Морис Дрюон
Отровите на короната (15)

VI. АРБИТРАЖЪТ

Два дни преди Коледа в най-голямото помещение на замъка Венсен, превърнато за случая в съдебна зала, перове, благородници и легисти очакваха краля, насядали по застланите с килими пейки.

Сутринта беше пристигнала делегация на бароните от Артоа, предвождана от Жерар Киерез, Жан дьо Фиен и от неразделните Суастьр и Комон. По всичко личеше, че спорът е на път да се уреди. Пратениците на краля бяха положили още по-големи усилия да примирят противниците; граф дьо Поатие бе подсказал някои разумни решения и бе посъветвал тъща си да отстъпи по редица точки, за да се умиротворят земите й.

Изпълнявайки указанията на краля, всъщност доста неопределени, но великодушни по замисъл — „Не желая повече да се пролива кръв, не желая повече хора да бъдат държани несправедливо в тъмница; искам всекиму да бъде въздадено право и навред да царят сговор и съгласие…“, — канцлерът Етиен дьо Морне бе съчинил дълга присъда и когато я поднесе на Вироглавия, той се почувствува безкрайно горд, сякаш сам бе продиктувал всичките й клаузи.

В същото време Луи Х нареди да се освободят Раул дьо Прел и шестима други съветници на неговия баща, хвърлени в затвора още от месец април. В същия прилив на благоволение той помилва, въпреки протестите на Шарл дьо Валоа, жената и сина на Ангеран дьо Марини, държани дотогава в тъмница.

Тази промяна в поведението му изненада двора. Не бе ли стигнал кралят дотам, че бе приел Луи дьо Марини в присъствието на кралицата и на неколцина сановници? Бе го прегърнал и му бе казал:

— Кръщелниче мой, миналото е забравено.

Сега Вироглавия употребяваше тази фраза при всеки повод, сякаш сам искаше да се убеди, а и да убеди другите, че е започнала нова ера в неговото царуване.

Тази сутрин, докато му поставяха короната и му намятаха голямата мантия, украсена с лилии, той чувствуваше съвестта си необичайно спокойна.

Матийо дьо Три му подаде златната ръка на правораздаването с два вдигнати пръста.

— Колко е тежка! — рече Луи. — Видя ми се тежка още в деня на коронацията.

— Сир, ще приемете ли първо астролога Мартен, който току-що пристигна от Париж, или ще го видите след съвета? — попита първият шамбелан.

— Тук ли е метр Мартен? — извика Луи. — Искам да го видя веднага. Оставете ни сами с него.

Мъжът, който влезе, беше около петдесетгодишен, доста пълен и набит, с много мургава кожа и замислени очи. Макар и облечен съвсем скромно, почти като монах, в цялата му осанка, в едновременно меките и уверени жестове, в начина, по който замяташе плаща си под мишница и се покланяше за поздрав, имаше нещо ориенталско. На младини астрологът Мартен бе пътувал много и бе стигнал до бреговете на Кипър, до Константинопол и Александрия. Не се знаеше със сигурност дали винаги бе носил името Мартен, с което се назоваваше сега.

— Получихте ли отговор на въпросите, които ви бях поставил? — го попита тутакси Вироглавия.

— Получих, сир, получих и беше голяма чест, дето се допитахте до мен.

— Тогава кажете ми истината, ако ще и да е лоша; не се боя да я чуя.

Един астролог от ранга на Мартен знаеше много добре как трябва да се разбира подобно въведение, особено от устата на крал.

— Сир — отговори той, — нашата наука не е безпогрешна и ако звездите никога не лъжат, то ние, като ги наблюдаваме, можем и да сгрешим в тълкованието си. Все пак аз не виждам никакво основание за вашето безпокойство и като че ли нищо не пречи да имате потомство. Небето при вашето раждане е по-скоро благоприятно в този смисъл и разположението на съзвездията е изгодно за бащинство. И наистина Юпитер се явява на върха на Рака, което е признак на плодовитост, а освен това тоя Юпитер при вашето раждане образува триъгълник на дружба с Луната и с планетата Меркурий. Ето защо не бива да се отказвате от надеждата да имате деца, съвсем не. Затова пък противостоенето на Луната спрямо Марс не предвещава на детето живот без изпитания; трябва още от първите му дни да го обградите с най-грижовна бдителност и верни слуги.

Астрологът Мартен си бе спечелил добро име, когато бе предсказал много време отнапред, макар и с доста мъгляви думи, че смъртта на Филип Хубави ще съвпадне със затъмнението през ноември 1314 година. Бе на писал: „Един могъщ владетел на Запада…“, като предпазливо бе избягнал всякакво уточняване. Оттогава Луи Х го ценеше много високо.

