Станислав Лем
Фиаско (3)

Възкръсналият

Върна се към съзнанието сляп и лишен от тяло. Първите му мисли не се изразяваха с думи. Изпитваше невъобразимо объркани чувства. Отплуваше, изчезваше нейде и се завръщаше. Едва след като откри вътрешната си реч, можа да си зададе въпроса: от какво се уплаших? Каква е тази тъмнина? Какво означава това? А след като направи тази крачка, успя да си помисли: кой съм аз? Какво става с мен? Пожела да се помръдне, за да разпознае собствените си ръце, крака, торс, знаейки вече, че има тяло или поне би трябвало да има. Но нищо не му се подчиняваше и нищо не потрепна. Не знаеше дали очите му са отворени. Не усещаше клепачите си, нито техните движения. Напрегна всички сили, за да повдигне клепачи, и може би успя. Не видя обаче нищо ново; все същата тъмнина, която съществуваше и преди. Тези опити, струващи му много усилия, пак го наведоха на въпроса: кой съм аз? Човек. Тази естествена истина му се стори сензационно откритие. Навярно съзнанието му вече бе почти будно, защото веднага след този отговор той се усмихна вътрешно: ама че откритие! Думите се връщаха постепенно, незнайно отде, изневиделица, разпилени и хаотични, сякаш ги ловеше като риби в неведоми дълбини: съществувам. АЗ съществувам. Не знам къде. Не знам защо не чувствувам тялото си. Започваше да усеща лицето си, устните, може би носа, съумя дори да помръдне ноздри, макар това да изискваше огромно усилие на волята. Блещеше очи на всички страни и благодарение на възвръщащото се умение да разсъждава, реши: или съм ослепял, или е съвсем тъмно. Свързваше тъмнината с нощ, а нощта — с открито пространство, изпълнено с чист и прохладен въздух, а оттам — с дишането. Дали дишам? — се питаше и се вслушваше в собствения мрак, толкова подобен на небитието и толкова различен от него. Струваше му се, че диша, но не по същия начин, както обикновено. Не работеше с ребрата, с корема; лежеше, увиснал по необясним начин, а въздухът сам влизаше и лекичко излизаше от него. Другояче не можеше да диша.

Вече имаше лице, бели дробове, ноздри, уста и очи, ала незрящи. Реши да стисне ръце в юмруци. Прекрасно помнеше какво е това ръце и как се стискат в пестници. Въпреки това не усети нищо и страхът се върна, този път обоснован, тъй като следваше от разсъждението; или е парализа, или съм останал без ръце и може би без крака. Изводът изглеждаше погрешен — уж има бели дробове, пък няма тяло. В неговия мрак и страх нахлуха ритмични, далечни, глухи тонове — кръв? А сърцето? Биеше. Като първа вест от външния свят чу звуци от говор. Слухът му се отвори ненадейно, макар и притъпен, и той знаеше, че разговарят двама души, понеже различаваше два гласа — не разбираше обаче за какво си говорят. Езикът му беше познат, само думите оставаха неясни, като предмети, гледани през запотено стъкло или през мъгла. Концентрира вниманието си, слухът му започна да се изостря и — странна работа! — чрез слуха излезе извън себе си. Оказа се в някакво пространство, в което имаше долу, горе, встрани. Успя да осъзнае още, че това означава сила на тежестта, преди да се съсредоточи изцяло върху слуха си. Гласовете бяха мъжки, единият по-висок и по-слаб, другият нисък, баритон, май съвсем наблизо. Дали пък не би могъл да проговори, ако се опита? Предпочиташе обаче първо да слуша, не само от любопитство и надежда, но и защото бе просто разкошно да чува така добре и все по-добре да разбира думите.

— Аз бих го подържал още малко в хелия.

Беше по-близкият глас, внушаващ впечатление за едър мъж, със солидно телосложение, толкова сила имаше в него.

— А аз не — каза по-далечният, по-младият.

— Защо? Това няма да му навреди.

— Погледни мозъка му. Не, не възбуждането… Десния temporalis^[1]. Виждаш ли? Той вече ни чува.

— Амплитудата е малка, съмнявам се дали разбира нещо.

— Двете челни области, всъщност вече е в нормата.

— Виждам.

— Вчера почти нямаше алфа.

— Защото хибернираше. Това е нормално. Разбира или не — азотът е все още прекалено много. Ще добавя хелий.

Продължителна тишина и меки стъпки.

— Чакай — гледай… Беше баритонът.

— Той се събуди… е, какво…

Повече не чу нищо, шептяха. Възвърна си вътрешната яснота на мисленето. Кой говори? Лекари. Катастрофа? Къде? Кой съм аз? Мислеше все по-бързо, онези продължаваха да си шепнат, прекъсвайки се един друг.

— Добре, фронтално без проблеми… но с thalamus^[2] нещо не е в ред… включи по-ниско… не мога да разбера. Дай Ескулап… Или по-добре медикома… Добре. Оправи образа. Как е гръбначният мозък?

— Почти на нулата. Странно.

— По-скоро странно, че не е на нулата. Покажи дихателния център… хмм…

— Да го възбудя ли?

— Не, защо? Занапред все сам ще диша… Така е по-сигурно. Само хиазмата…

Нещо издрънча.

— Той не вижда — рече учудено по-младият глас.

— Деветката му вече е в ред. А дали вижда нещо, ще разберем ей сега…

В мълчанието и тишината до него достигна метално изщракване. В същото време в неговия мрак нахлу сивкава, блудкава светлина.

— Аха! — триумфално отсече баритонът. — Беше само по синапсите. Зениците реагираха от една седмица. Впрочем — добави по-тихо — той няма да…

Неразбираем шепот. — Агнозия?

— Ами! Би било по-добре, ако… гледай по-горните компоненти…

— Мозъкът възстановява ли се?

— Не съм сигурен дали да или не. Каква е кръвната картина?

— В нормата.

— Сърцето?

— Четирийсет и пет.

— Налягане?

— Сто и десет. Мога ли да изключа вече?

— По-добре недей. Чакай. Слаб импулс в гръбначния мозък…

Той почувствува как нещо в него трепна.

— Връща се тонусът на мускулите, виждаш ли?

— Не мога да гледам едновременно и миограмите, и мозъка. Движи ли се?

— Ръцете… некоординирано.

— А сега? Наблюдавай лицето. Примигва ли?

— Отвори очи. Вижда ли?

— Още не. На колко лукса реагират зениците?

— На четири. Светвам с шест. Вижда ли?

— Не. Тоест усеща светлината. Това е таламична реакция. Нека медикомът намести електродите и даде напрежение. О! Чудесно…

В мъглата той видя нещо бледорозово и лъскаво пред себе си. Едновременно чу глас, прекъсван от дишане:

— Ти си спасен. Ще живееш. Не, не се опитвай да говориш. Ако си ме разбрал, затвори очите си два пъти. Два пъти.

Примигна два пъти.

