Станислав Лем
Фиаско (10)

Атака

Това, което математически е извънредно малко вероятно, притежава тази особеност, че понякога все пак се случва. От трите преследвача, всмукани в дълбините на смачканото пространство и изхвърлени от гравитационната релаксация към слънцето, не бе открита и следа, но четвъртият се намери и само след осем денонощия бе прибран на борда на „Хермес“. ГОД обясни това изключително благоприятно стечение на обстоятелствата чрез рафиниран топологичен анализ, използувайки трансфиналните деривати на ерготиката, ала Накамура, който бе научил от Стеергард за нощния спор на пилота с компютъра, отбеляза, че към действителната случка може да се нагласят каквито си щеш изчисления — чрез фокусите, познати на всеки, запознат що-годе с приложната математика. Когато крановете изтеглиха на борда разперената и деформирана чужда ракета, Накамура попита любопитно пилота как е стигнал до правилния извод. Темпе се разсмя.

— Не съм математик. Ако съм подразбрал нещо, и аз самият не знам как. Не помня кой веднъж ми беше доказал, че ако човек иска да установи вероятността за собственото си раждане, като се връща обратно по генеалогичното дърво, по клоновете на родители, баби, дядовци, прадядовци, ще получи вероятност, произволно близка до нулата. Ако срещата на родителите не е била напълно случайна, то това се отнася със сигурност за бабата и дядото, а в средновековието множеството от всички вероятни събития, които биха осуетили необходимите оплождания и раждания, е по-голямо от броя на атомите в Космоса. Казано другояче, у всеки от нас няма ни най-малко съмнение, че съществува, макар че това не би могло да се установи с никаква стохастика няколкостотин години по-рано.

— Естествено — но какво общо има това с ефектите на сингуларност в интервала на Холенбах?

— Нямам представа. Сигурно нищо. Не разбирам от сингуларност.

— Никой не разбира. Апостолическият пратеник би казал, че е било просветление свише.

— Надали чак свише. Просто огледах детайлно кончината на „Габриел“. Знаех, че той не е искал да унищожи преследвачите. Затова правеше всичко, което беше по силите му, за да не ги вмъкне под хоризонта на Кер. Видях, че разстоянието между „Габриел“ и всички четири преследвача не е идеално равно. Щом се различаваха по това разстояние, биха могли да имат и различна съдба.

— И само въз основа на…? — Японецът вече също се усмихваше.

— Не само. Изчислителната мощност има граници. Границата се нарича limes computibilitatis. ГОД стои на тази граница. Той не се заема с изчисления, за които знае, че са транскомпютабилни и не са за неговата уста лъжица. Затова дори не се опита, а аз имах късмет. Какво казва физиката за късмета?

— Същото, което и за пляскането с една ръка — отвърна японецът.

— Значи — Дзен?

— Да. А сега елате с мен — полага ви се награда.

Върху дуралуминиевата плоча в средата на ярко осветеното хале разрушеният кораб се чернееше като изкормена и овъглена риба. Дисекцията откри познатата дребноклетъчна структура, светлинни двигатели с висока мощност и в челната част някакво стопено устройство, което според Полассар бе лазарен излъчвател, но Накамура смяташе, че то е по-скоро особен тип гасител на светлинната тяга — нали целта на преследвачите бе да заловят „Габриел“, а не да го унищожат. Полассар предложи да изхвърлят този четирийсетметров труп от кораба, тъй като бе заел почти половината хале. Защо да го превръщат в склад за мъртъв баласт? Ел Салам се противопостави. Той искаше да се запази поне един екземпляр от чуждата техника — най-добре последния, въпреки че не можа да изложи рационален довод, когато командирът го попита защо.

Стеергард не се вълнуваше от този проблем. Смятайки, че положението се е променило радикално, той държеше да чуе от колегите си каква трябва да бъде следващата им стъпка. След като ракетният боклук бъдеше изхвърлен извън борда, щеше да се състои съвещание. Двамата физици отидоха преди това при Ротмонт, „за да обмислят встъпителния доклад и да го подкрепят с библиография“, както язвително подхвърли Полассар.

В действителност тримата физици искаха да уеднаквят становището си, защото след гибелта на „Габриел“ в разговорите на екипажа се забелязваха признаци на нарастващ разкол.

Не обърнаха внимание кой пръв употреби термина „демонстрация на сила“. Харрах се изказа без колебания в подкрепа на тази тактика. Ел Салам имаше резерви, физиците и Ротмонт бяха против, а Стеергард, макар че засега мълчеше, май беше на тяхна страна. Другите предпочетоха да не се изказват. Становищата на двете групи се противопоставиха остро. Най-неочаквано Кирстинг подсили привържениците на демонстрацията на сила.

— Насилието е неопровержим аргумент — каза накрая Стеергард. — Аз имам три възражения против тази стратегия, всяко от тях е всъщност въпрос. Наистина ли разполагаме с преимущество? Дали такъв шантаж може да доведе до контакт? И ще бъдем ли готови да изпълним заплахите си, ако те не отстъпят? Въпросите са реторични. Никой от нас не би могъл да отговори на тях.

Последствията от една стратегия, основана на демонстрацията на сила, са непредсказуеми. Ако някой е на друго мнение, нека го каже.

Десетимата мъже в каютата на командира се гледаха един друг въпросително.