— Вашето мнение е драгоценно за мен, метр Мартен, и думите ви ме успокояват. Можахте ли да узнаете кое време е най-благоприятно да бъдат заченати наследниците, които желая?

Мартен говореше винаги бавно, за да има достатъчно време да даде най-насърчителния обрат на своите отговори.

— Да говорим само за първия, сир, тъй като за другите не бих могъл да се произнеса със сигурност… Липсва ми часът на раждането на кралицата; тя не го знае и никой не можа да ми го каже, но мисля, че няма да направя голяма грешка, ако ви кажа, че преди слънцето да навлезе в съзвездието Стрелец, ще ви се роди син, което означава, че времето на зачатието се пада някъде около средата на февруари.

— Добре е, значи, да побързам с поклонението в Сен Жан д’Амиен, което кралицата тъй много желае. А кога мислите, метр Мартен, че трябва да подновя войната срещу фламандците?

— Мисля, че по този въпрос трябва да следвате, сир, внушенията на собствената си мъдрост. Спрели ли сте се вече на някоя дата?

— Смятам да събера армията преди идния август.

Замисленият поглед на астролога се спря за миг нерешително върху краля, върху короната му, върху ръката на правосъдието, която като че ли го притесняваше, защото я носеше на рамо, както градинар носи лопата. — Преди месец август… трябва да преживеем юни… — промълви Мартен.

После додаде по-високо:

— Когато настъпи август, сир, възможно е фламандците да не ви безпокоят вече.

— Вярвам го — извика Вироглавия, — защото миналото лято им вдъхнах ужасен страх и без съмнение ще дойдат да молят за милост без бой преди времето за поход.

Странно е чувството да гледаш пред себе си човек, за когото си почти сигурен, че ще умре, преди да изтекат шест месеца, и да го слушаш какво възнамерява да прави в едно бъдеще, което по всяка вероятност няма да доживее. „Освен ако бъде жив до ноември…“ — си каза Мартен. Защото освен страшното предзнаменование за юни астрологът бе открил втори злокобен аспект, едно гибелно насочване на Сатурн през двадесет и седмата година и четиридесет и четвъртия ден от раждането на Луи.

„Две фатални засичания на небесните тела в разстояние на шест месеца. Ако наистина даде живот на потомък, второто ще съвпадне с раждането на детето… Така или иначе, такива неща не се казват.“

Въпреки това, преди да си тръгне с получената от краля кесия, Мартен сметна за свой дълг да добави:

— Сир, още две думи за опазването на вашето здраве. Пазете се от отрови, особено към края на пролетта.

— Трябва ли да се въздържам от млечници, пачи крак и пумпалки? — попита Луи. — Толкова ги обичам, но е истина, че понякога ми причиняват стомашно разстройство.

После добави, внезапно обезпокоен:

— Отрова ли… Да не искате да кажете ухапване от змия?

— Не, сир, говоря за храни, приети през устата.

— А, добре… Благодарен съм ви за съвета, метр Мартен.

И отправяйки се към съдебната зала, Луи тутакси нареди на първия шамбелан да удвоят надзора в кухните, да употребяват само хранителни продукти с познат произход и да проверяват всички ястия по два пъти, вместо по един, преди да му ги поднесат.

После влезе в тържествената зала, където присъствуващите бяха станали на крака и го чакаха да седне под балдахина.

Разположил се удобно, заметнал краищата на мантията върху коленете си и стиснал ръката на правораздаването малко наклонена в свивката на лакътя, Луи се почувствува за миг равен на господа небесен от църковните витражи. Отдясно и отляво празнично пременените барони бяха свели почитателно глава. Все пак имаше минути на удовлетворение в кралския занаят и Луи се постара това чувство на удоволствие да продължи повече.

„Ето — рече си той, — ще произнеса присъдата си и всички ще й се подчинят, и отново ще въдворя мир и сговор сред моите поданици.“

Пред него бяха застанали двете враждебни групи и той щеше да бъде арбитърът им: от едната страна — графиня Мао̀, надвишаваща с цяла глава и с короната си своите съветници, скупчени около нея, от другата — делегацията на „съюзниците“ от Артоа. По външен вид те се отличаваха с известна пъстрота, тъй като всеки бе облякъл най-хубавите си дрехи, които не винаги бяха по последна мода. Тези дребни дворяни дъхаха на родната си земя; Суастър и Комон се бяха натруфили, сякаш щяха да излизат на турнир, и изглеждаха малко притеснени от шлемовете, които държаха в ръка пред гърдите си. Големите велможи, определени за помощници на краля, бяха благоразумно подбрани по равен брой измежду приятелите на двата лагера. Шарл дьо Валоа и синът му Филип, Шарл дьо ла Марш, Луи дьо Клермон, Беро дьо Меркьор и самият Робер д’Артоа съставляваха опората на съюзниците, Знаеше се, че пък Филип дьо Поатие, Луи д’Еврьо, Анри дьо Сюли, графовете на Булон, Савоя, Форез и месир Мил дьо Ноайе подкрепят Мао̀.