— Прекрасно. Аз ще ти говоря. Ако не разбиращ, мигни един път.

Много се стараеше да разпознае това бяло и розово нещо, но не успяваше.

— Той се опитва да те види — долетя до него другият глас. Откъде ли знаеше?

— Ще видиш и мен, и всичко — говореше бавно баритонът. — Трябва да бъдеш търпелив. Разбра ли?

Потвърди с примигване.

Искаше да отговори с думи, ала само нещо в него изхриптя.

— Не, не — смъмри го същият глас. — Рано е за разговори. Не можеш да говориш, защото ти е направена трахеотомия. Получаваш въздух направо в трахеята. Не дишаш сам — ние дишаме вместо тебе. Разбираш ли? Добре. Сега ще заспиш. Когато се събудиш и си отпочинал, ще си поговорим. Ще научиш всичко, а сега… Виктор, приспи го бавничко… приятни сънища…

Престана да вижда, сякаш светлината угасна в него, а не над него. Не искаше да заспи. Искаше да скочи на крака. Но вече и мракът вътре в него се разнесе и изчезна. Имаше много сънища — странни, хубави и такива, които не можеше нито да запомни, нито да разкаже. Той бе множество от едновременно чувствуващи неща. Отиваше далече и се завръщаше. Виждаше хора, разпознаваше лицата им, не можеше обаче да си спомни кои са те. Понякога му оставаше само зрението, неограничавано от нищо, изпълнено с невидимо слънце. Струваше му се в тези сънища и пустите паузи между тях отминават векове. Изведнъж се пробуди. Заедно със събуждането си възвърна тялото. Лежеше по гръб, обвит с мека, пухкава тъкан. Напрегна мускулите по гърба си. Усещаше гъделичкане в бедрата. Над него имаше бледозелен плосък таван, до него блестяха някакви проводници и стъкларии, но не можеше да обърне глава настрана. Нещо я държеше, възглавницата бе мека, но стигаше чак до слепоочията и ги притискаше еластично. Движеше очите си свободно. Отвъд прозрачната стена се издигаха някакви апарати, в самия край на полезрението му проблясваха мърдащи светлинки и той бързо забеляза, че те имат някаква връзка с него, понеже, когато си поемаше дъх по-дълбоко, та гръдният му кош чак се издуваше, те просветваха в същия ритъм. А там, на границата, до която стигаше погледът му, с равно, монотонно темпо се розовееше нещо и пулсирането на тази розовина също беше в синхрон с него — по-точно, с неговото сърце. Вече бе сигурен, че се намира в болница. Значи катастрофа. Кога и къде? Смръщи вежди, изчака обяснението да изплува от паметта му — напразно. Лежеше неподвижно, затвори очи, концентрира цялата си воля върху въпроса, ала отговор не дойде. Това, че би могъл свободно да движи краката, ръцете, пръстите си, ако не беше обвиващата ги тъкан, вече не го задоволяваше. Опита се да се изкашля, опипа с език вътрешната част на зъбите и накрая изрече:

— Аз. Аз!

Позна собствения си глас. Но чий беше този собствен глас, той не знаеше и не разбираше защо е така. Поиска му се да се освободи от ограничаващата движенията завивка и напрегна няколко пъти мускулите си. Тогава го налегна странна, учудващо внезапна дрямка и той пак угасна вътре в себе си като догарящ пламък на свещ.

Не броеше отминаващите дни. Жизненият цикъл на кораба бе подреден условно по прост начин съгласно земния ритъм. Денем всички палуби, коридори, тунелни преходи между отсеците на корпуса бяха ярко осветени. В десет часа настъпваше здрачът — отслабване на златистата светлина, струяща от таваните и стените, около един час цареше синкав полумрак, накрая осветлението угасваше и само лампите посред тавана насочваха самотния минувач. Той обичаше най-много именно тази част от „денонощието“. Би могъл да разглежда „Евридика“ и денем — имаше достъп до всички помещения, всички го уверяваха, че не им пречи; разбира се, можеше да отиде, където си поиска, но той предпочиташе нощните разходки.

Бодър физически след сутрешната тренировка в гимнастическия салон, отиваше „на училище“. Сам го бе нарекъл така. Сядаше пред Мемнор, за да си възвърне паметта чрез играта с картини и думи, събуждащи асоциации, и в същото време — за да се учи на това, което му бе така чуждо. Не се притесняваше от машината — безкрайно търпелива и неспособна да проявява чувства, учудване, превъзходство. Ако не разбираше нещо, Мемнор прибягваше до нагледни обяснения, до прости схеми, прилагаше с лекота дидактични програми, черпейки и от паметта на другите компютри на борда. Архивният отдел на холотеката съдържаше десетки хиляди филма, но те не бяха кинофилми й не приличаха на някогашните снимки: всеки извикан образ се превръщаше в реално обкръжение, а всяка дума — в тяло, макар и ефимерно и нетрайно. Когато пожелаеше, можеше да посети потайностите на пирамидите, готическите катедрали, замъците край Лоара, спътниците на Марс, каквито си поиска градове и гори, ала правеше това само защото знаеше, че то представлява важна страна от лечението. Лекарите се стараеха да се държат с него като с член на екипажа, а не като пациент, но той все пак оставаше с впечатлението, че го избягват, сякаш за да подчертаят, че той не се отличава с нищо от другите хора.

Зрителната му памет се възвърна заедно с жизнения опит, с уменията на навигатор и познавач на планетни земекопни машини. Несъмнено космическите кораби се бяха променили не по-малко от диглаторите и по отношение на тях той бе досущ като моряк от епохата на ветроходите в ерата на океанските пътнически гиганти. Не му беше трудно да запълва тези пропуски. Бързо заменяше остарелите знания с нови. Но все по-осезаемо си даваше сметка за най-голямата и може би — безвъзвратна загуба: не беше в състояние да си припомни никакви имена, нито фамилии — включително и своите. Интересно, но паметта му сякаш се бе раздвоила. Преживяното в миналото се върна при него избледняло, но със съхранени подробности, така както детските играчки, открити в потайните кътчета на родния дом, възкресяват не само конкретната вещ, а и емоционалната атмосфера, която създават. Веднъж във физическата лаборатория миризмата на изпаряващата се от дестилатора течност докосна ноздрите му с обгоряла горчилка и мигновено призова нещо повече от образ: толкова ясно бе усещането за нощ, за непознат космодрум, когато, застанал под още горещите фунии на дюзите, облъхнат от същата миризма на изгоряло, той бе изпитал същото усещане за щастие, за което тогава не си бе давал сметка, а сега — при спомена — оценяваше. Не сподели с доктор Герберт случилото се, въпреки че той го бе помолил да споделя с него всеки спомен, понеже той е едно от затлачените места в паметта му, а те трябва да се разравят — не за психотерапия, а за да се отпушват задръстените пътечки в мозъка, което пък бе и път за все по-пълно завръщане към себе си. Съветът бе рационален и професионален, той също се смяташе за рационално мислещ човек. И все пак укри от лекаря този спомен. Очевидно една от основните му черти беше неразговорчивостта му. Никога не бе обичал изповедите, а още по-малко — интимните. Пък и си рече, че ако си спомни кой е, то няма да е чрез обонянието, като куче. После прецени тези мотиви за глупави. Не беше имал намерение да проявява високомерие към лекарите. Но не промени решението си.