— Що се отнася до мен и Ел Салам — обади се Харрах, — ние настояваме командирът да изложи своята алтернатива. Ние не виждаме никаква алтернатива. Оказахме се в принудително положение, няма съмнение. Заплахи, демонстрация на сила, шантаж — тези думи звучат отвратително. Превърнати в действие, могат да доведат до катастрофални последици. Въпросът за нашето преимущество е най-маловажен. Въпросът не е дали го имаме, а дали те смятат така и дали ще се подчинят без сражение.

— Сражение…? — повтори като ехо монахът.

— Схватки. Сблъсъци. Това по-добре ли ви звучи, отче? Трябва да избягваме евфемизмите. Заплахата със сила, все едно от какъв род, би трябвало да бъде реална, защото заплахи, зад които не стои реална възможност за осъществяване, не струват пет пари в тактическо и стратегическо отношение.

— Да, не бива да има недомлъвки — потвърди Стеергард. — Наистина, бихме могли и да блъфираме…

— Не — възрази Кирстинг. — Блъфът предполага минимум познания за правилата на играта. А ние не знаем нищо.

— Добре — съгласи се Стеергард. — Да предположим, че имаме реално преимущество. Че можем да го проявим, без да им причиняваме зло. Това би било явна заплаха. Ако това предупреждение се окаже напразно, според тебе, Харрах, ще бъдем принудени да започнем военни действия или поне — да приемем сражението и да го отблъснем. Това не са особено благоприятни начални условия за разбирателство.

— Не, не са — подкрепи командира Накамура. — Това са възможно най-лошите начални условия. Макар че не ние ги създадохме.

— Мога ли да се намеся? — попита Араго. — Ние не знаем защо те се опитаха да заловят „Габриел“, Най-вероятно — за да направят с него същото, което ние направихме с двата техни спътника край Юнона и сега с преследвачите им. А не мислим, че сме действували като агресори. Искали сме само да изследваме продуктите на тяхната техника. Те пък искаха да изследват продуктите на нашата. Проста симетрия. Значи не бива да се говори за показно унищожение, за демонстрация на сила, за война. Не трябва да се отъждествява грешката с престъплението. Грешката обаче може и да бъде престъпление.

— Симетрия няма — възрази Кирстинг. — Изпратихме общо осем милиона бита информация. „Амбасадор“ сигнализираше във всички диапазони в продължение на седемстотин часа. Излъчвахме с лазери. Предадохме им кодовете и инструкциите за дешифриране. Изпратихме да кацне ракета без нито един грам взривно вещество. А що се отнася до предаването на данни — съобщихме им разположението на нашата Слънчева система, картини от Земята, кратка история на възникването на земната биосфера, данни за антропогенезата, направо цяла енциклопедия. Както и физическите константи, които са еднакви в целия Космос и те също би трябвало да ги знаят.

— Но там нямаше нищо за сидералното инженерство, холенбаховата фораминистика и единиците на Хайзенберг, нали? — попита Ротмонт.

— Нито пък за нашите задвижващи системи и гравитационната локация, за проекта SETI, за „Евридика“, грацерите и Хадес…

— Не. Ти най-добре го знаеш, понеже именно ти прави програмите за „Амбасадор“ — каза Ел Салам. — Нямаше нищо и за концлагерите за унищожение, световните войни, кладите и вещиците. Ами нали когато отиваш на гости за първи път, не започваш с пълна изповед за греховете на татко, мама, роднините и тъй нататък. Ако в най-общи линии и съвсем учтиво ги бяхме уведомили, че, умеем да правим от маси, по-големи от тяхната луна, нещо, което ще се смести в дупчицата на ключалката, то отец Араго сега би казал, че това е било началото на безнравствен шантаж.

— Предлагам себе си за арбитър — намеси се Темпе. — Щом те не седят в пещерите и не издават рев, не палят огън с огниво, а имат астронавтика поне в диаметъра на своята система, значи знаят, че не сме дошли при тях с каяк, гребла или ветроходен кораб. И точно това, че сме дошли от разстояние стотици парсеци, респектира повече от демонстрацията на най-издутите бицепси.

— Recte. Habet^[1] — прошепна Араго.

— Темпе е прав — съгласи се командирът. — Може би ние сме ги разтревожили със самото си появяване. Особено ако не притежават технически способности за галактодромия, но вече знаят мощности от какъв порядък са необходими за нея… Преди изпращането на „Амбасадор“ предполагахме, че те не знаят за нас. Ако са забелязали „Хермес“ значително по-рано — а ние се въртим тук вече трети месец, — нашето мълчание, нашият камуфлаж са можели да ги изплашат…

— Прекаляваш, астрогаторе — вдигна неодобрително рамене Харрах.

— Нищо подобно. Представи си, че над Земята в хиляда деветстотин и петдесета или в хиляда деветстотин деветдесета година са увиснали в небето галактични гиганти, дълги една миля. Дори ако от тях се сипе само шоколад, пак би възникнала неописуема суматоха, паника, уплаха, политическа криза. Във всяка цивилизация от фазата на съществуване на много държави има много вътрешни конфликти. Никаква демонстрация на сила не е нужна, защото самото изминаване на сто парсека е такава демонстрация за онзи, който не, умее да прави същото…

— Тогава какво трябва да направим според теб? Как да им покажем, че имаме добри, благи, мирни и приятелски намерения? Как да ги уверим, че не ги заплашваме с нищо, че сме само група кротки дечица под крилото на свещеник, дошли на екскурзия, след като нашият архангел, пет пъти по-лек от техните най-съвършени бойни машини, ги издуха като прашинки извън пространство-времето? Виждам, че аз и Ел Салам сме грешали. Дошли гости с цветя, в градината ги нападнало кучето на домакина, единият поискал да го прогони с чадъра си и без да иска, намушкал лелята на господаря на дома. Няма защо да обсъждаме демонстрацията на сила, все едно да говорим за ланшния сняг. Тя вече беше направена! — Харрах се усмихваше широко и злорадно. Говореше на командира, а гледаше монаха.

