Морис Дрюон
Отровите на короната (12)

III. ВТОРАТА ДВОЙКА НА КРАЛСТВОТО

Еден беше голяма крепост с три отбранителни пояса, пресечена от ровове и съоръжена с бойни кули, осеяна с постройки, конюшни, плевници, навеси и складове и свързана чрез няколко подземни ходника с околната местност. В нея лесно можеше да бъде настанен гарнизон от осемстотин стрелци. В очертанията на третия двор се издигаше главната резиденция на графовете на Артоа, в чиито крила се помещаваха разкошно обзаведени покои.

— Докато съм господар на това място — обичаше да казва Мао̀, — моите непокорни барони няма да излязат на глава с мен. Те ще се изтощят, преди стените да рухнат, и моят племенник много се лъже, ако смята, че ще му позволя някога да сложи ръка на Еден.

— Еден ми принадлежи по право и по наследие — заявяваше от своя страна Робер д’Артоа. — Леля ми Мао̀ го открадна от мен, както заграби и цялото графство. Но аз ще се боря, докато си го върна.

Когато съюзниците, които придружаваха каретата на Жана дьо Поатие, носейки на върха на пика главата на сержанта Корнийо, пристигнаха привечер пред първата стена, броят им беше чувствително намалял. Сир дьо Журни под предлог, че трябвало да нагледа прибирането на сеното си, напусна ескорта, последван скоро от сир дьо Гивенши, младоженец, който пък се боеше, че невестата му се отегчава или се безпокои за него. Други, чиито имения се виждаха от пътя, предпочетоха да вечерят у дома си, като взеха със себе си най-добрите си приятели и уверяваха, че ще се върнат веднага. Бяха останали едва тридесетина от най-упоритите, а те не бяха слизали от конете си вече няколко дни и се чувстваха малко уморени от тежестта на стоманените си облекла.

Трябваше да преговарят доста дълго, преди да ги допуснат да минат през външната охрана. После пак ги на караха да чакат заедно с каретата на Жана дьо Поатие между първата и втората стена.

Новата луна бе изгряла на още светлото небе. Но в дворовете на Еден сенките ставаха все по-плътни. Всичко изглеждаше спокойно, премного спокойно дори, за да бъде по вкуса на бароните. Учудваха се, че виждат толкова малко въоръжени мъже. В дъното на една конюшня изцвили кон, подушил присъствието на други коне.

Усетила полъха на вечерния хлад, Жана си спомни познатите миризми от детинство. В каретата мадам дьо Бомон продължаваше да стене и да хленчи, че умира. Бароните спореха помежду си. Някои смятаха, че са сторили достатъчно засега, че работата започва да намирисва на клопка и че би било по-добре да дойдат друг път с по-големи сили. Жана разбра, че може да откарат и нея като заложница.

Най-после спуснаха втория подвижен мост, после третия. Бароните се колебаеха.

— Съвсем сигурна ли си, че майка ми е тук? — пошепна Жана на Беатрис д’Ирсон.

— Кълна се в живота си, мадам.

Тогава Жана подаде глава от каретата.

— Е, господа — каза тя — вие като че ли не бързате вече да разговаряте с вашата сюзеренка или загубихте смелост, когато се приближихте до нея?

Тези думи накараха бароните да тръгнат напред и за да не се изложат в очите на една жена, влязоха в третия двор и скочиха от конете си.

Колкото и да сме подготвени за някое събитие, то рядко става точно така, както сме очаквали.

Жана дьо Поатие си бе представяла по най-различни начини онзи миг, в който щеше да се озове пред своите близки. Беше се подготвила за всичко — и за леден прием, и за прегръдки, и за тържествената сцена на официалното опрощение, и за интимната среща на помирението. Беше обмислила поведението и предвидила думите си за всяка възможност. Но никога не бе допускала, че ще се върне в семейния замък сред хаоса на гражданска война и придружавана от придворна дама, готова всеки миг да пометне.

Когато влезе в голямата, осветена със свещи зала, където графиня Мао̀, застанала права, със скръстени ръце и стиснати устни, наблюдаваше приближаването на бароните, нейните първи думи бяха:

— Майко, трябва да се даде помощ на мадам дьо Бомон, има опасност да пометне. Вашите васали твърде много я изплашиха.

Графинята тутакси прати кръщелницата си Мао̀ д’Ирсон, сестра на Беатрис и придворна дама като нея, да доведе личните й лекари Ерман и Павийи, за да се погрижат за болната. После запретна ръкави и се обърна към бароните: — Това ли наричате, недостойни господа, рицарска постъпка — да нападнете благородната ми дъщеря и дамите от свитата й, и така ли смятате, че ще ме накарате да отстъпя? Ще ви бъде ли приятно, ако постъпят така с вашите жени и дъщери, когато са на път? Хайде, отговаряйте и кажете какво извинение имате за вашите злодеяния, за които ще поискам наказание от краля! Съюзниците изтикаха Суастър напред.

