Станислав Лем
Фиаско (13)

Космическа есхатология

На другия ден следобед Стеергард извика при себе си Накамура и двамата пилоти. Веднага след катастрофата „Хермес“ бе излязъл с пълна мощност на маневрените двигатели над еклиптиката, за да напусне рояка лунни отломъци, и сега се насочваше по параболичен курс към Дзета, като изхвърляше и оставяше зад кърмата радиосонди и трансмитери. В предаваните съобщения се съобщаваше, че Квинта сама е привлякла върху себе си остатъците от разбитата луна, защото изстреляните от нея балистични ракети са повлияли върху кавитацията и в резултат ексцентричното й протичане е засегнало и планетата.

Въпреки че разстоянието от Квинта до кораба се беше увеличило трикратно, оптически забележимите последици от катаклизъма бяха ужасяващи. От епицентъра в океана връхлитаха цунами. Водни маси, сто пъти по-високи от най-големите приливи, заливаха източните — като най-близки, — крайбрежия на Хепария и техният дълъг хиляди мили фронт вече бе потопил огромни равнинни площи. Океанът бе нахлул в дълбините на сушата и не се оттегляше, а образуваше там езера с размерите на морета, защото дълбоката плоча на литосферната обвивка на Квинта бе подложена на омачкване и водата запълваше възникналите на повърхността депресии.

В същото време билионите тонове вода, които кипящата пара изтласкваше извън стратосферата, покриха целия планетен диск с облачна завеса. Само тънкият леден пръстен светлееше над, нея в слънчевия блясък като бръснач.

Стеергард поиска от Накамура да докладва за резултатите от спиноскопията, правена без прекъсване от луноклазъма. Веднага след него той бе наредил да се изстрелят и въведат на орбита около Квинта магнитронови агрегати — същински колоси заедно със сидералните захранващи устройства, всеки с маса седем хиляди тона. За защита от евентуална атака те бяха обкръжени с гравимети — бомбиграцери за еднократна употреба, които съгласно приетата от SETI програма трябваше да служат за анихилиране на астероиди, ако „Хермес“ ги срещне по пътя към Квинта, а не може да ги избегне чрез маневри между препятствия, надвишаващи възможностите на предпазния щит, докато лети със субсветлинна скорост.

Преди Накамура да представи резултатите от спиноскопията, Стеергард най-неочаквано попита втория пилот откъде му е хрумнала прастарата латинска фраза Nemo me impune lacessit, с която бе приключило последното съвещание.

Темпе не помнеше.

— Не мисля, че някога си бил филолог. По-скоро си чел Едгард Алън По. „Бъчва с амонтилядо“.

Пилотът поклати безпомощно глава.

— По ли казвате? Оня автор на фантастични разкази? Надали. Впрочем не помня какво съм чел… преди Титан. Това важно ли е?

— Ще разберем по-късно. А сега искам да видя резултатите.

Още преди Накамура да отвори уста, Стеергард попита:

— Атакувана ли е апаратурата?

— На два пъти. Грацерите са унищожили няколко десетки ракети. Изкривяванията на Холенбах развалиха качеството на образа на приеманите спинограми.

— Откъде са стартирали тези ракети?

— От поразената суша, но извън територията на катастрофата.

— А по-точно?

— От четири точки на планинския масив, петнайсет градуса под полярния кръг. Площадките за изстрелване са подземни и имитират монолитна скала. Там има много такива площадки — по южните меридиани чак до тропика. На снимките се откриват повече от хиляда. Навярно са много повече, но най-лесно се откриват онези, които са разположени перпендикулярно на импулсното поле. Планетата се завърта около оста си, а полето остава неподвижно. При непрекъснато послойно заснемане полученият образ би бил без особена стойност — все едно че облъчваният с рентгенови лъчи човек непрекъснато се върти. Затова преминахме на моментална томография в микросекунди. Събрали са се вече около петдесет милиона кадъра. Исках да изчакам края, тоест един пълен оборот на Квинта, и едва тогава да дам всички ленти на ГОД…

— Разбирам — довърши фразата вместо него Стеергард. — ГОД още не е получил снимките и не е дал обобщената оценка?

— Не всички. Успях да прегледам обаче томограмите, които се събират за един час.

— Значи все пак има нещо. Слушам.

— Предпочитам вие, астрогаторе, да прегледате лично най-ясните спинограми. Словесното описание може да не е обективно. Почти всичко, което се вижда на филмите, дава основание за определена интерпретация, но не и за абсолютно сигурна диагноза.

— Добре.

Накамура пъхна диска във видеоапаратурата. Мониторът светна. През екрана пробягваха размазани, треперещи ивици, физикът си поигра за миг с настройката, после образът потъмня и те видяха кръгов спектър в центъра с кръгло черно петно, неравномерно изсветляващо по края. Накамура измести образа така, че изпъкналата планетна повърхност да попадне в долната половина на екрана. Над кривината на непрозрачно черната литосфера се простираше също тъй извиваща се ивица от белезникава мъгла, най-гъста при границата с хоризонта: атмосфера с микроскопични късове облаци. Физикът пренастрои спектъра, като слезе от леките към По-тежките елементи. Атмосферните газове изчезнаха като издухани и непроницаемата дотогава чернота на континенталната плоча започна да изсветлява.

Темпе седеше между Харрах и командира, загледан в екрана. Още на „Евридика“ той се беше запознал с планетната спиноскопия, но досега никога не беше виждал тя да се използува с такава мощност. Нуклеоскопът с астрономичен обсег обхваща планетата в чашата на магнитни полета с гаусов интензитет^[1], а импулсите достигат върхови стойности като в магнитосферата на микропулсар. Планетата се облъчва от край до край, а получените образи, създавани от спиновия ядрен резонанс, могат да се отделят, тоест да се обособят в томографии чрез концентриране на полето върху поредните планетни слоеве — като се започне от повърхностните и се върви навътре, към все по-горещите части на мантията и ядрото.

Както микротомът реже замразените тъкани, които последователно ще бъдат разглеждани под микроскоп, така и нуклеоскопът дава възможност да се направят снимки, разкриващи слой след слой вътрешната, атомна структура на небесното тяло, която не би могла да се види нито чрез радиолокация, нито чрез сондиране с неутрино. За радиолокаторите планетата е напълно непрозрачна, а за неутриното — прекалено прозрачна, тъй че само магнитокохерентната многополюсна спиноскопия позволява да се надникне в дълбините на космическите тела, наистина — само на изстиналите: планетите и естествените спътници.

Темпе бе прочел доста неща по въпроса. Дистанционно фокусираните магнитни потенциали построяват спиновете на атомните ядра по силовата линия, а след като полето бъде изключено, ядрата излъчват отдадената им енергия. Тогава всеки елемент от Менделеевата таблица трепти в характерен само нему резонанс. Регистрираният в рецептора образ се превръща в атомен портрет на среза, в който секстилионите атоми играят ролята на точките в обикновения печатарски растер. Положителна страна на нуклеоскопията с висока мощност е нейната безвредност за облъчваните материални обекти и живите същества, а отрицателна — че като използува толкова висока мощност, не може да се укрият излъчвателите.