Герберт бързо си даде сметка за неговата необщителност. Даде му честна дума, че разговорите му с Мемнор не се записват и той би могъл да изтрие каквото си иска от паметта. Така и правеше. От машината нямаше тайни. Тя му помагаше да възстанови безброй спомени, от които обаче отсъствуваха човешките имена. Неговото също. Накрая попита направо събеседника си за това.

Мемнор дълго мълча. Възвръщането на паметта се провеждаше в доста странно обзаведена каюта. В нея имаше няколко старомодни мебели, истински музейни експонати в почти дворцов стил — малки фотьойли с позлатени елементи и извити крачета, а всички стени бяха украсени с картини на старите холандски майстори — онези, които си бе спомнил като обичани някога и които после се появиха, за да му дойдат сякаш на помощ. Картините се сменяха няколко пъти; платното в дебелите рамки не беше никакво платно, въпреки че идеално имитираше тъканта и напластяването на маслените бои. Мемнор му беше обяснил как се създават тези идеални, съществуващи за кратко време копия. Самият компютърен педагог бе невидим — разбира се, не защото някой, го бе укрил. Бидейки обаче подсистема на Ескулап, предназначена за тези разговори, той не притежаваше неприятна за ученика форма: докато крачеше из каютата, възкръсналият не говореше в празното пространство или в микрофон, а виждаше пред себе си бюста на Сократ, познат от читанките с гръцка митология. Пък може би от философията. Бюстът на мъж с доста къдрава коса изглеждаше направен от камък, понякога обаче участвуваше в дискусиите с мимика. Обучаваният не харесваше особено това му качество, струваше му се проява на лош вкус. Но като не можа да измисли нищо друго и не желаеше да досажда на Герберт с претенциите си, той свикна с това лице и само когато споделяше нещо мъчително, вървеше пред ментора и му говореше, без да го гледа, сякаш говореше на себе си. Сега фалшивият Сократ май се чувствуваше несигурен, като изправен пред прекалено труден проблем.

— Не мога да ти дам задоволителен отговор. За човека, не е твърде полезно да познава изцяло телесната и духовната си същност. Пълното опознаване определя границите на човешките възможности, а това е толкова по-неприятно за човека, колкото по-малко е бил ограничаван в намеренията си, още от своето раждане. Това първо. Второ, имената се различават от всички понятия на говорната реч. Защо? Защото имената не образуват стройна система. Те са чисто условни. Всеки се нарича по някакъв начин, но би могъл да се нарича и другояче, оставайки си същият човек. Собствените имена се предопределят от случайността, наречена родители. Затова имената и фамилиите са лишени от логична и физична необходимост. Ако ми позволиш това малко философско отклонение, ще кажа, че съществуват само нещата и техните взаимни връзки. Да бъдеш човек е еквивалентно на това да бъдеш нещо, не е важно дали живо. Да бъдеш брат или син е вече взаимовръзка. Ако изследваш с всички възможни методи едно новородено, ще откриеш всичко в него и така ще стигнеш до генетичния код, но не и до фамилията. Светът се опознава. Затова пък с имената само се свиква. В ежедневието тази разлика не се чувствува. Онзи обаче, който е дошъл на бял свят за втори път, я изпитва. Не е изключено да си припомниш как се казваш. Това може да стане във всеки момент. Може и изобщо да не стане. По тази причина те съветвам да приемеш някакво име, та макар и временно. В това нямала има нищо непочтено или лъжливо. Просто ще се окажеш в положението на твоите родители над люлката ти. Преди да се оженят, те също не са знаели какво име ще ти дадат. След като веднъж са го избрали, после вече не могат и да предположат, че ти може би имаш някакво друго, по рождение, истинско име и че те не са ти го дали.

— Говориш по-скоро като Пития — каза възкръсналият, опитвайки се да укрие колко го засегнаха думите за смъртта му. Не разбираше защо реагира така на добре известния му факт — всъщност би трябвало да изпитва неописуемо задоволство, че е възкръснал от мъртвите. — Не държа на името. Знам, че фамилията ми започва с П. От пет или шест букви е. Пиркс или Парвис. Знам, че не сте успели да спасите другите. Бих предпочел да не ми бяха показвали онзи списък.

— Разчитаха, че ще се разпознаеш.

— Не мога да избирам слепешката. Вече ти казах.

— Така е и разбирам подбудите ти. Ти си от хората, които не се интересуват особено от самия себе си. Винаги си бил такъв. Не искаш ли да избереш име от списъка?

— Не.

— Нито ново име?

— Не.

— А какво смяташ да правиш?

— Не знам.

Може би щеше да чуе още съвети и препоръки, но за първи път, откакто посещаваше учебния кабинет, той се възползува от правата си — изтри от паметта на машината всички разговори и като че ли това не бе достатъчно, та с поредното натискане на клавиша изпрати в небитието и бюста на гръцкия мъдрец. Изпита злорада — необяснима, макар и всеобхватна — радост, сякаш без да убива, бе убил този, пред когото се бе разголил прекалено много и който, бидейки Никой, си позволяваше да покровителствува така разсъдливо и безцеремонно неговата безпомощност. Но ако Мемнор бе прав, като твърдеше, че той се интересува повече от външния свят, отколкото от света у себе си, трябваше да потисне гнева и срама си и напълно да ги забрави, за да пристъпи към въпросите, по-важни от неговото лично бъдеще. Имаше какво да научи.