— Асиметрията не е там, където си мислите — каза доминиканецът. — На тези, които не ни разбират, не можем да занесем благата вест, добрата новина. Ангелските намерения не могат да бъдат доказани, докато си остават намерения. Затова пък ЗЛОТО може да се докаже — като се нанасят вреди. Това е circulus vitiosus^[2]: за да се разберем с тях, трябва да ги убедим, че имаме мирни намерения, а за да ги убедим в нашите добри намерения, трябва най-напред да се разберем с тях…

— Но защо всичко, което стана и което може да стане, не е било взето предвид от великите мислители — проектантите и директорите на CETI и SETI? — попита развълнувано Темпе. — И сега така неочаквано ни идва до главата? Нечувано глупаво е.

Възбудените гласове на спорещите изпълниха каютата. Стеергард мълчеше. Мислеше си, че без да си дават сметка, в този безсмислен спор — а той виждаше пълната му безполезност, — колегите му разреждат напрежението, натрупало се при непрестанно подновяваните опити за разбиране с Квинта. То бе последица от безсънните нощи, от напразните очаквания от изследванията на луната, от изграждането на хипотези, които, вместо да ги приближат към чуждата цивилизация, се разпадаха като къщички от карти — едни пораждаха усещане за безизходност пред нерешимите загадки, а други внушаваха нарастващо подозрение за масова параноя сред „онези“.

Ако на Квинта действително се ширеше параноя, тя навярно беше заразителна. Стеергард забеляза, че индикаторът над масичката до койката му в ъгъла на каютата е тъмен. Идвайки при него, някой бе обърнал в залата за управление превключвателя, който свързваше централния мозък на кораба с неговата кабина — сякаш не бе желал хладното; рационално и логично присъствие на ГОД на тази среща. Командирът не попита кой го е направил. Познаваше хората си и знаеше, че сред тях няма страхливец или лъжец, който би се отрекъл от постъпката си, но този жест би могъл да изразява и несъзнателно нежелание да се разкрие голотата пред някой чужд — реакция, по-инстинктивна и по-бърза от срама. Затова не каза нищо. Включи терминала и поиска от ГОД оптималната прогноза за решение.

ГОД направи уговорката, че му липсват достатъчно данни за оптимизиране. В подтекста на въпроса се съдържа неизбежният антропоцентризъм на хората. Те се изразяват за себе си добре или зле. Същото се отнася и за отношението им към тяхната история. Много хора я смятат за множество от жестокости, от безсмислени завоевания — безсмислени и дори неетични, тъй като нито на нашествениците, нито на жертвите не са донесли нищо друго освен разгромяване на културите, рухване на империите, върху чиито руини са израствали нови; с една дума, много хора презират собствената си история, като цяло обаче никой не я смята за кошмарен, за най-страшния от всички възможни, психозоичен ексцес в целия Universum, тоест никой не смята Земята за планета на разбойници-убийци, залята с кръв и неправда — една проява на разума, противоречаща на космическата норма. Общо взето, дълбоко в съзнанието си, без много-много да се замислят, повечето хора приемат историята на човечеството — от палеопитеците и австралопитеците до съвременността — за нещо „нормално“, за типичен елемент, който се проявява често в цялото космическо множество.

По този въпрос обаче нищо не е известно и не съществува метод, който да позволи от информационната нула да се изведе различна от нула величина. Диаграмата на Ортега-Нейсъл отразява само средното време, което разделя раждането на прокултурата от технологичната експлозия. Кривата на диаграмата, така наречената главна линия на психозоиците^[3], не взема предвид нито социологичните, нито културните, нито политическите фактори, които съвместно формират историческото развитие на Разумните^[4]. До такъв извод ни довежда земният опит, показващ, че сблъсъците между различните религии и култури, политически строеве и идеологии, явленията на колонизация и деколонизация, между разцвета и упадъка на земните империи не са повлияли с нищо върху хода на графиката на техническия прогрес. Тя е параболична, не се влияе от историческите трусове на нашествия, епидемии, човекоубийства, защото, веднъж укрепнала, технологията се превръща в променлива, независима от цивилизационната база — като логистична в интегрирането автокаталитична крива. Откритията, и изобретенията са били извършвани от отделни хора или групи, ала при изчисленията творците може да се изведат извън скоби, понеже изобретенията раждат изобретения, откритията водят до нови открития и тъкмо те оформят параболата, издигаща се привидно към безкрайност. Извивката на графиката в точката на насищане не е предизвикано от отделни индивиди, ратуващи за опазването на природата, а графиката сама се огъва там, където, ако не се огъне, би унищожила биосферата. Кривата винаги се огъва в критичната точка, защото, ако технологиите за спасяване или заместване на биосферата не дойдат на помощ на експанзивните технологии, въпросната цивилизация навлиза в период на унищожение, в криза на кризите. Когато няма какво да се диша, няма и кой да прави по-нататъшни открития и да получава Нобелови награди.