По искане на физиците ГОД отдели чрез филтриране от снимките на всяка плоскост от среза на спинограмата онези елементи, които са най-подходящи за технологично използуване. Подборът се основаваше на несигурния, но единствен критерий, с който разполагаха: частичната аналогия между квинтянската и земната технология.

Действително, в дълбините на кората на облъчваната планета бе открита неясна мрежа, обрисувана от елементи от подгрупата на ванадия и хрома и от осмий и иридий от групата на тежките платинови метали. Нишките от мед под повърхността подсказваха енергетични кабели. Спинограмите на засегнатите от луноклазъма площи разкриваха безразборно разположени микроогнища на разрушения, а срезът на звездовидното образувание, наречено Медуза, изглеждаше като хаотични развалини със следи от трансуранови елементи. Там беше открит и калций. Количеството му беше малко като за руини на, жилищни сгради; почвата изобщо не показваше утаечна петрификация и оттук беше направен изводът, че това са останките на милиони живи същества — преди или непосредствено след смъртта им подложени на радиоактивно замърсяване, понеже доста голям процент от калция се падаше на негов радиоактивен изотоп, възникващ само в скелетите на облъчени гръбначни. До този момент не бяха успели да разберат дали населението на Квинта се състои от живи същества или от някакви небиологични автомати — наследници на изчезнала, някога жива цивилизация. Не можеше да се изключи и кошмарната хипотеза, че надпреварата във въоръжаването е изтребила живота, натиквайки остатъците от него в скривалища и пещери, а сега неговите механични наследници я продължават.

Именно от това най-много се опасяваше Стеергард още от първите схватки, въпреки че с никого не беше споделил тази своя концепция. Той смяташе за възможно такова историческо развитие, при което машините заместват живата сила. Тогава военните действия траят векове — не само в Космоса, в което хората вече се убедиха, но и на планетата. Бойните автомати без инстинкт за самосъхранение, същински камикадзе, едва ли биха били склонни да преговарят с космическия гост. Наистина, военните щабове и в такъв случай би трябвало да са запазили инстинкта си за самосъхранение, дори и да са напълно компютъризирани, съобразявайки се обаче с категоричната директива за превъзходство при стратегическите действия, и те не биха приели ролята на парламентьор.

Затова пък шансът за разбирателство на живи същества с живи същества беше различен от нула. Оптимизмът, пораждан от разглежданите спинограми, от вероятното разпознаване на хекатомби, на скелети — поради отношението на калция към неговия изотоп — бе, може да се каже, скромен. Но той трудно можеше да бъде наречен химера. Пилотите и командирът слушаха обясненията на Накамура за интересуващите ги снимки (с предварителната му уговорка, че излага само предположения), когато звънна интеркомът. Командирът вдигна слушалката:

— Стеергард.

Чуваха гласа, без да разбират думите. Когато другият млъкна, Стеергард доста дълго не проговори. После каза:

— Добре. Веднага ли? Моля. Чакам ви. Остави слушалката, обърна се към тях и поясни:

— Араго.

— Да си отидем ли? — попита Темпе.

— Не. Останете.

И добави, сякаш неволно му се изплъзна от устата:

— Това няма да бъде изповед. Доминиканецът беше облечен в бяло, макар и не в монашески одежди. Носеше дълъг бял пуловер, а тъмната връвчица на врата му говореше, че на гърдите си носи кръст. Като видя присъствуващите, той се спря на прага.

— Не знаех, че имате съвещание.

— Заповядайте, седнете, ваше преподобие. Не е съвещание. Времето на парламентарните заседания с гласуване приключи.

И сякаш на самия него казаното прозвуча твърде безцеремонно, та добави:

— Аз не го исках. Фактите обаче са по-важни от моите желания. Моля, седнете всички.

Поканата беше изречена с усмивка, но въпреки това си беше заповед, затова всички седнаха. Монахът се беше подготвил за разговор на четири очи. А може би го засегна и тонът, с който бяха изречени думите на Стеергард. Мълчеше. Астрогаторът се досети защо се колебае и каза:

— C’est le ton qui chanson^[2]. Не аз съм композиторът на тази музика. Въпреки че се опитах — pianissimo.

— И се стигна до йерихонските тръби — отвърна монахът. — Но предлагам да спрем с парафразите от музикологията.

— Разбира се. Нямам намерение да заобикалям въпроса. Преди един час при мен беше Ротмонт. Знам съдържанието на разговора — или на екзегезата, не, нека си останем на „разговора“, — който ГОД е провокирал. Отнасял се е за… астробиологията.

— Не само — отбеляза доминиканецът.

— Знам. Затова питам в каква роля да приема новия си гост: като лекар или като папски нунций?

— Не съм нунций.

— Със или без съгласието На Петровия престол да. In paribus infidelium^[3]. А може би in paribus daemonis^[4]. Казвам това във връзка с паметното изказване не на доктора по астробиология, а на доктор Араго — у Бар Хораб на „Евридика“. Бях там, чух го и го запомних. А сега, слушам ви.

— Виждам тук същите снимки, които Ротмонт ми разясни. ГОД действително провокира моята неочаквана визита.

— Калциевата хипотеза? — попита командирът.

— Да. Ротмонт попита компютъра дали повтарящите се линии в спектралния анализ на някои точки не са изотоп на калция. ГОД не го изключваше.

— Знам вече и подробности. Ако са кости, то са милиони. Планини от трупове.

— Разглежданото място е голяма агломерация, навярно квинтянски град — каза монахът. Беше по-блед от обикновено. — Едва ли е менажерия с диаметър петдесет мили, нали? Значи се стигна до геноцид. Самоубийственото гробище не е особено благоприятен фон за безпрецедентното събитие в нашата история. Бащите на проекта SETI не са искали контакт с чужд разум на бойно поле, покрито с труповете на домакините.

— Положението е още по-лошо — прекъсна го Стеергард. — Не, оставете ме да продължа. Повтарям: стана нещо по-лошо от катастрофа, предизвикана от стечение на нежелани от никого обстоятелства. Възможно е тези спектрални ивици да произхождат от изотопи на скелетния калций. Не сме в състояние да изключим това със стопроцентова сигурност. Но има и нещо друго. Аз бях казал, че планетата може да отговори, преди да е изтекъл срокът, но не със сигнали. Предполагам, че от позицията, наситена с крайна подозрителност, приоритет е получила контраофанзивата. Не допусках обаче, че те ще издърпат съвсем умишлено кавитираната луна върху себе си. Станахме човекоубийци в пълно съзвучие с максимата на един италиански еретик: „От прекалено целомъдрие побеждават силите на ада.“

— Как да го разбирам? — попита шокираният Араго.

— Съгласно законите на физиката. Ние ги предизвестихме, че ще натрошим луната им като демонстрация на преимущество, и ги уверихме, че сидералната операция няма да им нанесе щети. Те несъмнено имат специалисти по небесна механика и затова са знаели, че всяка планета може да се разбие с минимално количество енергия, ако се увеличи налягането в ядрото й. Знаели са, че само съсредоточената точно в центъра на лунната маса експлозия не би променила орбитата на получените отломъци. Ако бяха прехванали нашите сидератори откъм слънчевата страна на луната или фронтално по допирателната към орбитата, разпръснатите маси биха преминали на по-висока орбита. Само прехващането на нашите ракети откъм полукълбото, обърнато към Квинта, би могло и по-точно — би трябвало да издърпа последиците от ексцентричната кавитация върху тях.