Последният, най-голям проект за търсене на извънземни цивилизации, наречен ЦИКЛОП, след петнайсетина години съществуване бе стигнал до задънена улица. Такова бе мнението на онези, които прослушваха звездите в очакване да уловят разбираеми сигнали. Загадката на Мълчащата вселена, Silentium Universi прерасна в хвърлено към земната наука предизвикателство. Крайният оптимизъм на шепата астрофизици, заразил в края на XX век хиляди други специалисти заедно с лаиците, се превърна в своя антипод. Милиардите, изразходвани за строителството на радиотедескопи, филтриращи лъчението от милиони звезди и галактики, действително донесоха печалба от новите открития, ала нито едно от тях не донесе очакваната вест от „Чуждия Разум“. Наистина изведените на орбити в космическото пространство телескопи няколко пъти бяха уцелени от вълнови потоци с интересни свойства — колкото да възродят угасващите надежди. Ако са били сигнали, приемането трая кратко и се прекъсна, без да се възстанови отново. Може би околослънчевото пространство бе пронизано от иглите на послания, изпратени към други звездни адресати. Положени бяха усилия да се разшифроват тези записи чрез всевъзможни методи. Напразно. Не се потвърди със сигурност дали импулсите имаха характер на сигнали. Традиционното мислене и презастраховането караха специалистите да приемат подобни явления за продукт на звездната материя, за емисия на най-твърдо лъчение, случайно концентрирано от така наречените гравитационни лещи в тънки ивици или игли. В наблюденията бе прието да се признава за естествен феномен всичко, което не показва изкуствен произход. А напредналата астрофизика разполагаше с хипотези, способни „да преведат“ всеки вид уловена емисия, без да се произнасят за същността на подателите. Възникна твърде парадоксална ситуация: с колкото по-голям брой хипотези оперираше астрофизиката, толкова по-трудно беше на целенасочено изпратените сигнали да докажат своята автентичност. Към края на XX век поддръжниците на проекта ЦИКЛОП бяха съставили обширен каталог на критериите, съгласно които може да се различи това, което природата може да роди с богатите си възможности, от онова, което е непосилно за тях и за това изглежда като „космическо чудо“ — на Земята такова би било, да речем, ако нападалите от дърветата листа се подредят в буквите на смислено звучащо изречение или ако огладените от водната струя камъни, изхвърлени на пясъчния бряг, очертаят окръжности и допирателни или Евклидови триъгълници. По този начин учените създадоха списък от „задължения“, на които един произволен подател на извънземни сигнали би трябвало да се подчинява. В началото на следващия век половината позиции от този списък бяха задраскани. Не само пулсарите, не само гравитационните лещи, не само мазерите на газовите мъглявини, не само гигантските маси на галактичното ядро подвеждаха наблюдателите с регулярността, повторението, специфичния порядък на разнородните импулси. На мястото на зачертаните „задължения на подателите“ незабавно бяха въведени нови, за да бъдат и те отменени не след дълго.

Така се породи песимизмът като увереност, че Земята е уникална не само в Млечния път, но и в мириадите други спирали и галактики. По-сетнешното развитие на науката — по-точно на астрофизиката — предизвика сблъсък между този песимизъм и скептицизма по отношение на него. Свойствата на космическата енергия и материя, определящи понятието „Antrpic Principle“ и тясната връзка между същността на Вселената и същността на живота бяха красноречиви. Следователно, в съдържащия хора Космос би трябвало да се очаква раждане на живот и извън Земята. Една след друга се появяваха хипотези, чиято цел бе да спогодят животородството на Космоса с неговото мълчание.

Живот възниква на безброй планети, ала разумни същества се раждат при най-рядко преплитане на изключителни обстоятелства.

Не — живот възниква наистина доста често, но се развива обикновено не на основата на белтъците — например силицият вече разкри изобилие от съединения, съизмеримо с изобилието на въглеродните съединения — основните градивни елементи на белтъците. А еволюциите на силиконова основа си остават завинаги без допирни точки със зоната на разума или създават нейни разновидности, лишени от прилики с човешкия интелект.

Не че искрата на интелекта проблясва толкова рядка, тя просто свети кратко. Развитието на живота трае милиони години само в безразумната епоха. Сто или двеста хиляди години след формирането си Приматите неизбежно полагат началото на технологичната ерупция. Тя не само ги издига все по-бързо към висшите умения да бъдат овладени силите на Природата. Този взрив — защото по космическия часовник става дума за същинска експлозия — разпръсква цивилизациите в съвършено различни посоки, поради което те не могат да контактуват чрез общност на мисленето. Такава, общност изобщо не съществува. Тя представлява антропоцентричен предразсъдък, наследен от хората чрез старите митове и легенди. Разумните същества могат да бъдат много и точно защото са толкова много, небето запазва мълчание спрямо нас.

Нищо подобно, поддържат други хипотези. Отговорът на загадката е значително по-прост. Ако еволюцията на живота роди Разум, прави го чрез серия от еднократни случайности. Този Разум може да бъде унищожен още в пелени при звездно нашествие в близост до родната му планета. Космическите интервенции са винаги слепи и случайни; нима палеонтологията, с помощта на галактографията, тази археология на Млечния път, не доказа на какви планини от измрели влечуги дължат своето място бозайниците и какъв сложен възел от събития — ледени епохи, потопи, пустини, обръщане на земните магнитни полюси, мутации — бе нужен, за да се създаде генеалогичното дърво на човека?

Въпреки това Разумът може да съзрее под трилиони слънца. Може да поеме по пътя на земния вид и тогава, едно-две хилядолетия по-късно, тази печалба от звездната лотария се превръща в катастрофа, понеже технологията е територия със страшни клопки и който навлезе в нея, лесно стига до фатален край.

Разумните същества съумяват да забележат тази угроза, ала едва тогава, когато е вече твърде късно. Отърсвайки се от религиозните вярвания, изпробвайки техни късни, дегенерирали разновидности под формата на идеологии, изкушаващи с постигане на краткосрочни, само краткосрочни желания, цивилизациите се опитват да забавят собствения си устрем, но това е вече невъзможно. Дори там, където не ги раздират никакви вътрешни антагонизми.

Катастрофиралият на Титан човек разполагаше с много време за поставяне на въпроси и изслушване на отговори. От размислите за себе си и за света, наричани на Земята философия. Разумните същества преминават към действия, които все по-ясно им разкриват, че каквото и да ги е създало, то не им е дало нищо друго — освен смъртта. Именно на нея те дължат своето възникване, защото без нея не би се, изявявала милиардолетната нетрайност на формиращите се и умиращи видове. Родила ги е бездната на всички смърти в архайската и палеозойската ера, поредните ледени епохи и заедно със своя Разум те са получили гаранция за смърт. Много бързо — петнайсетина века след поставянето на тази диагноза — те разгадават родителските методи на Природата, онази колкото перфидна, толкова и прахосническа технология на самоприключващи процеси, която Природата използува, за да даде възможност за изява на поредните форми на живот. Докато остава, недостъпна за откривателите, тази технология буди възхищение. Това обаче не трае дълго. Като открадват от растенията, животните и собствените си тела тайните им, те преобразуват средата, тоест себе си, а прекомерните им амбиции не знаят насищане. Могат да излязат в Космоса — за да се убедят недвусмислено колко им е чужд и че клеймото на животинския произход е отпечатано неизлечимо върху телата им. Когато преодолеят и това отчуждаване, те тутакси се оказват последният реликт на прастарото биологично наследство, затворено в изградената техносфера. Заедно с някогашната мизерия, глада, епидемиите, неизброимите старчески болести те могат да изоставят и смъртните тела. Приемат този шанс като фантасмагорична, далечна, ужасяваща безизходност.