Следователно, съгласно данните от космологията и астрофизиката главната линия на Ортега-Нейсъл отразява само граничния капацитет на дадена биосфера, наричан също гранично технологично натоварване или граница на технологичния растеж. Но интервалът на тази граница не зависи от анатомията или от обществения строй, а от физикохимичните свойства на планетата, от екосферното й разположение и други космически фактори, включително със звездното, галактично и други влияния. Там, където биосферата достига граничното натоварване, главната линия се разкъсва, което означава само че отделните цивилизации са принудени да вземат глобални решения за своята по-нататъшна съдба, а когато не искат или не могат да предприемат спасителни мерки, загиват. Разкъсването на главната линия сън пада с така наречената горна рамка на прозореца на контакта. Тази рамка или граница, наричана също бариера на растежа, свидетелствува за отделянето на клонове от монолитния ствол на главната линия: различните цивилизации продължават по-нататъшното си съществувание по различен път. Макар че досега не се е стигнало до обмен на информация с нито един психозоик, от изчисленията е известно, че не съществува едно и само едно оптимално решение като идеален изход от заплахата, която носи увреждането на биосферата от техносферата.

Що се отнася до актуалната ситуация, тя била резултат от неправилните действия, последици от отклоняването от програмата на експедицията. Според ГОД направени били редица погрешни стъпки, защото те не са били смятани за грешки, когато са били правени. Техният фатален баланс се разкривал едва при ретроспективното разглеждане. По-точно казано, „Хермес“ бил въведен в парадокса на Арроу, който се състои в това, че онзи или онези, които трябва да вземат решения, при всяко от тях се опитват да реализират конкретни ценности, всяка сама по себе си важна, но съвкупността от тях е непостижима. В интервала между максималния риск и максималната предпазливост била възникнала резултантна, чийто изход бил проблематичен. ГОД не смятал, че вина за възникналата безизходица носел командирът, защото Стеергард бил искал да обедини компромисно риска с предпазливостта. След като били заловени квинтянските орбитери отвъд Юнона и били открити вироидите в тях, той се бил отклонил от програмата поради прекалена предпазливост, укривайки с камуфлаж кораба и не уведомявайки Квинта за пристигането на космическите гости. Понастоящем се виждала цената на тази презастраховка.

Друга грешка било даването на прекалена самостоятелност на „Габриел“. Парадоксално, но и това било последствие от излишната предпазливост и погрешното предположение, че като превъзхожда орбитерите и ракетите на Квинта по скорост, „Габриел“ ще кацне, без да позволи да го прехванат. Той бил получил тератронен двигател тъкмо за да развие такава скорост. Тъкмо за да може да реагира правилно на непредсказуемото поведение на домакините след кацането, той бил получил прекалено интелигентен компютър. Програмата SETI предвиждала най-напред да се изпратят леки сонди; и тук обаче било направено отстъпление от програмата след неуспеха на дипломатическата мисия на „Амбасадор“. Макар и никой да не си е давал сметка, че „Габриел“ ще преобразува задвижващия агрегат в имплозивно сидерално оръдие, случило се тъкмо това. Поради прекалената съобразителност на „Габриел“ бил направен скок от програмата в безизходица. Повече не можело да се изпращат други сонди, уж нищо не е станало. Новото положение изисквало нова тактика. За разработването й ГОД се нуждаел от двадесет часа.

С това съвещанието завърши.

След вечерното дежурство пилотът не можеше да заспи. Размишляваше за съвещанието, от което у него остана засилена неприязън към ГОД. Този най-висш машинен разум може би владее до съвършенство логиката, но изводите му бяха изненадващо фарисейски. Били направени грешки, полетът бил нарушил програмата, ала нито командирът бил виновен, нито ГОД носел някаква отговорност за това и компютърът можел аргументирано да го докаже. Парадокси на Арроу, зареден с лоши последствия камуфлаж, резултат от излишната подозрителност спрямо квинтяните, тя на свой ред предизвикана от хипотезата за саботажния произход на вироидите — така гласяха последните „прецизни“ формулировки на ГОД. А кой през цялото време бе давал съвети на командира?

Привързал се към леглото заради безтегловността, Темпе накрая така се ядоса, че не му беше до сън. Запали нощната лампа над възглавницата си, извади изпод койката „Програмата на «Хермес» и се зачете. Първо прехвърли раздела с общите положения. Беше компютърен текст, подготвен непосредствено преди старта от «Евридика» въз основа на събраните данни и интерпретацията на астрофизичните наблюдения. Квинтянитс разполагат приблизително с енергия от порядъка на 10³⁰ ерга. С това тяхната цивилизация се намира на подсидерално равнище. Главните източници на енергия са вероятно термоядрени реакции от звезден тип, енергийните им централи обаче НЕ са изнесени в космическото пространство. Най-вероятно след изчерпване на залежите от изкопаеми горива енергетиката е преминала, също както и земната, през период на използуване на трансурановите елементи, чиято по-нататъшна експлоатация се е оказала нерентабилна, след като са овладели цикъла на Бете. Не изглежда вероятно планетата да е преминала напоследък през войни с използуване на ядрени оръжия. Студеното петно на екватора едва ли е последствие от такава война. Ядрената зима би обхванала на практика цялата планета, тъй като издигналите се в атмосферата газове увеличават албедото на целия й диск. Не е известно какви са причините да бъде прекъснат строежът на ледения пръстен от океански води.

Пилотът прескочи страниците, изпълнени с графики и чертежи, докато откри раздела «Състояние на цивилизацията — хипотези».