— И искате да ви повярвам? Твърдите, че те са искали да се самоубият с наша помощ?

— Не аз го твърдя. Такива са фактите. Признавам, че подобно тълкуване на тяхното поведение изглежда като безумие, но реконструираното протичане на катаклизма потвърждава рационалността на едно такова предположение. Ние пристъпихме към луноклазъма в момента, когато в Хепария слънцето изгряваше, а в Норстралия залязваше. Насочените към нашите сидератори балистични ракети бяха изстреляни от онази част на Хепария, която все още се намираше зад терминатора — значи през нощта. Те се нуждаеха от пет часа, за да стигнат, в периселений и да се сблъскат с нашите ракети. За да не ги унищожим по-рано, били са изведени на елиптична орбита, и то така, че да слязат към луната около дванадесет минути преди луноклазъма. Друго обяснение не мога да дам: техните ракети са дебнели нашите, движейки се по отрязък от елипса най-далече от Квинта и най-близко до луната. И са се устремили към нашите кавитатори, които нямаха защита, тъй като не очаквахме подобно ответно действие. Аз самият предположих в първия миг, че катастрофата е следствие от грешка в изчисленията им. Анализът на протичането на събитията обаче изключва грешка.

— Не. Не мога да го разбера — каза Араго. — Макар че… момент… това означава ли, че едната страна е искала да насочи чрез рикошет удара в другата?

— И това не би било най-лошото — отвърна Стеергард. — От позицията на генералния щаб по време на война изгодна и позволена е всяка маневра, която нанася удар на неприятеля. Но понеже те нямаше откъде да знаят нито каква е мощността на нашите кавитатори, нито кога ще настъпи луноклазъмът, нито началната скорост на разпадащите се маси от луната, би трябвало да си дават сметка, че част от лунните скални маси ще падне и върху тяхната територия. Учудва ли ви това, ваше преподобие? Не ми ли вярвате? Коронният свидетел по това дело е physica des motibus coelstis^[5]. Моля ви, погледнете нещата от гледната точка на щабните офицери на дълголетната война. Над нея се появява неканен космически гост с маслинено клонче, който възнамерява да установи приятелски отношения с чуждата цивилизация и вместо да отговори на атаката с атака, полага усилия да остане умерено миролюбив. Не иска да напада, така ли? Тогава ще го накараме… Дали населението на планетата ще научи какво е станало в действителност? Премазано, то не ще се усъмни в обясненията на властите, че гостът е един безогледен, безкрайно жесток агресор. Не разруши ли той градовете ни? Не бомбардира ли всички континенти, взривявайки за тази цел луната ни? А жертвите в собствените редици? Ще минат за сметка на чуждия… Ако и ние носим вина, то е, защото от излишък на благородни намерения не предвидихме такова развитие на нещата. След това, което стана, нашето отстъпление би оставило за експедицията ни спомен за направен опит за убийствено нашествие. Затова няма да се оттеглим, ваше преподобие. Още от самото начало залогът в тази игра беше много висок. Те го покачиха, тъй че ни принуждават да продължаваме да играем…

— Контакт на всяка цена ли? — попита облеченият в бяло, доминиканец.

— На най-високата, която можем да платим. Понеже ви шокирах, ваше преподобие, като апостолически делегат с думите, че периодът на демокрация на борда вече приключи, че вече няма да се носи вода от десет кладенци, смятам за уместно да ви дам известни разяснения защо, поемайки еднолично командуването и по този начин — цялата отговорност върху нас и вместо тях — ще водя тази игра докрай. Искате ли да чуете?

— Да.

Стеергард се приближи до един от стенните шкафове в каютата, отвори го и докато търсеше в него нещо, заговори:

— Мисълта за нелокална война, изнесена в Космоса, ми хрумна след залавянето на разрушените ракети отвъд Юнона. Впрочем не само на мен. Но в съгласие с принципа primum non nocere^[6] я запазих за себе си, за да не заразявам екипажа с предубежденията си. От историята на някогашните експедиции — от рода на Колумбовите и полярните — е известно колко лесно в изолирана група от най-добри хора може да възникне напрежение поради влиянието на отделна личност, особено ако това е някой, на когото се разчита и който има по голям авторитет. Най-лошите варианти обсъждах само с ПОД и ето ги записите от тези наши дискусии.

От тапицирана кутийка, подобна на калъфите за бижута, той извади няколко кристала на паметта и пъхна единия в процепа на репродуктора. Разнесе се гласът му:

— Как да установим контакт с Квинта, след като там има блокове, от години въвлечени във война?

— Какви са границите на пространството от решения? Без начални условия то е неизчислимо.

— Допусни двама, а после трима противници с близък боен потенциал, чиято горна граница е всеобщо унищожение.

— Данните пак са недостатъчни.

— Дай минимаксова оценка в нецифрово приближение.

— Приблизителната стойност също е неопределима.

— Въпреки това дай стохастично репрезентативен сноп алтернативи.

— Това изисква допълнителни начални условия. Иначе ще бъдат произволни и недоказуеми.

— Знам. Започвай.

— При два антагониста, на противоположните континенти, да се изпратят два предавателя в инфрачервения прозорец на атмосферата, с остра точкова колимация. И двата с антирадарен камуфлаж, самонасочващи се към радиостанциите на планетата. Тази тактика приема за очевидно онова, което е съмнително. Антагонистите могат взаимно да припокриват владените си територии и хоризонтално, и вертикално.

— Как?

— Ако например са навлезли в атомна фаза и чрез тактиките за, сплашване всеки е превърнал населението на противника в заложник — със заплаха за нападение или отмъщение, развивайки средствата за нанасяне на удар и контраудар, а след достигане на точката на насищане са слезли в подземията. Техните територии могат да се намират под повърхността на планетата, на изровени дълбоко равнища, укрепвани пласт след пласт. Същото може да става и в атмосферата.

— Експанзия от този род изключва ли контакта?

— При предложената тактика — да, защото при подобно разположение контактът няма отделни адресати.

— Предположи, че липсва взаимно подкопаващо се заселване.

— Къде да поставя границата между противниците?

— По меридиана насред океана.

— Това е най-лесно, но съвършено произволно.

— Няма значение.

— Слушам. Предполагам изпращането на сонди, излъчването на сигнали и получаването на послание. Те ще получат предадените кодове и ще ги овладеят. При такова допускане получавам на минимакса раздвояване. Да се изпрати и на двете страни един и същи постулат за контакта с гаранция за неутралитет — или истински, или напълно фалшив.

— Тоест или да уведомим всяка от страните, че се обръщаме едновременно и към другата, или да я уверим, че призоваваме към контакт само нея?

— Да.

— Какво е рисковото натоварване на това раздвояване?

— Казването на истината дава по-добри шансове при погрешно адресиране и по-лоши шансове при погрешно адресиране. Лъжата дава по-големи шансове при точно адресиране и по-малки шансове при точно адресиране.

— Пълно противоречие.

— Да. Пространството на играта не може да се квантува минимаксово.

— Какви са причините за противоречието?