— In nominee patris et filii…^[1]

Присъствуващите се спогледаха изненадани. За пръв път кралят откриваше заседание с молитва и призоваваше божествения разум в подкрепа на своите решения.

— Доста са го променили — пошепна Робер д’Артоа на Филип дьо Валоа; — ето че се смята за владика на амвон.

— Драги мои братя, драги мои чичовци, добри ми братовчеди, обичани ми васали, ние имаме твърде голямото желание, а и дълга, по божие поръчение, да поддържаме мира в нашето кралство и да порицаваме разкола сред нашите поданици…

Луи, който често се запъваше, когато говореше пред много хора, сега приказваше бавно, но отчетливо; той наистина се чувствуваше осенен от вдъхновение и като го слушаха този ден, някои се питаха дали истинското му призвание не с било да стане викарий в провинциална енория.

Кралят се обърна първо към графиня Мао̀ и я призова да се вслуша в съветите му.

— Сир, не желая нищо повече от разбирателството и бих искала да мога във всичко да ви угодя.

Сетне Луи отправи същата препоръка към съюзниците.

— Сир — отвърна Жерар Киерез — нашето едничко желание е умиротворението и да се докажем ваши верни васали.

Луи погледна около себе си своите чичовци, братя и братовчеди.

„Я вижте — сякаш им говореше той, — как хубаво уредих всичко.“

После всички насядаха по местата си и канцлерът Етиен дьо Морне зачете арбитражното решение, което започваше с изложение на височайшите замисли.

Миналото, според любимата фраза на краля, трябваше да бъде забравено, а омразата, оскърбленията и злопаметството — опростени и от двете страни. Графиня Мао̀ признаваше своите задължения към поданиците си и обещаваше да поддържа мир и покой в провинцията Артоа, да не предприема никакви ответни действия спрямо съюзниците и да не търси никакъв повод да им причини пакост или зло. Щеше да потвърди изрично, както го бе сторил и кралят, обичайното право от времето на Свети Луи, а то трябваше да бъде установено и доказано пред нея от благонадеждни люде, рицари, духовници, граждани, правници…

Луи Х почти не чуваше какво се чете. След като бе продиктувал първата фраза, той смяташе, че е свършил всичко. Никак не го интересуваха подробностите на юридическите разпореждания, чието формулиране бе предоставил на Морне. Мисълта му блуждаеше другаде и той броеше на пръсти: „Февруари, март, април, май… значи, някъде към ноември ще ми се роди наследник…“

— „Ако има оплаквания срещу графинята — четеше Етиен дьо Морне, — кралят ще нареди да се разследва от нарочно натоварени лица дали са основателни и в такъв случай, ако графинята откаже да въздаде справедливост, кралят ще я застави да го стори. От друга страна, графинята трябва при всяко нарушение да заяви сумата на обезщетенията, които иска. Графинята трябва да върне на сеньорите земите, които владее без надлежно решение…“

Мао̀ започна да нервничи, но четиримата братя д’Ирсон край нея — канцлерът, ковчежникът, интендантът и съдията — я успокоиха.

— За такова нещо никога не е ставало въпрос на срещата в Компиен! — процеди Мао̀. — Това е неуместна прибавка.

— По-добре да загубим малко, отколкото всичко — й прошепна Дени.

Споменът за разходката, която бе направил окован в деня на обезглавяването на сержант Корнийо, го настройваше примирително.

Мао̀ запретна ръкави и продължи да слуша, сподавяйки гнева си.

Четенето бе траяло вече близо четвърт час, когато в залата пробягна оживление; Морне бе стигнал до пасажа, отнасящ се за Тиери д’Ирсон. Всички погледи се насочиха към канцлера на Мао̀ и неговите братя.

— „… Що се отнася до метр Тиери д’Ирсон, за когото съюзниците настояват да бъде даден под съд, кралят решава обвиненията да бъдат предявени пред епископа на Теруан, защото метр Тиери е подсъден нему; но гореказаният метр Тиери не може да отиде в Артоа да изложи защитата си, защото е много мразен в този край. Неговите братя, сестри и племенници също не могат да ходят там, докато не бъде произнесена присъда от теруанския епископ и потвърдена от краля…“

Тук вече Ирсоновци изоставиха помирителното поведение, което бяха съблюдавали дотогава.

— Вижте племенника си, мадам, вижте го как тържествува! — рече Пиер, съдията на Арас.

Действително Робер д’Артоа и братовчедите му Валоа си размениха усмивки.

— Всичко още не е казано, приятели мои, всичко още не е казано! — процеди Мао̀ със стиснати челюсти. — Изоставяла ли съм ви някога аз?