Възкресеният човек слушаше с неприятно чувство общите приказки от този род, пропити с доста мрачен патос и някаква инженерна есхатология. Интересуваше го целта на експедицията, чийто член бе станал независимо от волята си. До проекта й го приближи станалият мече класически в екзобиологията труд от неотдавнашното минало, съдържащ диаграмата на Хортега и Нейсъл. Тя отразява развитието на психозоиците в Космоса с тяхната главна линия и разклоненията. Началото й съвпада с ранния технологичен век. Той трае кратко; не дава разклонения в течение на хиляда години — между етапа на механичните и информатични инструменти. През следващото хилядолетие информатиката се кръстосва с биологията и образува поток на биотично ускорение. На това място диагностичната достоверност на графиката намалява и тя преминава в прогностична. Формата на главната линия се определя от фактите и теориите, които пък биват подкрепени от други, с висока степен на достоверност. Критичен кръстопът по главната линия е периодът, в който конструкторските умения на Разумните същества се изравняват с животосъзидателната потентност на Природата. Не е възможно да се предвиди как се променя по-нататък графиката на една отделна цивилизация. Това следва от самия характер на кръстопътя. Някои цивилизации могат да останат на главната линия чрез силно ограничаване на достъпната, но нереализирана автоеволюция. Човекът заема от Природата уменията да създава живот, но приложението на тези умения е подчинено на ограничителни юридически актове-укази, конвенции и закони, което е граничен случай на биоконсерватизъм. Възникват техники, насочени към спасяването на околната среда, които трябва безболезнено да приспособят техносферата към биосферата. Тази задача — макар и не винаги — може да бъде изпълнена; тогава в поредица автодеструктивни кризи цивилизацията преживява демографски колебания. Може да рухва и да се регенерира редица пъти, като заплаща с милиарди жертви за самоунищожителната инерция. В този етап установяването на междузвезден контакт не е сред първостепенните й задачи.

Консерватистите от главната линия мълчат — това е естествено.

Неконсервативните биологични решения са многобройни и, общо взето — необратими. Оттук идва и силното начално ускорение на старите психозоици. Хортега, Нейсъл и Амикар въвеждат понятието „прозорец на контакта“. Това с интервала от време, през който Разумните същества ВЕЧЕ стоят високо с приложните си знания, но ВСЕ ОЩЕ не са пристъпили към преобразуване на естествено придобитата РАЗУМНОСТ — еквивалентът на човешкия мозък. „Прозорецът на контакта“ трае космически миг.

От борината до газената лампа са минали 16 000 години, а от тази лампа до лазера — сто години. Разликата в информацията, необходима за прехода борина–лазер, е близка до разликата, необходима да се стигне от разшифроването на наследствения код до неговото внедряване в следатомната промишленост. Във фазата на „прозореца на контакта“ знанията нарастват експоненциално, а в края й — хиперболично. Интервалът на контакта в смисъл на взаимно разбиране наброява песимално 1000 земни години, оптимално 1800–2500 години^[3]. За всички недоузрели и презрели цивилизации извън прозореца цари мълчание. Първите не разполагат с мощности за връзка, а вторите или се затварят в пашкул, или създават агрегати, с които контактуват помежду си свръхсветлинно. По въпроса за свръхсветлинната връзка нямаше единомислие, никаква енергия или материя не можеше да прекрачи скоростта на светлината, но тази бариера би могла, твърдяха някои, да бъде заобиколена. Нека един пулсар със замръзнало в неутронна звезда магнитно поле ротира със скорост, близка до скоростта на светлината. Лъчът на емисията му описва кръг около пулсара и на достатъчно голямо разстояние от центъра изминава сегменти от пространството със свръхсветлинна скорост. Ако на поредните сегменти от въртенето на лъча се намират наблюдатели, те биха могли да синхронизират часовниците си над Айнщайновата бариера. Необходимо им е само да знаят данните относно дължината на страните на триъгълника „пулсар — наблюдател А — наблюдател В“ и скоростта на въртене на „фара“.

… Толкова научи възкресеният на „Евридика“ човек за космическите цивилизации в течение на годината, през която корабът летеше с непрекъснато нарастващо ускорение. Изведнъж бе стигнал до непреодолима бариера. Машинният педагог не прояви недоволство от неспособния си ученик, за когото тайните на сидералната енергетика и нейните връзки с гравитационната, балистика и гравитационното инженерство се оказаха лъжица не за неговата уста.

Именно върху тези последни научни открития бе възникнал проектът за изпращане на експедиция до съзвездието Харпии, закривано от очите на астрономите от миналия век от мъглявината, наричана „Чувал с въглища“. „Евридика“ трябваше да заобиколи тази мъглявина, да влезе в „темпоралното пристанище“ на колапсара Хадес, да изпрати един свой отсек към планетата Квинта на звездата Дзета, да изчака да се върнат разузнавачите и по обратния път да направи една загадъчна маневра, определяна като прескачане през ретрохроналния тороид, благодарение на което да се завърне в околностите на Слънцето само осем години след старта. Без този „скок във времето“ би се върнала след две хиляди години — всъщност, никога.

Разузнавателният кораб „Евридика“ трябваше да прекоси самостоятелно цял парсек, докато екипажът е в състояние на хибернация. Вариантът за витрифициране на хората бе отхвърлен, понеже даваше само 99 процента гаранция за съживяване на скованите в лед хора. Пилотът на ракети отпреди един век се чувствуваше на уроците като дете, на което учителят обяснява как функционира синхрофазотронът. Явно, че или на Мемнор, или нему не достигаха способностите.

Той откри също, че става саможив и прецени, че не е редно да продължава да живее като Робинзон само с електронния Петкан до себе си. Отиде в обсерваторията в носовия отсек на „Евридика“, за да види звездите. В просторната зала блестеше непозната апаратура; той напразно търсеше обслужващия персонал на наподобяващата оръдие конструкция на рефлектора — телескопът с позната му конструкция или сферичен купол с отвор за визуално наблюдение на небосвода. Голямата зала изглеждаше безлюдна, макар и осветена от гирляндите на лампите по стените.

Като се върна в кабината си, неудовлетворен от разходката, той видя на масата стара, оръфана книга с бележка от Герберт, който му я препоръчваше за четиво преди сън. Лекарят бе известен с това, че бе взел на борда фантастични книги и ги препрочиташе пред зашеметяващите холовизионни спектакли. Развълнува се от вида на книгата. Толкова дълго пътуваше сред звездите, а от толкова отдавна не ги бе виждал и което бе още по-лошо, не умееше да се сближи с хората, благодарение на които бе отново сред звездите в новия си живот. По негова молба каютата му бе обзаведена донякъде като в морски кораб, донякъде като в някогашна товарна ракета — жилищно помещение на щурман или навигатор, което с нищо не приличаше на пътническа каюта; не беше място за временно пребиваване — не хотел, а дом. Имаше дори двуетажна койка. На горното легло обикновено слагаше дрехите си, преди да си легне.