— Този блок, който е уверявай, че само с него се установява контакт, ще бъде склонен да реагира положително, но при условие, че съумее да провери това независимо от нашето съобщение. Но ако той реши, че другият блок е заловил посланието ни, или, което е още по-лошо, разкрие двуличието на играта ни, шансовете за разбирателство ще паднат до нула. Може също да възникне отрицателна вероятност за контакт.

— Отрицателна ли?

— Отказът е нула. Аз приписвам отрицателна стойност на отговорите, съдържащи дезинформация.

— Поставяне на клопка?

— Напълно е възможно. Тук раздвояването се разклонява. Капан може да заложи или едната страна, или и двете — независимо една от друга, или двете заедно в ограничено временно съглашение, ако решат, че при временен съюз, за да ни унищожат или ни накарат да се откажем от контакта се излагат на по-малък риск, отколкото при настояване за едностранен контакт с „Хермес“.

— А ако има съгласие за успореден, но отделен контакт?

— В основата на този вариант има противоречие. За да се постигне такъв паралелизъм, адресантът трябва да даде на адресатите убедителни гаранции за своята неутралност. Тоест ние трябва да дадем дума, че ще удържим думата си. Като възвратна форма твърдението не може да потвърждава само себе си. Това е типична антиномия.

— Откъде взе основание за разклоненията при решението?

— От твоето допускане, че на планетата има само двама играчи във взаимен шах. И това, че те следват правилото на минимакса. Цената на играта за тях е да се запази status quo ante, а за нас — да се установи контакт чрез излизане от безизходното положение.

— А по-точно?

— Много просто. Допускам, че съществуват две империи — А и В. Оптималният вариант на раздвояването за нас: двамата адресати влизат в контакт с нас, но всеки си мисли, че притежава монопол. Ако поне един не е сигурен, че е привилегирован в контакта, ще оцени монопола като съмнителен. Тогава, съгласно правилото на минимакса, той ще предложи на другия да сключат коалиция против нас, защото не знае какви са шансовете да влезе в коалиция с нас. Това е естествено. Като знаят собствената си история, те знаят и правилата на взаимните конфликти. Затова пък те не знаят какви правила на конфликта са валидни за нас. Ако ние направим на която и да е от страните предложение за съглашение, то ще бъде неубедително. Primo: предложение за съглашение, направено и на двамата противници, е абсурдно. Secundo: като заставаме зад една от страните, ние й помагаме. По този начин се изправяме против другата страна, а ние самите не получаваме нищо освен намеса във войната. Само цивилизация на идиоти би могла да избере такава стратегия за търсене на контакт. Такова решение е невероятно дори в космически мащаби.

— Да. Биха могли временно да се обединят против нас. Тогава — каква е играта?

— Игра с неизвестни правила. Те ще възникнат или ще се променят при протичането на играта. Затова не е известно дали функцията на печалбата притежава положителни стойности. Играта ще има по-скоро нулева стойност, понеже нито един от играчите, включително и ние, няма да спечели. Всички ще загубят.

— Рискът не може да се сведе до нула. Но къде е минимумът?

— Данните са недостатъчни.

— Продължавай без достатъчно данни.

— Моята изчислителна мощност не включва разреждането на напрежението и безпомощността пред неразрешимите задачи. Командире, не искай невъзможното. Дървото на евристиката не е божието Дърво на познанието.

В тишината, която настъпи след последните думи на ГОД, Стеергард постави в репродуктора втори кристал, като поясни, че това е част от диалога с ГОД непосредствено след луноклазъма. После пак чуха гласа на машината:

— Преди рискът не подлежеше на предвиждане. Сега той се превърна в трансфинално, тоест неизброимо множество. Според минимакса остава ни само отстъплението.

— Можем ли да ги принудим да капитулират?

— Теоретично — да. Например чрез прогресивно смачкване на тяхната бойна техносфера.

— Чрез унищожаване на всички бойни средства в цялото пространство на Дзета?

— Какви са шансовете за контакт при такава операция?

— Минимални и при най-оптимистични допускания: че попълването на нашата сидерална мощност ще протича без смущения, че квинтяните ще останат пасивни наблюдатели при обелването на тяхната луковица от самостоятелни оръжия в Космоса, и че, лишени от тези люспи, те ще изпаднат в стагнация на въоръженията. От гледна точка на теорията на игрите това би било чудо — също като спечелване на голямата награда от онзи, който не си е купил билет от лотарията.

— Изложи вариантите за разоръжаване на тяхната техносфера без чудеса.

— Кривата ще има най-малко две антиклинали. Или ще ни се противопоставят — нападателно или отбранително, — или умиротворителното унищожаване на студената сферомахия ще разгорещи конфликта, който тлее на планетата, и по този начин ще ти тласнем към тотална война.

— Може ли да се унищожи частично тяхната космическа автомахия, без да се наруши равновесието на силите на планетата?

— Може. За тази цел трябва да се унищожат орбиталните бойни средства след разпознаване на принадлежността им, тоест — да се намали космическият военен потенциал на всички антагонисти в еднаква степен, за да не се наруши динамичното равновесие на силите на противниците. Това изисква две условия: че ще разпознаем в какво пространство от Космоса те владеят оръжията си, тоест, в което командуването им е ефективно и че ще идентифицираме най-напред бойните системи извън този радиус, за да ги унищожим, а след премахване на автоматичната област ще отнемем от цивилизацията притежаваните сили във вътрешността на сферата, в която тя все още ги владее. In abstracto^[7], можем в известен смисъл да я разголим. Но ако допуснем грешка при идентифицирането кой и какво владее във вътрешната сфера или в пространството на оперативното им влияние, ще разпалим на планетата конфликт, защото ще отслабим едната страна за сметка на другата. Така ще тласнем антагонистите от нестабилното равновесие на надпреварата във въоръжаването към тотална война. Командире, отдалечаваш и себе си, и мен от действителността. Нали те интересува успехът?

— Разбира се.

— Какво би трябвало да представлява този твой успех? Контакт? Но в описания модел такова понятие за успех не може да се дефинира. Той не зависи само от това дали „Хермес“ ще съумее освен сферомахията да покори всички произведени бойни средства, непрекъснато извеждани в Космоса. Ще водим косвена битка, атакувайки не тях, а оръжията им. Не съм сигурен, че чрез въвеждане на нови методи във войната те няма да овладеят изворите, от които черпим сега ние — сидералните.

— Допусни, че няма да смогнат.

— Слушам. Освен факторите, следващи логично от оптимизационните изчисления, върху реакцията на квинтяните ще повлияят също и ирационални фактори, за които не знаем нищо. Знаем обаче какво значение са имали тези фактори в земната история.

Тук записваният разговор свърши. След кратка пауза чуха следващия диалог на Стеергард с компютъра:

— Моделира ли обществените структури?

— Да.

— Във всички допустими варианти на тези структури и техните конфликти?

— Да.

— Какъв коефициент дава тази разлика за нашата игра? Изчисли интервала на статистическата валидност и модалното разпределение на влиянието на разликите върху шансовете за контакт.

— Коефициентът е равен на единица.

— За всички модели?

— Да.

— Значи обществените разлики на антагонистите нямат никакво значение?

