скъпоценно благо… Нека той ви закриля, а също и децата, които ви желая да имате с вашия сеньор от Артоа.

Това бе успял да измисли, за да изрази презрението си и същевременно да докаже на фамилията Кресе, че в негово лице са отритнали една отлична партия. Но заплати скъпо, за да може да изрече тези думи. Наистина пред тези хора, които нямаха пукнат грош, благородните пориви на Гучо винаги завършваха със скъпо струващ жест. Дошъл, за да получи, той неизменно си отиваше, след като беше дал нещо.

Мари с мъка се сдържа да не се разплаче. Ръцете й трепереха, когато поднесе реликвария към устните си. Но Гучо беше вече извърнал глава.

Като се извини с отскорошната си рана и с умората от пътуването, той се сбогува набързо, повика слугата си, наметна подплатената с кожа мантия, скочи на седлото и напусна двора на Кресе сигурен, че вече никога кракът му няма да стъпи там.

— А сега трябва все пак да пишем на братовчеда Сен Вьонан — каза госпожа Елиабел на синовете си, щом ломбардецът излезе през портата.

Гучо се прибра в кантората в Нофл и цялата вечер не проговори дума. Накара да му донесат книгите и се престори, че е всецяло погълнат от преглеждането на сметките. Служащият Рикардо ясно разбираше, че работите на младия му господар бяха ударили някъде на камък, но сметна за по-благоразумно да не задава въпроси.

Гучо прекара една безсънна нощ в стаята, която с толкова старание му бяха приготвили за дълъг престой. Сега съжаляваше за реликвария си, съжаляваше и за решението си да се установи в Нофл, съжаляваше за писма та, за всичко.

„Тя не заслужава всичко това, а аз съм глупак… И как ще погледне на завръщането ми чичо Спинело? — се питаше той, като се въртеше в грубите завивки. — Защото след такова унижение няма да остана тук нито ден повече… Повече няма да изпадам в такива положения, защото наистина никак не ми върви. Можех спокойно да се върна с ескорта на кралицата и да получа някаква длъжност в двора; не улучих кея в желанието си да скоча пръв и ето че трябваше да лежа шест месеца в болница. Вместо да се върна в Париж и да работя за кариерата си, тичам в тази затънтена паланка, за да се оженя за някаква селянка, по която вече две години си губя ума, сякаш няма други жени на света… и я заварвам сгодена за някакъв мухльо от нейния род. Хубава работа, няма що!“ На заранта, изтощен от горчивина, злоба и безсъние, той накара да стегнат набързо багажа и да оседлаят коня му. Изгълта надве-натри паница супа и се канеше вече да тръгва, когато прислужницата, която бе видял предишния ден в Кресе, се появи в кантората и поиска да му каже нещо на четири очи. Носеше съобщение: Мари, успяла да се измъкне за един час, очакваше Гучо по средата на пътя между Нофл и Кресе, на брега на Молдр, „на онова място, което вие добре знаете“ — добави прислужницата.

Гучо разбра, че става дума за ябълковата градинка край брега на реката, където Мари и той се бяха целуна ли за първи път.

— Кажете на мадам Мари, че си прави излишен труд, защото аз не желая повече да се срещам с нея.

— Мадам Мари изглежда просто за окайване — каза слугинята. — Заклевам ви, месир, трябва да отидете при нея, ако някой ви е оскърбил, не е тя.

Гучо не пожела да отговори, метна се на коня и потегли.

„Тоя марсилски кей… тоя марсилски кей… Нека това да ми послужи за урок — говореше си той. — Стига вече глупости! Бог знае какво ме очаква още, ако я видя отново! Да си гълта сама сълзите, ако й се доплаче!“

Така измина двеста тоаза по посока към Париж; после внезапно, под изумения поглед на слугата, обърна коня назад и препусна през полята.

След няколко минути се озова на брега на Молдр; видя оградата и под ябълковите дървета — Мари, която го чакаше.