Когато завърши четенето на арбитражната присъда, епископът на Соасон, който бе участвувал в преговори те, излезе напред. Той държеше евангелието и го поднесе на съюзниците; те всички се изправиха и вдигнаха десните си ръце, а Жерар Киерез от тяхно име се закле, че ще спазват добросъвестно решението на краля. После епископът се отправи към Мао̀.

Мисълта на Луи Х в този миг странствуваше някъде по пътищата.

„Това поклонение в Амиен — ще извървим пеша само последните левги. Останалото ще пропътуваме с кола… Ще ни трябват здрави подплатени ботуши. Ще взема и моите готвачи и майстори на сосове, защото трябва да се пазя от отрова… Дано Клеманс се излекува от терзанията, които я възпрепятствуват в любовта…“

Така размишляваше той, втренчил поглед в златните пръсти на ръката на правосъдието, когато изведнъж чу гръмкия глас на Мао̀: — Отказвам да положа клетва; не приемам това несправедливо решение.

Гробна тишина се възцари в залата. Дързостта на този отказ, запратен в лицето на монарха, вся уплаха сред присъствуващите. Вече се питаха какво страшно наказание ще бъде изречено от височайшите уста.

— Какво става тук? — каза Луи, като се наведе към канцлера си. — Защо отказва? Та това решение ми се вижда добро.

И той погледна присъствуващите с разсеян израз, повече изненадан, отколкото раздразнен.

Тогава Робер д’Артоа се изправи и прогърмя с войнствения си глас:

— Сир, братовчеде мой, нима ще приемете да се опълчат срещу вас и да ви оскърбяват в лицето? Ние, вашите родственици и съветници, няма да търпим това. Вижте с каква благодарност се отплащат за вашето великодушие! Вие знаете, че лично аз бях против всякакво съглашение с мадам Мао̀, и аз се срамувам, че тя е от моята кръв; защото всяко доброжелателство, което проявявате към нея, само я подтиква към още по-голяма злост. Ще ми повярвате ли най-после, сеньори — продължи той, като се обърна към всички, — ще ми повярвате ли, когато говоря, когато твърдя, и то от толкова години, че съм изигран, измамен, окраден от това женско изчадие, което не уважава нито волята на краля, нито волята божия! Но чудно ли е това у жена, която не послуша волята на умиращия си баща, присвои си блага, които не й принадлежаха, и се възползува от детската ми възраст, за да ме ограби?

Мао̀, изправена и със скръстени ръце, гледаше с ярост и презрение племенника си, а на две крачки от нея епископът на Соасон се двоумеше дали да остави на масата тежкото евангелие.

— Знаете ли защо, сир — продължи Робер, — мадам Мао̀ днес отхвърля вашия арбитраж, който прие вчера? Защото сте добавили решението против Тиери д’Ирсон, срещу тази продажна и прокълната душа, срещу тоя мошеник и злодей, на когото бих искал да изуят обувките, за да видим дали няма копита! Той е човекът, който поработи тъй прилежно в полза на мадам Мао̀ и изопачи документите, та загубих своето наследство. Тайната на техните злодеяния ги е свързала тъй позорно, че графиня Мао̀ беше принудена да отрупа с облаги всички братя и роднини на Тиери, а те изнудват злощастния народ на Артоа, благоденствуващ в миналото, но тъй обеднял сега, че вече няма друг изход освен бунта.

Съюзниците слушаха с грейнали лица и се усещаше, че са готови да приветствуват шумно Робер. А той, увлечен от разгорещеността си, добави:

— Само ако се опитате, ако дръзнете, сир, да настъпите метр Тиери, да му отнемете и прашинка от плячката, да заплашите малкия нокът на кутрето и на най-малкия му племенник, мадам Мао̀ изважда нокти и е готова да се изхрачи в лицето на бога. Защото обетът, който даде при миропомазването ви, и клетвата й за вярност към вас, изречена на колене, не струват нищо пред клетвата й към метр Тиери, нейния истински сюзерен!

Мао̀ не бе помръднала.

— Лъжата и клеветата, Робер, текат като лиги от устата ти — каза тя. — Пази се да не прехапеш езика си, защото можеш да умреш.

— Мълчете, мадам! — викна изведнъж Вироглавия. — Мълчете! Вие ме излъгахте! Забранявам ви да се връщате в Артоа, преди да сте приели решението, което ви бе прочетено, и то е добро решение, както всички ми казват. Дотогава ще пребивавате в парижкия си дом или в замъка Конфлан, но никъде другаде. Стига за днес, казах думата си.

Силен пристъп на кашлица го накара да се свие одве на трона си.

„Да пукне дано!“ — прецеди през зъби Мао̀.

Граф дьо Поатие не бе продумал нито дума. Само се поклащаше на единия крак и замислено гладеше брадичката си.