«1. Квинта е разкъсвана от вътрешни конфликти, които частично се обуславят от технологични фактори. Това подсказва наличието на антагонистични държави или блокове. Ерата на явните въоръжени сблъсъци е вече минало» и тя не е довела до решения от типа «победител–победен», а постепенно е преминал в криптовоенна фаза.“

На това място, вече на борда на „Хермес“, беше залепен допълнителен компютърен текст с авторство на ГОД: „Един от аргументите в полза на допускането на криптовоенен конфликт са паразитите в двата квинтянски спътника. При такова интерпретиране антагонистичните блокове съществуват съвместно в състояние, което не е нито класически мир, нито класическа война по дефиницията на Клаузевиц. Те се сражават извън фронтовете на криптомахията^[5], например чрез климатични сътресения, нанасяни на противника, или чрез взаимна каталитична ерозия на технопроизводствените потенциали. Това би могло да провали изграждането на ледения пръстен, което изисква глобално сътрудничество.“

Изложението по-нататък беше пак от „Евридика“: „Ако съществуват също антагонистични групировки и те воюват некласически, то контактът с космическия пришълец може да бъде значително затруднен. По принцип за всяка от страните, ако са само две, е малко вероятно да спечели космическия гост за съюзник. Извънпланетният посетител няма никаква рационална причина или конкретна изгода да заеме нечия страна. Контактът веднага може да се окаже детонатор, който да превърне тихия, тлеещ, непрекъснат и продължаван упорито конфликт на криптомахията в тотален фронтален удар на двете сили. Пример: Нека на планетата T се намират блоковете A, B и C, воюващи помежду си. Ако B установи контакт с пришълеца, това ще бъде предизвикателство за A и C, които ще се почувствуват силно застрашени. Те могат или да нападнат пришълеца — за да не подпомага В, или с обединени сили да нападнат B. Ситуацията се характеризира с несигурност, а при всяка подобна нестабилност един страничен фактор с голям технически потенциал — а пришълецът ще бъде такъв, щом е извършил скок в галактиката — е достатъчен, за да се стигне до ескалация на враждебни действия.“

„2. Квинта е обединена като федерация или протекторат. На нея няма равни по сила антагонисти, защото една от великите сили е завладяла цялата планета. Дали като резултат от победоносни военни действия на главната сила на планетата или като нейно подчиняване на по-слабите страни, това положение също не създава стабилност по отношение на контакта с галактическия пришълец. Не трябва да се приписват на глобалната велика сила демонични или империалистически намерения за извънпланетна експанзия. Намеренията на така модели раната Квинта не предполагат унищожаване на госта, а само създаване на пречки по пътя на контакта. Най-важното е да му се попречи да кацне на планетата. Очакваните от него технологични дарове може да се окажат пагубни. Опитите да се държи пришълецът на разстояние, за да не наруши съществуващото социополитическо равновесие, могат да ударят с рикошет именно в това равновесие. Затова при такова положение планетните власти постъпват разумно, като се отказват от контакт. Тази политика спрямо Космоса се определя като PERFIS (Perferct Isolation) по аналогия с историческата британска splendid isolation. Информационният праг на контакта, който пришълецът трябва да покори, е с неопределена височина.“

„3. Холгер, Крох и техните сътрудници смятат, че и планета с обединени нации, на която няма победители и победени, няма мощна власт и потискани поданици, може да не желае контакт. Главните дилеми на такава цивилизация, слизаща от линията на Ортега-Нейсъл в близост до горната зона на прозореца на контакта, се намират на границата между културата и технологията й. Докато технологията се развива с параболично ускорение и наближава точката на насищане, културата винаги закъснява — регламентирано — в създаването на нови правни и нравствено-етични норми. Технологията прави възможно онова, което културата забранява или смята за неприкосновено.

Примери: генетичното инженерство, прилагано към подобни на хората същества; регулиране на пола; присаждане на мозъчна тъкан и т.н.

Разглеждан в светлината на тези конфликти, контактът с пришълците разкрива своята амбивалентност. Като го отхвърля, планетната страна не приписва задължително враждебни намерения на неканените гости, макар че по същество опасенията й могат да се оправдаят. Една инжекция от нови технологии би могла да дестабилизира обществените връзки и отношения, а нейните последствия не подлежат на прогнозиране. Това не се отнася за радио– и другите контакти от разстояние, тъй като по собствена преценка получателят на сигналите може да използува или да игнорира получената информация.“

Пилотът беше уморен, но сънят не идваше. Той прескочи няколко раздела и се зачете в последния, посветен на процедурата на контакта.

Проектът SETI беше взел предвид изложените дилеми, предвиждайки трудности в разбирането на госта с потенциалния домакин. Затова експедициите се оборудваха със специални средства за далечна връзка и автомати, които под формата на разменени от разстояние сигнали и информация трябва да разкрият без предварителни преговори, преди кацането, мирния характер на експедицията. Началната процедура беше многостепенна. Земният кораб ще предизвести за пристигането си най-напред с емисия в дадените в приложението вълнови диапазони — радио, топлинен, светлинен, ултравиолетов, както и с корпускуларно излъчване. При липса на отговор или неразбираем отговор ще бъдат изпратени към всички континенти приземяващи се ракети, които направляващите сензори ще насочват към по-големите застроени центрове.