Запали лампата над възглавницата на долното легло, зави краката си с одеялото и мислейки си, че пак проявява мързел и бездействува, даде обещание да е за последен път. Отвори книгата на мястото, което Герберт му беше означил. Почете малко, без да схваща смисъла, така му въздействуваха най-обикновените черни букви. Шрифтът, жълтеникавата, изтъняла хартия на страниците, истинските шевове на подвързията, изпъкналото гръбче му се сториха нещо неописуемо близко, родно, единствено, загубено и отново намерено, въпреки че никога не се беше смятал за страстен любител на четенето. Сега обаче откриваше в него нещо тържествено, сякаш отдавна мъртвият автор някога му бе дал обещание и въпреки че се бе наложило да преодолява толкова много пречки, то бе изпълнено. Той имаше чудат навик: отваряше книгата напосоки и започваше да чете оттам. Писателят надали би бил доволен от това. Защо правеше така, сам не знаеше. Може би му се искаше да навлезе в измисления свят не през парадния вход, а чрез директен скок в сърцевината. Така направи и сега.

„… да ви разкажа ли, господине?

Професорът сплете пръсти на гърдите си.

— С кораб до пристанището на Бома — започна, като се отпусна в креслото. Притвори очи. — С витлов кораб до Бангала. Там започва джунглата. После шест месеца на кон, по-нататък вече не може. Дори мулетата умират… Сънна болест. Там имаше един шаман, Нфо Таубе — изговори името с френско ударение на последната сричка. — Бях отишъл да ловя пеперуди. Но той ми показа пътя…

Замълча за миг. Отвори очи.

— Знаете ли какво значи джунгла, господине? Откъде ще знаете! Зелен, пощурял живот. Всичко тръпне, дебне, мърда в гмежта от създания-чревоугодници, полудели цветя като експлозия от багри, насекоми, скрити в лепкавите паяжини — хиляди, хиляди неидентифицирани видове. Не като у нас в Европа. Няма нужда да търсиш. Нощем цялата палатка се покрива с нощни пеперуди, големи колкото длан, напористи, слепи, стотици падат в огъня. По брезента мърдат сенки. Негрите треперят от страх, вятърът напира от различни страни върху палатката. Лъвове, чакали… Но това не е нищо. После идват изтощението и треската. Ако вече сте изоставили конете, продължавате пешком. Имах ваксина, хинин, германий, всичко, което може да потрябва. Най-сетне един ден — неизвестно кой поред, човек само чувствува; че делението на седмици и целият календар са смешно изкуствени, — един ден повече не може да се върви. Джунглата свършва. Още едно негърско селце. Край самата река. Реката я няма на картата, понеже три пъти годишно пропада в подвижни пясъци. Част от коритото е под земята. Та селцето е просто от няколко колиби, слепени от глина и тиня, изсъхнали на слънцето. Нфо Таубе живееше там. Не знаеше английски, че и откъде. Имах двама преводачи. Единият превеждаше думите ми на диалекта от крайбрежието, а другият — от диалекта на езика на бушмените. Над цяла ивица от Джунглата, от шест градуса ширина, господствува старо кралско семейство. Потомци на египтяните, мисля. По-високи и далеч по-интелигентни от средноафриканските негри. Нфо Таубе дори ми начерта карта, като обрисува на нея границите на кралството. Бях спасил сина му от сънна болест. Затова…

Без да отваря очи, професорът посегна към вътрешния си джоб. Извади от бележника лист хартия, надраскан с червено мастило. На него се виждаше плетеница от линии.

— Трудно е за ориентиране… Тук свършва джунглата, като отсечена с нож. Това е границата на кралството. Попитах го какво има отвъд нея. Не искаше да говори през нощта. Трябваше да отида денем. Чак тогава, в своята воняща дупка без прозорци… не можете да си представите какъв задух, господине… той ми каза, че по-нататък са мравките. Бели, слепи мравки, които изграждат големи градове. Страната им се простира на цели километри. Червеникавите мравки се сражават с белите. Идват като пълноводна, жива река през джунглата. Тогава слоновете излизат в околността на стада, пробивайки в джунглата широки тунели… Тигрите бягат. Дори змиите. От птиците остават само лешоядите. Мравките вървят различно, понякога месец; денем и нощем, като ръждив стремителен поток, а каквото се изпречи на пътя им, унищожават го. Стигат до края на джунглата, срещат конусните постройки на белите и битката започва. Нфо Таубе я бил виждал веднъж през живота си. Побеждавайки стражите на белите, червеникавите мравки навлизат в града. Никога не се връщат. Другата година обаче през джунглата тръгват нови пълчища. Така е било по времето на баща му, на дядо му и прадядо му. Така е било винаги. Почвата в града на белите мравки е плодородна. В старо време негрите се опитвали да я култивират. Мъчели се да унищожават с огън термитниците. Но загубили битката. Посевите били съсипвани. Хората изграждали колиби и огради от дървета. Термитите стигали до тях по подземни коридори, прониквали дълбоко в конструкцията и я прегризвали отвътре, та тя да рухне, щом я докоснеш с ръка. Опитвали се да използуват глина. Тогава вместо работниците се появявали войниците. Ето тези — посочи той към един буркан.

Прикрепени с кукички към стъклена плочка, вътре се виждаха внушителни екземпляри термити. Няколко войници — огромни и като че ли сакати създания. Една трета от тялото им бе покрита с рогова броня, завършваща отпред с раздвоени щипци. Деликатните крачета и задната част бяха похлупени с прекомерно голяма броня.

— Нищо ново за вас, нали, господине? Известно ви е, че термитите обитават определени територии… В Южна Америка… Имат два вида войници, нещо като вътрешна полиция и бранители. Термитниците достигат височина осем метра. Изградени са от пясък и секрети, образуващи цимент, по-твърд от портландския. По-твърд от всяка стомана. Безоки, меки, бели насекоми, които от десет-петнайсет милиона години живеят изолирано. Изследвани от Пакард, Шмелц и др. Но никой тях не е подозирал дори… Разбирате ли? Спасих сина му и в замяна той… Ох, мъдрец беше Нфо Таубе… Знаеше как да се отблагодари на белия човек с действително кралски подарък… Такъв един съвсем побелял, черен, та чак сив негър, досущ опушена в дим; маска. Каза ми следното:

— Термитниците се простират на цели мили. Дяла-та равнина е покрита с тях. Като гора, като мъртва гора, един до друг, вкаменени гигантски дънери — трудно е да се промъкнеш между тях. Почвата навсякъде твърда, боботи глухо под краката, покрита с възли от нещо като дебели върви. Това са каналите, по които бягат термитите. Изградени са от същия цимент, както и термитниците. Стигат далече, проникват под земята, излизат на повърхността, разклоняват се, кръстосват се, влизат навътре в термитниците, а на всеки трийсетина сантиметра има удебелявания, където се разминават бягащите в противоположни посоки мравки. Там, в дълбините на града, след милионите вкаменени термитници със сляп, бурен живот, има един различен конус. Неголям, черен и изкривен като кука.

Показа ми с кафявия си пръст как изглежда.