— Да. Ускоряваната от постоянния конфликт техномахична еволюция се превръща в променлива величина, независима от типа обществен строй, защото тази еволюция се формира от структурата на конфликта, а не от обществените структури. По-конкретно: в ранните фази на конфликта разликите в обществения строй дават отражение върху психологическата пропаганда, дипломацията, диверсиите, шпионажа и надпреварата във въоръжаването. Подялбата на бюджетите на военни и извънвоенни е функция на множеството от аргументи със стойности, зависещи от обществената структура. Растящият стремеж към надмощие в конфликта премахва разликите в множеството от аргументи. По този начин и стратегиите на, враждуващите страни се уподобяват. Възниква „ефектът на огледалото“. Не можеш, да накараш огледалото да отразява само отбрани изображения. Когато се прекрачи таванът на ефективността на разоръжаването, по-нататъшната надпревара за доминиране премахва зависимостта на стратегиите на антагонистите от обществените им разлики.

Тази зависимост се оказва същата, каквато е влиянието на човешката мускулатура върху изстрелването на една балистична ракета. В палеолита, пещерната епоха и средновековието по-мускулестият противник е доминира и над по-слабия. В атомната епоха и дете може да задействува ракета, като натисне съответния бутон. Квинтяните вече не доминират над избраната от тях стратегия. Обратно: стратегията доминира над тях. Ако се е натъкнала на разлики в обществения строй, тя ги е подчинила — до уеднаквяване. Ако това не беше станало, конфликтът би завършил с победа на една от страните. Активността на сферомахията доказва противното.

— Какви са оптималните правила на играта за контакт при такава диагноза?

— Командните центрове на планетата знаят, че прехващането на нашите кавитатори е предизвикало катастрофата. Освен тях никой не би се нагърбил с тази акция.

— Значи ли това, че те командуват сферомахията в пространството между Квинта и орбитата на луната?

— Не е наложително. Границата на техния оперативен обсег не може да бъде сфера с повърхност, ограничена ясно и гладко от интересуващата ни област.

— Правиш ли някакви изводи за личния състав на щабовете?

— Разбирам подтекста. Предположението на някои членове на екипажа, че щабовете са небиологични и съответно — че Квинта е мъртва планета, с компютри, продължаващи войната след измирането на живите квинтяни, е абсурдно. Макар и лишени от самосъхранителни ограничения, компютрите действуват рационално. Това означава, че те се придържат към минимакса с най-далечно прогностично изпреварване. Могат да воюват дотогава, докогато съществува алтернативата за победа във войната. Ако функцията на печалбата в края на играта е тотална гибел, минимаксът спада до нула. Аз отхвърлям концепцията за побъркани компютри. Впрочем спектралните и спинограмови улики говорят за присъствието на живи същества.

— Добре. Тогава?

— В щабовете има изчислителни машини, но там има и квинтяни. Последиците от луноклазъма не са ги засегнали: при толкова продължителен и толкова мащабен конфликт нищо не се охранява по-добре от щабовете. Вече знаеш, че за властите загубите сред населението не са аргумент за установяване на контакт.

— Имаш ли необорим аргумент?

— Да. Дойде време да наречем нещата със собствените им имена. Косвеният натиск не е достатъчен. Трябва да действуваш директно, командире.

— Като отправим заплаха към щабовете?

— Да.

— Че ще употребим масиран удар?

— Да.

— Интересно. Смяташ убийството на разумни същества, държащи се противоразумно, за най-добрия начин за установяване на контакт с тях? Трябва ли да кацнем на планетата като археолози на изтребената от нас цивилизация?

— Не. Би могъл да заплашиш със сидерален удар самата планета. Те видяха как се разпадна луната им.

— Та нали това ще бъде блъф. Щом подновяваме исканията си за контакт, не можем да унищожим потенциалните си събеседници. Това е ясно. Те ще преценят заплахата като несъстоятелна — и с основание.

— Заплахата може и да не е напълнонесъстоятелна.

— Да натроша пръстена ли?

— Командире, защо водиш целонощни разговори с една машина, вместо да спиш, щом като сам знаещ какво трябва да направиш?

Репродукторът млъкна. Стеергард пъхна в процепа ново кристалче.

— Моля ви, бъдете търпеливи. Това е последният разговор.

Синята контролна лампичка светна. Пак чуха монотонния глас на ГОД:

— Командире, мога да те зарадвам. Изследвах стабилността на сферомахията и направих екстраполация в бъдеще — до границите на прогностичната надеждност. Независимо от броя на противниците и от диаметъра, който ще постигне пространството на военните действия, тази цивилизация ще загине. Най-прост модел представлява къщичката, изградена от карти. Тя не може да стане произволно висока. В крайна сметка ще рухне — това е очевидно и без изчисления.

— Къщичка от карти ли? А по-конкретно?

— Теорията на Холенбах. При прогреса няма незаменими хора. Ако не е имало Планк, Ферми, Лиза Майтнер, Айнщайн, Бор, някой друг би направил откритията, довели до атомната бомба. Постигналият от американците монопол над нея трая кратко и бързо бе подчинен на контрол. Противниците могат десетки години да се държат в шах, заплашвайки се с ядрени ракети. Може да се водят пазарлъци за тяхната точност и мощност. Но сидерлогията не дава такива шансове. До опознаването на ядрените реакции, критичната маса и цикъла на Бете се стига с няколко крачки. Затова пък сидералното инженерство се постига с един замах. Преди да открие интервала на Холенбах, човек не знае нищо, а след откриването му — всичко. Във фазата на обратимост на въоръжаването, докато все още са възможни преговори между войната и мира, този, който открие ядрения коз, може да си послужи с него като с най-висок цвят, но не е длъжен да играе с него. Във фазата на космическата сферомахия онзи, който открие сидерологията, незабавно ще играе с нея. Ще го направи, понеже пространството на военните игри, потенциално симетрично за конвенционалните и ядрените оръжия, губи зоната на стабилност след намесването на сидерологичния фактор. На една планета не може да се шантажира със сидерология. Неексплозивните термоядрени реакции дълго не се поддаваха на контрол поради термичните изтичания на плазма и лошата стабилност на фокусиращите я полета. В течение на няколко десетки години успехът изглеждаше непостижим. Почти такива са трудностите и при овладяване на гравитацията — само че космически мащаби. Не можеш да започнеш с малко — най-напред да изолираш от ураниева руда изотоп с атомна маса 235, после да започнеш верижна реакция при постигане на надкритичната маса, да синтезираш плутоний и така да получиш детонатор за водородни бомби. Опитен полигон трябва да бъде някое небесно тяло. Фазата на сидерологията предхожда фазата на тератроновите аномалони. Затова ме учуди изненадата на физиците от постъпката на „Габриел“. Ако квинтяните го бяха прехванали, щяха при демонтажа да стигнат до Холенбах. „Габриел“ беше принуден да стопи тератрона си. Напомням, че аз предлагах в него да бъде монтиран самоунищожителен заряд.

— Защо не поясни преди това тези неща подробно?

— Не съм всезнаещ. Оперирам с данните, които вие ми давате. Твоите физици, командире, бяха преценили, че „Габриел“ не може да бъде прехванат, защото нито един от продуктите на сферомахията не развива дори една десета от тягата на „Габриел“. Аз разполагах с предположения, но не и с доказателства. А те просто си бяха изсмукали от пръстите тази невъзможност. Макар че е трудно да се каже дали е добро или лошо, дето моят родственик в „Габриел“ прояви такава светкавична съобразителност. Ако беше позволил да го хванат в сакчето, вече нямаше да се говори за контакт, а само за избор между нашето завръщане и сидералната битка с Квинта — като с еднакво силен играч. Ако пък изведем извън скоби техния сидерален удар в „Хермес“, то с пълна мощност бихме бягали далеч от развалините на сферомахията. Вече би било положено началото на това, което след петдесет или сто години ще я разруши. Просветеният сидерологично от „Габриел“ блок не би чакал противникът му да го догони. Би го изпреварил с удар.