Имаше също много чертежи, схеми и описания. Във всяка подобна ракета ще се намира предавателно-приемателна апаратура, както и данни за Земята и нейните жители. Ако и тази стъпка не предизвика очакваната реакция, щяха да кацнат по-тежки сонди с компютри, способни да дават разяснения и да обучават на визуални или акустични кодове. Тази процедура беше необратима, защото всяка следваща стъпка представляваше продължение на предишната. Първите ракети съдържаха индикаторни емитери за еднократна употреба, които се активизираха само чрез брутално нарушаване на защитната им обвивка, предизвикано не от авария или твърдо кацане, а от умишлено бездискурсивен демонтаж. На пилота много му се хареса този толкова научен начин да се характеризира ситуацията, в която някакъв пещерен жител би натрошил с кремъчно мачете транзисторния посланик на човечеството — „бездискурсивен демонтаж“ има и тогава, помисли си той, когато без много приказки цапардосаш някого така, че му избиваш зъбите. Индикаторите бяха отгледани от монокристали и бяха толкова надеждни, че можеха да изпратят сигнал дори когато ракетата биваше унищожена за части от секундата — вдигната във въздуха с експлозивни материали например. По-нататък програмата описваше подробно какво представляват различните модели на тези пратеници, залповете, с които те трябва да се насочват синхронно в избраните места за кацане така, че нито една суша, нито една територия да не бъде привилегирована или пренебрегната, и тъй нататък, и тъй нататък.

Книгата съдържаше и votum separatum^[6] на няколко експерти на SETI — крайни песимисти. Не съществуват, твърдяха те, никакви материални средства, нито пък послания или лесни за разшифроване изявления, които да не бъдат изтълкувани като коварно прикритие на агресивни намерения. Това просто е следствие от невъзможността да бъдат премахнати разликите в технологичното равнище. Явлението, познато още от XIX век и очертало се още по-ясно през XX век като „надпревара във въоръжаването“, се е появило едновременно с палеопитека, който използувал като мачете дългата бедрена кост на антилопа, за да смачка на пихтия мозъка не само на шимпанзето, понеже в кулинарната област бил канибал.

Когато обаче на кръстовището на средиземноморските култури възникнала науката, родителка на ускоряващата се технология, милитарният успех на воюващите европейски, а по-късно и неевропейски страни не доставял никому смазващо преимущество над другите. Единствено изключение от това правило е атомната бомба, но монополът на Съединените щати върху нея трая едва исторически миг.

Затова пък разликите в технологичното равнище на космическите цивилизации би трябвало да бъдат огромни. Нещо повече — практически е невъзможно да се попадне на цивилизация с равнище, съответствуващо на земното.

В дебелия том имаше още много дълбокомислени разсъждения. Пришълецът, който направи опит да въведе в тайните на сидералното инженерство един недоразвит домакин, би постъпил по-разумно, давайки гранати без предпазители за играчки на деца. А ако НЕ разкрие знанията си, той се излага на упреци в двуличие, в желание да доминира… Значи — и така зле, и иначе лошо. Сложността на материала най-сетне победи читателя, който благодарение на програмата на SETI заспа толкова дълбоко, че дори не прибра книгата и не угаси лампата.

Вървеше по тясна уличка, надолу, между окъпаните в слънце къщи. Пред портите си играеха деца, под прозорците висеше окачено за сушене бельо. Канавката е кална вода пресичаше неравния паваж, покрит с боклуци, бананови кори, огризки от плодове. Далече в ниското се разкриваше пристанището с множеството платноходки, на плажа лениво изплуваха плитки вълни, рибарски мрежи се сушеха между издърпаните на брега лодки, по морето, гладко чак до хоризонта, лъщеше ивица слънчево отражение. Усещаше миризмата на пържена риба, урина, зехтин; не знаеше как е попаднал тук, но знаеше със сигурност, че е в Неапол, момиченце бягаше с вик подир момче с топка, което спираше, преструваше се, че подхвърля топката и пак побягваше, преди да го хванат, други деца крещяха нещо на италиански, наведената през прозореца на първия етаж жена, разчорлена, по риза, събираше изсъхналите комбинезони и поли от опънатото над улицата въже, по-долу започваха каменни стъпала от пропукани плочи. Изведнъж всичко потрепера, разнесоха се крясъци, стените започнаха да се сгромолясват, той стоеше като истукан под облаците хоросанов прах, заслепен, зад него нещо рухна, а виковете, писъкът на жени, трополенето на тухли заглушиха грохота на земетресението. Terramoto, terramoto^[7], този вик потъна в друг, постепенно нарастващ грохот, върху него се сипеха парчета мазилка, той закри с ръце главата си, почувствува удар в лицето и се събуди, земетресението обаче не преставаше. Огромна тежест го притискаше към леглото, опита се да се надигне — вкачените колани го държаха здраво. Книгата го чукна по челото и полетя към тавана, той беше в „Хермес“, а не в Неапол, но и тук се чуваше грохот и стените се завъртаха, на тавана под него лежаха книгата и пуловерът му, от извъртелите се полици хвърчаха ролки с филми — това не беше сън.

Нито пък гръмотевичен грохот. Ревяха алармените сирени. Светлината отслабна, блесна, угасна; в ъглите на тавана, който бе станал под, светнаха аварийните лампички. Той се мъчеше да намери закопчалките на коланите, за да се откачи, катарамите не пускаха, опъвани от гърдите му, в ръцете му сякаш се вливаше олово, в главата му нахлу кръв. Пилотът престана да се дърпа, но нещо го подхвърляше насам-натам, някаква невероятна тежест го смазваше — ту към коланите, ту към койката. Разбра. Зачака. Дали това е краят?