— Говори! Кажи каквото трябва…

Суастър се изкашля, за да прочисти гърлото си. Беше толкова много приказвал, ругал, обвинявал, роптал и подстрекавал привържениците си, че сега, в най-решителния момент, не му достигна глас.

— Ами че, мадам — започна той с пресипнало гърло. — ние искаме да знаем дали най-после ще махнете вашия лош канцлер, дето погазва нашите прошения, и ще се съгласите да ни признаете обичайното право, каквото си е било по времето на Свети Луи…

Той замлъкна, защото в този миг в залата влезе друг човек и този човек беше граф дьо Поатие. С леко наклонена към рамото глава той пристъпваше с широка, спокойна крачка. Бароните, които не очакваха тази поява на брата на краля, се притиснаха един към друг.

— Сеньори… — каза граф дьо Поатие. Но спря да говори, като съзря Жана.

Отиде при нея и я целуна в устата, до немай-къде непринудено, пред всички присъствуващи, за да покаже, че жена му е получила пълно опрощение и следователно интересите на Мао̀ са за него въпрос на семейно задължение.

— И тъй, господа — подзе отново той, — ето че сте дошли тук недоволни. Добре де, но недоволни сме и ние Така че ако се заинатим и вие, и ние, и си служим с насилие, няма да спечелим нищо… А, познах ви, Белиенкур, вие бяхте на похода… До насилие прибягват хора, които не могат да мислят… Привет, Комон… О, и моят братовчед дьо Фиен! Не съм очаквал, че ще ме навестите в подобно общество…

И докато говореше, той крачеше между тях, оглеждаше ги един по един, обръщаше се по име към онези, които вече познаваше, протягаше им ръката си с обърната надолу длан, за да я целунат в знак на чинопочитание.

— Ако графиня д’Артоа пожелаеше да ви накаже заради лошото ви отношение към нея, това би й било много лесно… Месир дьо Суастър, погледнете от този прозорец и ми кажете дали имате някаква възможност да се измъкнете?

Неколцина от заговорниците се приближиха до прозорците; по стените се виждаха редици от шлемове, открояващи се срещу здрачното небе. В двора заемаше позиция рота стрелци, а сержантите бяха готови при първия знак да вдигнат мостовете и да спуснат железните решетки.

— Да бягаме, докато е време — промълвиха някои.

— О, недейте, господа, недейте бяга; няма да стигнете по-далеч от втората стена. Още веднъж ви казвам, че ние искаме да избегнем насилието, и аз моля вашата сюзеренка да не употреби оръжие срещу вас. Нали така, майко?

Графиня Мао̀ кимна в знак на съгласие.

— Да се опитаме да разрешим по друг начин разногласията си — продължи граф дьо Поатие и седна. Сетне покани бароните да го последват и поръча да им донесат за пиене.

Тъй като нямаше места за всички, някои насядаха на пода. Това редуване на заплахи и любезности ги объркваше.

Филип дьо Поатие им говори дълго. Обясни им, че гражданската война носи само беди, че те са преди всичко поданици на краля, а след това поданици на графинята и че трябва да се подчинят на арбитража на върховния владетел. А кралят беше изпратил двама посланици, господата Флот и Помие, с поръчение да постигнат примирие. Защо съюзниците отхвърлят примирието?

— Моите другари вече нямат вяра в графиня Мао̀ — отговори Жан дьо Фиен.

— Примирието ви бе предложено от името на краля; значи, оскърбявате краля, като се съмнявате в думата му.

— Но монсеньор Робер ни беше уверил… — подзе Суастър.

— Аха, това и очаквах! Внимавайте, достойни господа, да не се вслушвате твърде много в приказките на монсеньор Робер, който говори много лесно от името на краля, а ви кара да работите за негова собствена изгода. Нашият братовчед от Артоа загуби процеса си срещу мадам Мао̀ още преди шест години и кралят, моят баща, чиято душа нека бог закриля, сам произнесе присъдата. Всичко, което става в графството, засяга само вас, графинята и краля.

Жана дьо Поатие наблюдаваше съпруга си. Слушаше с възхита равния тембър на гласа му, отново изпита удоволствието да го гледа как рязко повдига клепачи, когато иска да подчертае някоя фраза, с тази лека небрежност в държането, която беше само прикрита сила. Филип изглеждаше възмъжал. Чертите му се открояваха по-рязко, големият тънък нос изпъкваше още повече, лицето му бе добило зрелост и завършеност. Същевременно той като че ли беше придобил една особена властност, сякаш след смъртта на баща му част от присъщата на покойния царственост бе преминала в него.

След повече от час преговори граф дьо Поатие успя да получи каквото искаше или поне което можеше да се по стигне в рамките на разумното. Съюзниците щяха да освободят Дени д’Ирсон; Тиери засега нямаше да се връща в Артоа, но администрацията на графинята си оставаше на мястото до края на разследванията. Главата на сержант Корнийо щеше да бъде предадена на близките му, за да му направят християнско погребение…

— Защото вие сте постъпили като злодеи — рече граф дьо Поатие, — а не като защитници на правата вяра. Подобни действия откриват пътя за нови преследвания, на които самите вие скоро ще станете жертва.