— Това са само теоретични разсъждения.

— Възможно е. Но те не са изсмукани от пръстите. Да допуснем, че някой е искал да използува луната като опитен полигон. Той още не е знаел, че нито един плазмотрон няма да даде мощност, отговаряща на интервала на Холенбах. Все едно кой го е изгонил от луната, но и той не е имал достатъчно сили, за да се закрепи там. Някой е дал шах на царя. Царят е бил недоразвит инфант. Но и другият блок също е дал шах. Не знам с коя фигура. Такава, че да възникне пат. На луната. А иначе играта си е продължавала.

— Защо преди не изтълкува нещата по този начин?

— Щом ти преди малко нарече изводите ми теоретични разсъждения, преди луноклазъма би ги нарекъл фантазиране. Искаш ли да изложа моята версия за историята на Квинта?

— Говори.

— Ключът, който отваря тази история на критичната глава, е пръстенът. При пълното промишлено ускорение на планетата е имало много държави с напреднала, сътрудничеща си върхушка. Стигнало се е до излизане в Космоса и черпене от атомната енергия. И едновременно — до демографски взрив в държавите, слаби е промишлено и силни само в популационно отношение Върхушката решила да увеличи заселената площ чрез понижаване на океанското равнище. Единственият начин бил да се изхвърлят океанските води в пространството над атмосферата. Не знам каква техника е била използувана; знам само каква не би могла да свърши работа. Стотиците кубически мили вода не са били транспортирани с космически кораби, нито пък са били изхвърляни директно — чрез помпи и тръбопроводи. Първият вариант би изисквал непостижими маси на горива и материали. Вторият е невъзможен за реализиране, защото преди изхвърляните потоци — по-скоро обърнати водопади или водоскоци — да достигнат първа космическа скорост, те ще се изпарят от триенето в атмосферата и ще се върнат в нея.

Съществуват обаче много други реални методи. Ще спомена един от тях. Трябва да се пробие атмосферата с канали от рода на електрическите разреди на светкавиците, а с всяка светкавица — биеща от океанския бряг в термосферата — да се изстрелва водна пара. Схемата, която излагам, е много опростена. Може да се изградят в атмосферата своето рода атмосферни оръдия, без дула, разбира се, нещо като тунели с центробежно бягащи импулси, ускоряващи йонизираната водна пара. На водата може да се придадат нетермични диполни свойства. На Земята с подобно хидроинженерство се е занимавал някой си Рахман. Той доказал, че водата може да се ускори само до първа космическа скорост, в резултат на което около планетата ще възникне леден пръстен. Той няма да бъде стабилен, затова в следващата фаза, вече в космическото пространство, трябва да се ускорява, за да се превърне в центрофуга и да се разхвърчи с втора космическа скорост в течение на двадесет-четиридесет години. В противен случай — при намаляване на космическото ускоряване или прекъсване на работите — от триенето с горните слоеве на атмосферата на планетата ще се връща повече вода, отколкото за същото време, и захвърлят водометите в космическото пространство. Повече подробности не са нужни. Важното е, че още от „Евридика“ е било забелязано бавно намаляване на пръстена на Квинта при едновременно сплескване, от което външната повърхност се разширява.

Това не може да бъде благоприятно за никого на планетата. Връщащата се вода предизвиква нещо повече от проливен дъжд: в пояса между тропиците се излива истински потоп, с променлив интензитет на валежите през различните годишни времена, тъй като оста на планетата е наклонена спрямо екликтиката подобно на Земята. Средната годишна температура е спаднала с два градуса. Леденият пръстен хвърля сянка върху част от дневното полукълбо. Отразява също слънчевата светлина. Ако става дума за техническа авария, каквато винаги е възможна, тя би била премахната след известно време. Тук обаче нищо не говори за ремонтни работи. Причината за прекъсване на работата по пръстена не може да се крие в недостатъците на планетната наука и техника. Тя трябва да се търси другаде — в политическия разкол на цивилизацията. За началните условия знаем само едно: били са благоприятни за проекта, който не би могъл да се реализира без обединяване на всички сили на планетата. После те са се разединили. Сътрудничеството — поне в технологичния период — е траяло около сто години. За кризисната фаза отклоненията от едно-две десетилетия не са съществени. Какво е предизвикало отказването от общия път? Локални войни? Икономически кризи? Съмнявам се. Ходът на политическите отношения, като неподлежащи на реконструкция назад от завареното положение, може да, се онагледи само с модела, наричан верига на Марков. Това е стохастичен, постепенен процес, който заличава собствените си следи. Нищо от това, което космическите пришълци биха забелязали на Земята през XX век — ако не се обърнат към хрониките, — не би могло чрез ретрополация да ги доведе до кръстоносните походи. Затова ще запълня бялото петно, с такава вероятност; водещите силни държави са се развивали неравномерно. Началото на антагонизма е било положено още по време на сътрудничеството. Въоръжено доминиране на главната сила на планетата било невъзможно; по-слабите участвували в глобалния проект. Така кооперирането от истинско се превърнало в привидно.

Антагонизмът се разкрил — не е задължително чрез нападение или директно. Възможно е блоковете да са били повече — три или четири, но за ергодичния минимум са достатъчни два — противостоящи. Започва надпревара във въоръжаването. Тя предизвиква най-напред изоставяне на проекта за разполагане на ледения пръстен в Космоса. Средствата и мощностите, предназначени за тази цел, се инвестират във въоръженията. Разбиването на ледения обръч така, че да не се навреди на жителите на всички континенти, още от самото начало не било рентабилно за великата сила, която дала основния принос в проекта, защото от положителните резултати на по-нататъшните начинания би се ползувал и противникът. Противникът си давал сметка за това и постъпвал аналогично. Повече нито една от страните не пипнала пръстена, въпреки че той се сипел на ледени лавини върху планетата; на тях, увлечени в спиралата на надпреварата във въоръжаването, не им било до го. Ескалацията изхвърлила тази надпревара в космическото пространство. Прологът и второто действие биха могли да изглеждат така. Ние пристигнахме в средата на второто действие и без да знаем нищо за това, се гмурнахме в дълбините на многопластовата сферомахия с невинното слънце в центъра.

— Повтарям въпроса: защо не представи тази ретроспекция по-рано? Имаше достатъчно поводи.

— Различни варианти на това, което току-що казах, се разпространяват на борда неофициално или официално. Нито един от тях обаче не може да се докаже. Границите на въображението лежат далече от границите на хипотезотворчеството.