— Там е сърцето на народа на мравките. Не щя да ми каже нищо повече.

— И вие му повярвахте? — прошепна слушателят. Черните очи на професора го пареха.

— Върнах се в Бон. Купих петдесет килограма динамит на пръчки от по един фунт, каквито използуват в мините. Кирки, лопати, белове лизгари, пълно оборудване. Резервоари със сяра, метални въжета, чинии, мрежи — най-доброто качество, което намерих. Бидони с авиационен бензин и арсенал от инсектициди, всичко, което можете да си представите. После наех дванайсет носачи и поех към джунглата.

— Чували ли сте за експеримента на Коленджър? Приеха го за фантазиране. Той бе любител, наистина не мирмеколог. Срязал един термитник от горе до долу със стоманена плоча, тъй че двете части да нямат никаква връзка помежду си. Конусът бил нов, току-що построен от термитите. След шест седмици извадил плочата и се оказало, че те са построили коридорите си така, че краищата им от двете страни на преградата да съвпадат точно — нито милиметър разлика вертикално или хоризонтално. Съвсем както хората изграждат тунели, започвайки работа едновременно от двете страни на планината и срещайки се във вътрешността й. Как са контактували термитите през стоманената плоча? После — експериментът на Глос. Също с недоказани изводи. Той твърди, че ако царицата на термитите бъде убита, намиращите се на няколкостотин метра от конуса насекоми проявяват възбуда и незабавно се връщат вкъщи.

Пак замълча. Взираше се в червената жар в камината, над която се появяваха и изчезваха ефимерни синкави пламъчета.

— Пътят беше… да. Най-напред избяга водачът, после преводачът. Хвърляха се в реката и изчезваха. Когато сутрин се събуждах в москитиерата — мълчание, облещени очи, ужасени лица и шепот зад гърба ми. Накрая ги завързах за себе си, а края на връвта увих около китката си. Взех им ножовете, за да не я прережат. Очите ми се възпалиха от постоянното недоспиване и от слънцето. Сутрин клепачите ми бяха така залепнали, че не можех да отворя очи. А беше насред лято. Ризата се беше втвърдила от пот като колосана, ако докоснел шлема си от външната страна с пръст, изскачаше мехур. Дулото на карабината пареше като нагорещено до червено желязо.

Пробивахме си път трийсет и девет дена. Не исках да минавам през селцето на стария Нфо Таубе — той ме беше помолил за това. Излязохме от джунглата най-неочаквано. Внезапно този дяволски, душен гъсталак от листа, лиани, крещящи папагали, маймуни свърши. Докъдето ти стигат очите, се простираше равнина, жълта като кожата на стар лъв. А по нея сред кактусите конуси. Термитници. Изграждани сляпо отвътре, затова често с неправилна форма. Там пренощувахме. Призори се събудих със страхотно главоболие. Предния ден неразумно бях свалил за миг шлема си. Слънцето беше високо на небосклона, а жегата такава, че въздухът пареше дробовете. Предметите в далечината трептяха, сякаш пясъкът гореше. Бях сам. Негрите бяха прегризали връвта и бяха избягали. Бе останало само едно тринайсетгодишно момче, Уагаду.

Тръгнахме. Двамата мъкнехме багажа на разстояние двайсетина крачки. После се връщахме за останалите неща. Под лъчите на прежурящото сатанинско слънце повторихме това пет пъти. Въпреки бялата риза гърбът ми изгоря, раните не зарастваха. Спях по корем. Но това са дреболии. Цял ден навлизахме дълбоко в Града на термитите. Не знам дали на света има нещо по-страшно. Представете си, господине: отпред, отзад, отвсякъде каменни двуетажни термитници. На места толкова близко един до друг, че едва се промушвахме. Безкрайна гора от грапави сиви колони. А вътре в тях, само щом спирахме, се чуваше слабо, непрестанно, монотонно шумолене, навремени прекъсвано от единично изщракване. Докосната с ръка, стената на термитника вибрираше, трептеше без прекъсване, денем и нощем. Няколко пъти се случи да стъпчем един от онези тунели, които изглеждаха като пепелявосиви поводи, разхвърлени по земята на цели връзки. През тях тичаха в редица безброй бели насекоми. Мигновено се показваха роговите шлемове на войниците, които слепешком сечаха въздуха с ножиците си и изхвърляха лепкава, пареща течност.

Вървяхме така два дни и дума не можеше да става за ориентиране. Два, три, четири пъти на ден се покатервах на някой по-висок термитник и търсех онзи, за който говореше Нфо Таубе. Ала виждах само вкаменената гора. Зад нас джунглата се изправяше като зелена ивица, после — като синя черта на хоризонта, накрая и тя изчезна. Привършвахме запасите от вода. А термитниците край нямаха. През далекогледа ги виждах чак до хоризонта, където се сливаха като житни класове. Възхищавах се от моето момче. То вършеше покорно всичко, което и аз, въпреки че не знаеше защо го правя. Вървяхме така четири дни. Бях напълно замаян от слънцето. Защитните очила не помагаха. Страхотен блясък се сипеше и от небето, към което не смеех да погледна преди здрач, и от пясъка, който искреше като живак. А наоколо — безкрайни конусни палисади. Нито следа от живо същество. Дори лешоядите не навлизаха насам. Само единични кактуси тук-там.

Най-сетне една вечер, след като разделих полагащата ни се за деня порция вода, се покатерих на върха на един много голям термитник. Мисля, че помнеше времената на Цезар. Огледах се без никаква надежда, когато изведнъж забелязах в далекогледа черна точка. Помислих си най-напред, че стъклото е изцапано. Грешех. Беше онзи термитник.

На другата сутрин станах преди изгрев-слънце. Едва събудих момчето. Понесохме багажа в посоката, която бях определил по компаса. Направих и скица на околността. Въпреки че ставаха все по-ниски, конусите се доближаваха един до друг. Накрая образуваха такава преграда, че не можах да се промуша. Негърчето все още можеше, затова му подавах денковете, застанал между две циментови колони. После се катерех сам и се смъквах надолу. Придвижвахме се така пет часа. За това време изминахме около сто метра. Разбирах, че по този начин няма да постигнем нищо, ала бях обзет от някаква треска. Не в буквалния смисъл, аз и без това непрекъснато имах температура около трийсет и осем градуса; По вина на климата. Впрочем той може би влияеше и на мозъка. Взех пет фунта динамит и взривих конуса, който ни препречваше пътя. Запалих шнура и се скрихме зад съседните. Земята потрепера. Но другите термитници си стояха непокътнати. От взривения останаха само големи чирепести парчета, с мърдащи бели тела по тях. До този момент взаимно не си бяхме вредили. Сега започваше война. Не можехме да минем през издълбания от взрива кратер. От бездната изпълзяваха десетки хиляди термити, изливаха се на вълни като лава. Опипваха всяка педя почва. Запалих сярата и взех на гърба си резервоара. Нали знаете, господине, как изглежда такъв апарат? Напомня градинарска пръскачка. Но е огнехвъргачка. От тръбата в ръката ми избухваше дразнещ дим. Сложих си газовата маска, дадох и на момчето. Дадох му също и специално поръчаните за тази цел обувки, покрити със стоманена мрежа. Това ни помогна да оживеем. Струите дим пропъждаха термитите. Които не отстъпваха; умираха. На едно място се наложи да използувам бензин, разлях го и го подпалих, за да образувам огнена завеса между нас и термитите. До черния термитник оставаха някакви си стотина метра. Не можех и да помисля за сън. Седяхме до димящия резервоар, светехме си с ръчен прожектор. Ама че нощ! Били ли сте някога шест часа в противогаз, господине? Не? Ами тогава представете си, че към лицето ви се притиска нагорещена гумена муцуна. Когато исках да си поема свободно дъх, смъквах маската, но се задушавах от дима. Така мина нощта. Момчето трепереше, без да спре. Боях се да не е треска.