Спрямо господа Лик и Недоншел няма да се прилагат никакви ответни мерки, защото те са искали само благото на всички. Омъжените и неомъжените жени от двете страни ще бъдат уважавани, както подобава в страна с рицарски нрави. И най-после всички щяха да се срещнат в Арас след две седмици, на седми октомври, за да сключат примирие до прословутата конференция в Компиен, отлагана вече толкова пъти и сега насрочена за 15 ноември. Ако двамата Гийомовци, Флот и Помие, не успеят да съгласуват исканията на бароните с желанията на краля, ще бъдат изпратени други посредници.

— Днес няма нужда да се подписва нищо; аз вярвам на думата ви, господа — рече граф дьо Поатие. — Вие сте мъже на разума и честта; добре зная, че вие, Фиен, и вие, Суастър, и вие, Лос, и всички останали няма да ме излъжете и няма да позволите да се обвързвам с лъжливи обещания пред краля. И ще склоните към благоразумие вашите приятели, за да съблюдават споразумението ни.

Така умело ги бе подхванал, че като си тръгваха, всички му благодариха, сякаш бяха намерили в негово лице защитник. Качиха се отново на конете си, минаха по трите подвижни моста и препуснаха в нощта.

— Скъпи ми синко — рече Мао̀, — вие ме спасихте. Аз не бих могла да проявя такова търпение.

— Издействувах ви двуседмична отсрочка — каза Филип и вдигна рамене. — Обичайното право на Свети Луи! Вече почват да ми дотягат с тия обичаи на Свети Луи! Сякаш баща ми въобще не е живял. Нима винаги когато един велик крал тласне кралството напред, ще се намират глупци, които упорито искат да го върнат назад? А моят брат ги насърчава!

— Ах, Филип, колко е жалко наистина, че не сте крал вие! — възкликна Мао̀.

Филип не отговори; гледаше жена си. Сега, когато страховете й бяха окончателно прогонени и бе стигнала до края на толкова месеци надежди, тя изведнъж усети, че силите я напускат и се бореше със сълзите.

За да прикрие смущението си, тръгна през залата, за да види отново кътчетата на своята младост. Но всеки познат предмет засилваше още повече вълнението й. Докосна шахматната дъска от яспис и халцедон, на която се бе учила да играе.

— Виждаш, нищо не се е променило — каза Мао̀.

— Не, нищо не се е променило — повтори Жана със свито гърло.

После се отправи към библиотеката, една от най-богатите в кралството, ако не се смятаха манастирските — в нея се пазеха дванадесет тома. Жана погали с пръст кориците… „Детствата на Ожие“, Библията на френски, „Жития на светците“, „Романът на Рьонар“, „Романът на Тристан“… Колко пъти бе разглеждала със сестра си Бланш хубавите оцветени миниатюри върху пергаментовите листа! А една от дамите на Мао̀ им четеше на глас…

— Тази тук я знаеш, нали… да, вече я бях купила тогава — рече Мао̀ и посочи „Романът на Виолетката“.

Тя се мъчеше да разсее неловкото чувство, обзело и тримата.

В този миг джуджето на Мао̀, което наричаха Жано Лудетината, влезе на дървеното си конче, което му бяха дали да язди из помещенията. Беше над четиридесетгодишно и имаше едра глава с големи кучешки очи и малко чипо носле. Стигаше едва до височината на масите; обличаха го в дреха, извезана с фигурки на животни.

Когато съзря Жана, то остана като втрещено; устата му се разтвори, но не изрече нито дума; после, вместо да започне да се премята, каквото беше задължението му, се спусна към младата жена и се просна на земята, за да целуне нозете й.

Твърдостта на Жана, самообладанието й изведнъж я напуснаха. Тя избухна в ридания, обърна се към граф дьо Поатие, видя, че той й се усмихва, и се хвърли в прегръдките му, хлипайки:

— Филип!… Филип!… Най-после съм при вас!

Суровата графиня усети леко пробождане в сърцето, задето дъщеря й се бе спуснала към съпруга си, а не към нея, за да заплаче от щастие.

„Че какво друго исках аз? — си каза Мао̀. — Най-важното е, че успях!“

— Филип, жена ви е уморена — рече тя. — Отведете я във вашите покои. Там ще ви донесат вечерята.

А когато минаха покрай нея, додаде по-тихо:

— Нали ви казвах, че ви обича!

Проследи ги с поглед, докато излязоха през вратата. После направи знак на Беатрис д’Ирсон да ги последва незабавно.

По-късно, през нощта, когато графиня Мао̀, за да се съвземе от уморителния ден, поглъщаше в леглото си шестото и последно ядене за деня, Беатрис влезе при нея с едва забележима усмивка на устните.

— Е? — каза Мао̀.

— Е, мадам, билето подействува така, както очаквахме. Сега спят.

Мао̀ се понамести върху възглавниците.

— Слава на бога — рече тя. — Събрахме отново втората двойка на кралството.