Различните фрагменти от главоблъсканицата — под формата на данни — идваха постепенно. Докато бяха малко, от тях можехме да подредим безброй мозайки, запълвайки липсващите фрагменти с необосновани измислици. Ако бях ви затрупал с всички варианти на комбинаториката, с която се занимавах, трябваше да слушате лекциите ми в продължение на седмици — лекции, изпълнени с уговорки за неопределената достоверност. Освен това получавах нареждания; които противоречаха на твоите заповеди. Доктор Ротмонт искаше да се направи спиноскопия на Квинта. Обясних му, че облъчването на Квинта с цялата мощност на нашите бордови агрегати не може да остане в тайна и затова ще намали шансовете за контакт. Понеже той настояваше, изпратих леки спиноскопи, подлежащи на камуфлаж. Както впрочем ти е известно, командире, Ротмонт хранеше надежда да забележи онова, което по никакъв начин не може да се забележи. Не постигна нищо, но не аз излъгах надеждите му. Изпълних неговите желания, защото това не можеше да навреди. Хипотезите, които не се вземат за отправна точка на реални действия, могат да бъдат погрешни, ала не и пагубни.

Синята светлинка угасна. Макар че пилотите и Накамура седяха заедно със Стеергард и Араго на същата маса, те изглеждаха като зрители — без право да се намесят в разиграващата се сцена. Сякаш тяхното присъствие на тази среща беше без значение.

— Чухте обясненията — рече Стеергард. — Веднъж ваше преподобие каза, че делото е в добри ръце. Не отговорих нищо. Не защото похваленият трябва да си мълчи, а защото знаех колко голяма е разликата между понятията за добро и зло, както аз и вие ги разбираме. Аз вече взех решение за следващата стъпка. Никой не може да повлияе на това, което ще се случи. Аз също. Не бих искал да засягам когото й да е от присъствуващите. Времето на безогледните действия обаче е и време на абсолютна искреност. Нашият втори пилот изрече една глупост. Ние не сме дошли тук, за да хвърлим предизвикателство, и не се хвърляме в дуел, за да браним честта на Земята. Ако беше така, не бих приел командуването на разузнавателния ни полет. Човек обхваща и съхранява в съзнанието си много малко неща. Затова в ума ни грандиозното начинание се разпада на фрагменти. Затова средствата толкова лесно могат да закрият целта и сами да се превърнат в цел. Когато ми предложиха командуването, аз най-напред поисках време за размисъл. Исках да се върна назад и да обхвана целия гигантски мащаб на CETI и SETI: милионите работни часове, трудът на корабостроителите, полетите до Титан, съвещанията в земните столици, трупаните в банки те парични средства — всичко като израз на надеждата, която не беше евтина вестникарска сензация, колективите, които разработваха безбройните варианти на играта за контакта, за да намерят идеалния или поне оптималния, водещ към целта. Размишлявах за това, докато си дадох сметка, че — все едно дали на „Евридика“ или на „Хермес“ — аз съм една от мравките в човешкия термитник, загубила се из безкрайните простори на Космоса и поради това приемаща задача, надвишаваща силите й, впрочем задача, вероятно надвишаваща силите на който и да е човек. Когато приех, не знаех какво ни чака. Знаех само, че ще изпълня задълженията си така, както го налагат обстоятелствата. Ако пак започна да свиквам съвещания, то не ще да е, за да търся по-добри мнения, а за да сваля от плещите си тежестта, която лежи върху тях. Да прехвърля поне частично отговорността и върху други хора. Но прецених, че нямам право на това. Затова сам взех решение. Повече никой няма да влияе върху събитията. Макар че всеки и в бъдеще ще има право да изказва мнението си. На първо място вие, ваше преподобие.

— Пръстена ли възнамерявате да разбиете?

— Да. Апаратурата се монтира в халето на кърмата.

— Разбитият пръстен ще отхвръкне ли от планетата?

— Не. Върху планетата ще паднат трилиони тонове лед. Прекалено големи отломъци, за да се стопят. Те ще улучат най-силно охраняваните места. Освен това горните слоеве на атмосферата ще бъдат издухани. Това ще намали налягането й при морското равнище с около сто бара. Извършеното ще бъде предупреждение.

— Ще бъде убийство.

— Може би.

— Такава цена за принуждаване към контакт?

— Не. Контактът е вече на втори план. Това ще бъде опит те самите да бъдат спасени. Оставени на собствените им сили, непременно ще навлязат в интервала на Холенбах. Ваше преподобие познава ли основите на сидеристиката?

— Познавам я като неспециалист. Астрогаторе, вие опирате човекоубийството на хипотеза! И то не своя, а на машината!

— Нямаме нищо против хипотезите. Машината ми помогна. Действително. От друга страна, познато ми е отвращението, което предизвиква у църквата Animus in Machina^[8].

— Аз не го изпитвам. В замяна на вашето обяснение, астрогаторе, ще ви изложа своето. Често се случва човек да не вижда онова, което виждат околните. ГОД говореше за уеднаквяването на начините, с които воюват противниците на Квинта. Това се отнася и за вас.

— Не ви разбирам.

— Вие променихте досегашното си поведение с убеждението, че парламентаризмът трябва да бъде заменен с единовластие. Не се съмнявам в подбудите ви. Вие искате да поемете върху себе си отговорността за по-нататъшните действия. Но по този начин се влияете от квинтянския ефект на огледалото. Именно с бруталността на взетото решение. Искате да отговорите с удар на техния удар. Понеже те вероятно са усилили щабовете си, и вие искате да ударите възможно най-силно. С това — съзнателно употребявам употребените от вас думи — вие подчинявате досегашната структура на отношенията между хората на „Хермес“ на структурата на реализираната стратегия.

— Това беше израз на ГОД.

— Толкова по-зле. Не твърдя, че машината има доминираща роля при вземането на решение. Твърдя, че тя се превърна в огледало, увеличаващо вашата агресивност, родена от неуспеха.

Стеергард за първи път прояви изненада. Но мълчеше, а монахът продължи:

— Военните операции изискват авторитарни щабове. Същото се е случило и на тази планета. Но ние не трябва да възприемаме този род тактика.

— Не мисля за война с Квинта. Това са инсинуации.

— За съжаление, такава е истината. Войната може да се води и без обявяване, и без да се използува това название. Дойдохме тук не да си нанасяме удари, а да обменим информация.

— С удоволствие, но как?

— Вижда се ясно като на длан. За щастие на борда не се спазва принципът на военната тайна. Знам, че в халетата се изгражда слънчев лазер, който трябва да удари в планетата.

— Не в самата планета. В пръстена.

— И в атмосферата, която е жизненоважна част от планетата. Соларичният лазер — солазерът, както го наричат физиците, може да се използува за предаване на информация, а не за нанасяне на човекоубийствени удари.

— Предавахме в продължение на стотици часове — без резултат.

— Странно е, че именно аз виждам възможностите, които не виждат специалистите заедно с премъдрата машина. Сигналите, които изпращаше нашият „Амбасадор“, изискваха специални системи за приемане, антени, декодери… Не разбирам от радиотехника, но на Квинта бушува война и всички устройства, способни да приемат радиосигнали, са подчинени на военното положение. Следователно сигналите се приемат от военните щабове, а не от населението на Квинта. Ако населението изобщо е било уведомено за нашето присъствие, то вероятно — по начина, който вие представихте: лъжлив и двуличен, за да се представим ние в очите на квинтяните като империална флота на нашественици. С една дума, жестоки врагове. А вие, командире, искате да превърнете с помощта на солазера тези лъжи в истина.