По това време — минаваше полунощ — в тъмната стаичка нямаше никого. Кирстинг седна пред угасения визоскоп, пипнешком се прикачи към фотьойла, откри като слепец контактите и пусна лентата в движение. В белия правоъгълник на екрана се появяваха една след друга послойно заснетите спинограми на повърхността на Квинта — тъмни, почти черни, открояваха се само по-светли кръгли очертания, все едно сенки върху рентгенови снимки; кадър след кадър се сменяха, докато той спря лентата. Завъртя внимателно микрометричния винт, за да фокусира образа. В средата се виждаше храстовидно образувание, подобно на атомно ядро, разпръскващо се лъчеобразно след обстрелване. Той, местеше образа от безформеното млечно петно в центъра към разредената му периферия. Никой не знаеше дали това би могло да бъде жилищно строителство, нещо като огромен град, и дали на този кадър от филма се виждаше срезът, обрисуван от нуклеони на елементи, по-тежки от кислорода. Това послойно облъчване на астрономическите обекти беше известно отдавна, но се оказа ефективно само при изстинали в черни джуджета звезди и планети. Независимо от достойнствата си и спинографията имаше граници. Разделителната й способност не беше достатъчна за различаване на отделни скелети — дори ако техните размери надвишават тези на гигантозаврите от мезозоя. Въпреки това Кирстинг се опитваше да разпознае скелетите на квинтянските създания — и май само тези, които съответствуват на хората, изпълваха този уж-град — ако изобщо беше многомилионна метрополия. Стигаше до границата на разделителната способност и я преминаваше. Тогава дребните призрачни петна, съставени от белезникави трептящи влакънца, се разпадаха. Екранът започваше да примигва с безразборно разхвърляни неподвижни точици, той възможно най-внимателно връщаше назад микрометричния винт и онзи замъглен образ се връщаше. Избираше най-контрастните спинограми на интересуващия го меридиан, наслагваше ги една върху друга, докато релефните контури на Квинта се покриваха като серия последователно направени рентгенови снимки на един и същи обект. Предполагаемият град лежеше на екватора, спинографиите бяха направени успоредно на оста на собственото магнитно поле на Квинта, по допирателната, там, където атмосферата свършва до планетната кора; следователно, ако това беше застроена площ от тридесет мили, снимките я „пронизваха“ от край до край, също като рентген, поставен в едно предградие, който облъчва всички улици, площади, къщи в посока към противоположно разположеното предградие. Резултатът бе повече от скромен. Когато човек гледа тълпа от хора отгоре, вижда ги във вертикално скъсяване. Когато ги гледа в хоризонтална плоскост, ще видим само най-близките до него, в края на улиците. Облъчваната тълпа ще се разкрие като безразборно струпване на скелети. Действително, съществуваше възможност да се различат минувачите от сградите. Застроената част не се мърда, затова всичко, което на хилядите спинограми бе неподвижно, бе премахнато при филтрирането. Транспортните средства също можеха да се премахнат чрез ретуширане — като се отстрани всичко, движещо се по-бързо от пешеходец. Ако Кирстинг имаше пред очите си голям земен град, от снимките биха изчезнали както къщите, мостовете и промишлените предприятия, така и автомобилите и влаковете: биха останали само сенките на минувачите. Тези толкова силно геоцентрични и антропоцентрични постановки имаха обаче съмнителна стойност. Кирстинг просто разчиташе на щастлива случайност. Той много пъти бе идвал тук нощем, много пъти бе разглеждал лентите, но все още не губеше надежда, че може да направи случайно откритие, ако подбере правилно и наложи една върху друга съответните спинографии. За да види, макар и не чак дотам ясно, макар и очертани замъглено, скелетите на тези същества. Дали приличаха на хората? Дали принадлежаха към гръбначните? Дали костите им бяха изградени на основата на калций в минерални съединения, както е при земните гръбначни? Екзобиологията смяташе човекоподобието за малко вероятно, но остеологичната прилика със земните скелети за възможна, като се вземе предвид масата на планетата, съответно — нейната сила на тежестта, и съставът на атмосферата, подсказващ присъствието на растения. За това свидетелствуваше свободният кислород, но растенията не се занимават с астронавтика, нито пък произвеждат ракети.

Кирстинг не разчиташе на човекоподобен строеж на костите, който бе резултат от заплетените коловози на земната еволюция на видовете. Нали на два крака са ходили хиляди изкопаеми влечуги и ако се направят спинографии на стадо бягащи игуанодони, в планетен мащаб и разстояние те не биха се различавали от маратонците. Чувствителността на апаратурата бе стигнала граници, надминаващи и най-смелите представи на бащите на спинографията. По резонанса на калциевите ядра наблюдателят би могъл да забележи черупката на кокоше яйце, отдалечено на сто хиляди километра.

Навремени, след упорито взиране, на Кирстинг му се струваше, че вижда сред мътните петна по-светли от фона тънички нишки — като заснет през телескоп, застинал танц на скелетите на Холбайн^[8]. Струваше му се, че ако засили увеличението, наистина ще ги види и те ще престанат да бъдат онова, което той приписваше на трептящите нишки, нещо толкова несигурно и нетрайно като каналите на Марс, които наблюдателите виждали, понеже много искали да ги видят. Взираше се в струпванията на слабите, неподвижни искрици толкова дълго, че умореният му поглед се подчиняваше на волята и той почти различаваше млечните точки на черепите и по-тънките от косъм гръбначни стълбове и крайници, но достатъчно бе да мигне с парещите от умора очи и илюзията веднага изчезваше.