Най-сетне настъпи новият ден. Водата привършваше. Имахме само още един бидон. Щеше да ни стигне най-много за три дни при оскъдно задоволяване на жаждата. Налагаше се да се върнем възможно най-бързо.

Професорът прекъсна разказа си, отвори очи и се загледа в камината. Жарта бе посивяла. Светлината на лампата обгръщаше стаята: зелена, мека светлина, която сякаш прозираше през воден слой.

— Тогава стигнахме до черния термитник. Той вдигна ръка.

— Като изкривен пръст. Така изглеждаше. С гладка, като че ли полирана повърхност. Заобикаляха го ниски термитници с особена форма — не вертикални, а наведени към него, човек би рекъл — ужасяващи маски с гротесков поклон.

Натрупах целия багаж на едно място в кръга — имаше-нямаше четирийсет крачки в диаметър — и пристъпих към работа. Не исках да унищожавам черния конус с динамит. Откакто бяхме навлезли в околността около него, мравките повече не се появиха. Най-после можех да смъкна противогаза от лицето си. Какво облекчение! В следващите няколко минути на света нямаше по-щастлив човек от мене. Неописуемото удоволствие от волното дишане — и този конус, черен, кошмарно изкривен, неприличащ на нищо познато ми дотогава. Подскачах в танц и пеех като луд, без да обръщам внимание на потта, която се лееше от челото ми като град. Моят Уагаду ме гледаше ужасен. Може да си е мислел, че отдавам почит на черния бог…

Бързо се овладях. Нямаше много поводи за радост: водата се свършваше, сухите провизии щяха да ни стигнат най-много за два дни. Наистина оставаха термитите. Негрите ги смятат за деликатес. Но не можех да превъзмогна погнусата си… Впрочем гладът учи…

Пак замълча. Очите му блестяха.

— Да не говоря много, господине… драги мой, аз разбих този термитник… Старият Нфо Таубе бе казал истината…

Наведе се напред. Чертите на лицето му се изостриха. Говореше, без да си поема дъх.

— Най-отгоре имаше някакъв слой от влакна, тънки нишки, изключително гладки и здрави. Вътре — централна камера, заобиколена с дебел пласт термити. Дали изобщо бяха термити? През живота си не съм виждал подобно нещо. Огромни, плоски като длан, покрити със сребристи косъмчета, с фуниеобразни главички, завършващи с нещо като антени. Антените докосваха сив предмет, не по-голям от юмрука ми. Тези насекоми бяха нечувано стари. Неподвижни като дървени. Дори не се опитваха да се бранят. Коремчетата им пулсираха ритмично. Но щом ги откъсвах от този предмет в средата, от онова кръгло и необикновено нещо, веднага умираха. Разпадаха се в пръстите ми като изгнили парцали. Нямах нито време, нито сили да изследвам всичко. Извадих странното кълбо от камерата, затворих го в касетка от стоманена ламарина и незабавно тръгнах обратно с моя Уагаду.

Не е интересно как се добрах до крайбрежието. По пътя си срещнахме червеникави мравки. Благослових мига, в който реших да мъкна и по обратния път единствения бидон с бензин! Ако не беше огънят… Но и това не е интересно. Това е отделна история. Ще кажа само едно: при първата почивка разгледах откраднатия от черния термитник предмет. След като го почистих от наслояванията, той се оказа идеално гладка сфера от тежко вещество, прозрачно като стъклото, но несравнимо по-силно пречупващо светлината. И тогава там, в джунглата, се разкри един феномен, на който първоначално не обърнах внимание, смятах, че ми се привижда. Ала когато стигнах до цивилизованите области на крайбрежието и след това, се убедих, че не е било внушение…

Той се отпусна назад във фотьойла и почти изчезна в сянката. С глава, открояваща се на по-светлия фон, продължи да говори:

— Преследваха ме насекоми. Дневни и нощни пеперуди, паякообразни, ципестокрили и каквито си щеш. Ден и нощ се носиха подире ми като бучащ облак. Всъщност не подир мен, а след багажа ми, след металната касетка със сферата. По време на пътуването с кораб бе малко по-добре. Като използувах радикални инсектициди, се отървах от тази напаст. Нови не идваха — поне докато бяхме в открито море. Затова пък, още щом слязох във Франция, всичко започна отначало. А най-зле беше с мравките. Спирах ли се някъде за повече от час, веднага се появяваха мравки. Горски, фараонови, жетварки, големи и малки, устремени към това кълбо; струпваха се по касетката, покриваха я с дебел мърдащ слой, прерязваха, прогризваха, унищожаваха всички опаковки, с които се опитвах да я предпазя, задушаваха се едни други, умираха, плюеха киселина, опитвайки се да разядат стоманената ламарина… Замълча.

— Къщата, в която се намираме, е разположена усамотено. Принуден съм непрекъснато да вземам предохранителни мерки поради това, че ме обсаждат мравки.

Стана.

— Правих експерименти. С помощта на диамантен свредел отчупих от сферата парченце, не по-голямо от маково зрънце. То имаше същото привличащо действие като цялата сфера. Открих също, че ако я обвия с дебел оловен кожух, действието й спира.

— Някакви лъчи…? — подхвърли с хриплив глас слушателят. Взираше се като хипнотизиран в лицето на стария учен, едва различимо в полумрака.

— Възможно е. Не знам.

— … у вас ли е сферата?

— Да. Искате ли да я видите?

Слушателят скочи. Професорът го пропусна пръв през врата, върна се да вземе от бюрото ключа и забърза след госта си по тъмния коридор. Влязоха в малка стаичка без прозорци. Беше празна, само в ъгъла имаше старомоден огнеупорен сейф. Слабата светлина на електрическата крушка без абажур се отразяваше синкаво в бронираните му стени. Професорът напъха със сигурна ръка ключа в ключалката. Превъртя, чу се скърцането на отдръпващите се резета, дебелата врата се открехна. Той отстъпи встрани. Сейфът беше празен.“