Стеергард слушаше с изумление — нещо повече, май започваше да губи предишната си категорична самоувереност.

— За това не бях помислил…

— Защото е най-просто. С ГОД сте се издигнали на такова високо равнище на специализираното знание — теория на игрите, минимакс, квантово пространство на решенията — човекът и машината са си прикачили взаимно криле за такъв полет, че вече не виждат слънчевите зайчета, с които си играят децата. Солазерът може да бъде такова огледало за цялата Квинта. Той ще дава по-ярка светлина и от слънцето. Ще я види всеки, който вдигне глава.

— Отче Араго — каза Стеергард, като се наведе към монаха през масата, — благословени са бедните духом, защото тяхно ще бъде царството небесно. Победихте ме, отче. Дадохте ми урок — по-добър от онзи, който пилотът ни даде на ГОД… Отче, как ви хрумна това?

— Като момче съм си играл с огледалца — усмихна се доминиканецът. — А ГОД никога не е бил дете.

— Като предаване на информация би било чудесно — намеси се Накамура. — Но дали ще съумеят да отговорят? Ако изобщо разберат…

— Преди зачеването е било благовещението — отвърна Араго. — Може да не умеят да отговорят така, че да ги разберем. Но нека поне те разберат нас.

Темпе, който гледаше монаха с нескрито възхищение, не се сдържа:

— Това беше направо „еврика“… А дали имат огледала? По време на война огледалата не се конфискуват, нали…

Монахът като че ли не го чу. Тихо, сякаш с неохота, той подзе отново:

— Имам молба. Бих искал да разменя няколко изречения с астрогатора на четири очи, ако е съгласен. Имате ли нещо против, господа?

— Добре. Ние всички сме ви длъжници, отче. Колега Накамура, трябва да се направят съответните изменения, за да може солазерът да сканира Квинта. Освен оптичните остават информатичните проблеми. Подобна сигнализация предполага, че приемателите имат поне елементарно образование.

След като физиците и пилотите излязоха, Араго стана.

— Моля да ме извините за това, което казах в началото. Разчитах да ви заваря сам, астрогаторе. Не оценявам хрумването с огледалцата. Много оптимистично. Можех също да го изложа на по-ниско равнище, както и възнамерявах първоначално — като мнение на неспециалист за оценка от компетентните познавачи. Такава сигнализация може да се провали или да ни прехвърли от трън на глог. Хрумването е антропоцентрично още в основата си. Вие най-напред изпитахте възмущение, обида, а после облекчение.

— Да речем. Каква е вашата цел?

— Не да ви давам душевна утеха. При разработване на техническата страна на този опит вие и другите ще трябва да включите в работата и ГОД.

— Естествено. Той ще направи изчисленията и тъй нататък. Какво от това? Ще състави програма. Ще направи това, което е в границите на възможностите му. Отче, надявам се, не го смятате за advocatus diaboli? Не. А аз не се появявам като doctor angelicus. Не е нужно да ви уверявам, че съм християнин, нали?

Стеергард отново бе изненадан от посоката, в която тръгна разговорът.

— Каква е вашата цел? — повтори.

— Теологията. За да можете да ме разберете по-добре, не само ще я преведа на светски език, но той и ще звучи в устата ми светотатствено. Оправдава ме безпрецедентната ситуация. Вие познавате по-добре езика на физиката, отколкото херменевтиката на религиозните учения. В превод на терминологията на физиката хетероморфността на sacrum^[9] отговаря на различните спектрални линии на материята — вездесъща и еднаква в цялата Вселена. При това сравнение може да се каже, че освен спектър на телата има и спектър на вярванията. Той се простира от анимизма, тотемизма, политеизма чак до вярата в личния БОГ. В земната линия на моята вяра той е семейство — едновременно човешко и божествено. Известни ли са ви споровете в теологията, които SETI предизвика — особено след като издирванията на Другите Разуми родиха тази експедиция?

— Честно казано — не. Според вас, отче, длъжен ли съм да зная за тях?

— В никакъв случай. Но това беше мое задължение. Позициите в моята Църква се поделиха. Едни поддържаха, че несъвършенството в природата на Създанията може да бъде вездесъщо и тази вездесъщност излиза извън земното понятие за katholikos^[10]. Че са възможни светове, в които не се е стигнало до жертви на Изкуплението, и затова те са осъдени. Други твърдяха, че спасението като избор между Доброто и Злото, дадено като божия благодат, се е появило навсякъде. Този спор беше опасен за Църквата. Организаторите и участниците в експедицията бяха заети с работата си и не се интересуваха от сензациите, имащи за цел да се увеличат тиражите на вестниците. Престъпленията и сексът се бяха поизтъркали, а експедицията на „Евридика“ създаде непредвиждан консуматорски интерес. Шегите, оригинални и забавни на принципа credo qua absurdum^[11], компрометираха доста успешно вярата. Те налагаха представата за безбройни планети с множество райски ябълки там, където не растат ябълкови дървета, маслини, които и Синът божи няма да преглътне, понеже там не растат маслинови дървета, гори от разпънати, тълпи от Юди, непорочни зачатия на същества, чиято физиология не допуска такова зачатие, защото те се размножават по полов път — с една дума, тиражирането на Евангелието из всички разклонения на галактичната спирала превръщаше нашето Credo в карикатурна пародия на вяра. Благодарение на тези шегички Църквата загуби много от вярващите. Защо не загуби мен? Защото християнинът изисква от човека повече, отколкото може да се изисква. Не само да се откаже от жестокостта, подлостта и лъжата. Изисква също любов към жестоките, лъжците, палачите и тираните. Ama et fac quod vis^[12] — никой няма да премахне тази заповед. Моля ви, не се учудвайте на този урок по закон божи на борда на такъв кораб. Мое задължение е да гледам напред, по-далече от успеха на разузнаването, което би трябвало да срещне два чужди разума. Вашите задължения са други. Ще се изясня. Ако се намирате в препълнена спасителна лодка, а потъващите, за които няма място в нея, се вкопчват в бордовете, от което лодката може да се обърне, вие бихте им отрязали ръцете. Така ли е?

— Опасявам се, че да.

— Тук е разликата между нас. Значи вие няма да се върнете назад.

— Прав сте. Разбирам притчата с лодката. Аз няма да чакам тя да потъне. Но ще се опитам да спася тази цивилизация с всичките сили, които имам.

— И в краен случай — геноцид?

— Да.

— С това се върнахме в изходната точка. Удаде ми се да отсроча този последен изход. Нищо повече.

— Да.

— Готов сте да спасявате живот, отнемайки живот?

— Именно тук се крие смисълът на притчата, отче Араго. Аз ще избера по-малкото зло.

— Като станете убиец?

— Не отхвърлям това назоваване. Възможно е да не спася никого. Да погубя и нас, и тях. Но няма да си умия ръцете; ако загинем, „Евридика“ ще получи съобщение. Съобщение за ситуацията и за това, че аз изключих отстъплението. То вече е на път.

— В моята есхатология няма „по-малко зло“ — каза Араго. — С всяко убито същество загива целият свят. Затова аритметиката не дава мяра на етиката. Необратимото зло е безмерно.

Той стана.

— Няма да ви отнемам повече време. Навярно ще искате да довършите разговора, който прекъснах?

— Не. Искам да бъда сам.