Изключи апарата и стана. Стисна в пълната тъмнина клепачи, призова току-що наблюдавания образ в представата си и в кадифената чернота пак започнаха да фосфоресцират дребните призрачни скелети. Кирстинг пусна облегалката, за която се държеше като слепец, и отплува към рубинената светлинка над изхода. След дългото стоене на тъмно светлината в коридора го заслепи и вместо да тръгне към асансьора, той се опря на меката, тапицирана рамка на вратата и това го спаси, когато заедно с грохота дойде гравитационният удар. Нощните луминесцентни лампи угаснаха, по завъртащия се с целия кораб коридор светнаха аварийните лампи, но той не видя това. Беше загубил съзнание.

След съвещанието Стеергард не си легна, защото знаеше, че независимо от броя на концепциите за тактика на поведение ГОД ще го изправи пред избор, свеждащ се до алтернативата: неподлежащ на изчисление риск или завръщане. При обсъждането външно прояви решителност, но когато остана сам, той се почувствува безпомощен както никога дотогава. Все повече му се искаше да отстъпи пред съблазънта да остави съдбата сама да реши. В едно от стенните шкафчета в каютата му, сред дребните лични вещи имаше стара, излята от бронз тежка монета с профила на Цезар и снопче пръчки на реверса — спомен от баща му, нумизматик. Отваряйки Шкафчето, той все още не знаеше по какъв начин ще повери на монетата кораба, екипажа, съдбата на цялата експедиция, най-голямата в човешката история, въпреки че вече си бе помислил: ликторското снопче пръчки означава бягство (та какво друго би било връщането назад?), а поизтритият профил на масивното лице — това, което може би ще бъде тяхната гибел. Преодоля нежеланието си, отвори в полумрака шкафчето и посегна между преградките за плоския калъф на монетата. Извади я и започна да я върти между пръстите си. После я защипа с един стоманен кламер и включи електромагнита над бюрото, който придържаше чрез служещите за преспапие стоманени кубчета фотограмите и картите. Избута настрана купчината компютърни текстове и ленти и също като момчето, което беше някога, завъртя монетата като пумпал. Тя се въртеше все по-бавно, очертаваше неголеми кръгове, докато падна и показа реверса. Отстъпление. Стеергард седна във въртящия се фотьойл и комбинезонът му едва бе прилепнал за облегалката, когато почувствува, още преди да го осъзнае, трус — отначало слаб, но засилващ се постепенно, после някаква огромна сила помете филмите, книжата, папиемашетата и тъмнокафявата монета от бюрото, а него самия притисна към фотьойла. Натоварването нарасна мигновено. Притъмня му пред очите, защото кръвта вече се оттегляше от тях, успя да види само как светлото петно на кръглата стенна лампа се размазва от светкавичните вибрации, чу, почувствува преминаващото през стоманените стени глухо изохкване на всички фуги, съединения, долови през шума на хвърчащите отвсякъде, незакрепени предмети, апарати и дрехи далечния рев на алармените сирени, сякаш виеха не техните мембрани, а самият кораб, улучен в сто и осемдесет хилядната му маса, и преди да ослепее сред този вой и грохот от страхотната тежест, която притискаше към фотьойла изпълненото му с олово тяло, Стеергард изпита — в последния миг — облекчение.

Да. Облекчение, защото вече не можеше да става дума за отстъпление.

След двайсетина секунди зрението му се възвърна, въпреки че гравиметърът още сочеше червените деления на скалата. „Хермес“ не бе улучен директно. Това бе просто невъзможно. Нещо го бе нападнало с таран, но винаги зоркият ГОД бе отблъснал атаката, проведена така умело и незабележимо, че — лишен от време за задействуване на умерена защита, — той бе предприел крайни мерки. В този Космос гравитационният вал не можеше да бъде пробит с нищо — освен със сингуларност — и затова „Хермес“ бе оцелял. Но защитният удар бе дал откат като отхвърлено назад при изстрела артилерийско оръдие и въпреки че бе приел само незначителна част от освободената мощност, целият кораб се бе разтърсил здравата в епицентъра на разреда на сидераторите. Стеергард не правеше опити да стане, тялото му все още беше като под преса. С широко отворените си очи виждаше как стрелката с леки трептения, милиметър след милиметър, се отдалечава от червения сектор на кръглата скала. Напрегнатите до крайност мускули вече му се подчиняваха. Гравиметърът слезе до червената двойка и само алармените сирени все още виеха пронизително по всички палуби.

Командирът се отблъсна с две ръце от фотьойла, с мъка се отлепи от него и когато застана на крака, бе принуден да опре юмруци в ръба на бюрото, като прегърбена маймуна, която помага на краката си с ръце — не знаеше откъде му хрумна подобна мисъл в този момент, — и сред безпорядъка на вещите съзря на пода бащината монета. Тя продължаваше да показва тура, значи — отстъпление. Той се усмихна — това решение вече бе бито с по-силен коз. Гравиметърът спря на единицата в белия сектор на диска и бавно я напусна. Трябваше веднага да отиде в залата за управление, за да разбере най-напред как са хората.

Стеергард стигна до вратата и рязко се обърна. Вдигна монетата и я пъхна в шкафчето. Никой не трябваше да разбере за моментната му слабост. В категорията на игрите това не беше слабост, защото, когато липсват минимаксови решения, чисто случайните решения са най-добрите. Тъй че можеше поне пред себе си да оправдае постъпката си, но не искаше. Безтегловността се върна, когато беше в средата на тунелния коридор. Той извика асансьора. Проблемът бе решен. Стеергард не искаше война, ала познаваше хората си и знаеше, че освен, пратеника на Светия престол никой няма да приеме бягството.