Станислав Лем
Фиаско (12)

Пароксизъм

Като явления с астрономични размери и поради освобождаваните мощности сидералните операции не могат да станат за наблюдателя толкова дълбоко и разтърсващо преживяване като наводнението и тайфуна например. Дори земетресението, едно субмикроскопично събитие в звезден мащаб, вече излиза извън възприемчивостта на човешките сетива. Истински потрес, както и всеобхватен възторг събуждат у човека онези събития, които не са нито прекалено гигантски, нито извънредно дребни. Никой не би могъл да види звездата като камък или брилянт. И най-малката звезда, този океан от океани вечен огън, още от разстояние един милион километра се превръща в стена от жарава, изпълнила хоризонта, а по-отблизо изчезва всяка форма, разпаднала се в хаотични въртопи от еднакво заслепяващи пламъци: само от голямо разстояние по-студените фунии на хромосферата намаляват в слънчеви петна.

Впрочем същата закономерност, която пречи събитието да се преживее поради чувството за необхватност, действува и сред самите хора. Може да се съчувствува на страданията на отделни хора, на семейства, ала гибелта на хиляди, милиони живота е абстракция, изразена в числа, чието екзистенциално съдържание не може да се обхване.

Кавитационното разбиване на небесно тяло — планета или естествен спътник, също представлява извънредно скромно зрелище, което протича не само сънливо бавно, но и твърде безшумно й лениво и затова изглежда като изкуствено нагласено, още повече че, за да го видиш, без да загинеш, трябва да го гледаш през телескоп или на мониторен екран, а сидералните инженери наблюдават прогресиращата експлозия през филтри, поставяни последователно върху обективите на апаратурата, за да се проследява точно всяка поредна фаза. В резултат на това образът, избирателно наблюдаван в монохроматичните ивици на спектъра, веднъж жълт като слама, веднъж червен като киновар, създава по-скоро впечатление за невинна игра с калейдоскоп, а не за надчовешки катаклизъм.

До часа нула Квинта мълча. Кавитацията на луната трябваше да бъде предизвикана от осемнадесет ракети, долитащи от голямо разстояние към екватора по еволвентна траектория.

Оказа се, че — за съжаление — ГОД е бил прав, като е поставял тази операция извън множеството на поддаващите се на изчисление събития.

Ако всички заряди бяха улучили кората на самотния „воин“ под един и същи ъгъл; ако, пробивайки в нея тунели, те се бяха срещнали в центъра на тежкото ядро; ако с програмираната до секунди точност бяха превърнали това още неизстинало, полутечно ядро в газ, отломъците От разрушената луна, в сравнение с които Хималаите са трошици, биха се разпръснали по дотогавашната орбита, а ударната вълна на внезапно освободената енергия би предизвикала на Квинта само незначителни земетресения и би избутала към континенталния шелф следващи една след друга дълги вълни цунами.

Но Квинта се намеси в операцията. Трите ракети на „Хермес“, устремили се към луната откъм обърнатата към планетата страна, бяха пресрещнати от тежки балистични ракети, които ги смачкаха в газови огнени кълба и запалиха предсрочно носените от тях сидерални заряди. В резултат не се стигна до заплануваното центриране на всички удари в лунното ядро и кавитацията настъпи ексцентрично. Част от лунната кора на юг и дълбинните скални маси се строполиха върху Квинта, а останалата част — около шест седми от масата — се изкачи на по-висока орбита. Така стана, защото се предвиждаше сидераторите да се забият през кората в ядро то по спирала: едните приближаващи се към луната посока към планетата, трябваше да избутват разпада щото се небесно тяло към Квинта, а другите, устремили се към нея откъм планетата, да я изтласкват от Квинта към Дзета. След като бяха улучени именно тези ракети, които имаха за задача да пазят планетата от метеоритния потоп, по многобройни елиптични траектории върху Квинта палнаха около сто трилиона скални маси. Част от тях изгоряха от триенето в атмосферата, но най-големите отломъци, трилиони тонове, паднаха в океана, а по-слабо ускорилите се бомбардираха крайбрежието на Норстралия. Парчетата от луната се забиха в планетата като косо биещ заряд от сачми.

За две стотни от секундата след възпламеняването на кавитационните заряди луната се обви в жълтеникав облак — толкова гъст, че тя сякаш увеличи размерите си като бухнало тесто. После изключително бавно, като в забавен каданс, започна да се разпада, да се троши на неравномерно големи парчета, като портокал, от който невидими нокти откъсват сграбчените късове, а от пукнатините в кората на дълги езици избухваше светло пламтяща жарава, като слънчеви изригвания. На осмата секунда от кавитацията пламтящите кълба на ударните вълни придадоха на разпадащата се луна вид на огромен горящ храст в космическото пространство. Блясъкът затъмни най-близките звезди. В залата за управление всички застинаха разтревожени пред мониторите. Чуваше се само тракането на хронометрите, отчитащи хода на луноклазъма, а от огненото валмо изхвърчаваха, замъглени в прахоляк, избухващи като снаряди Алпи, Корделиери, Везувий. Още щом ужасяващият облак започна бавно да променя първоначалната си кръгла форма в удължена, хората разбраха, че не е нужно да гледат уредите, за да разберат, че след няколко часа луната ще почне да пада върху планетата. За добро или за лошо, улучи я далече от ледения пръстен и едва след полунощ отклоненият рояк отломъци прониза ледената плоскост, предизвиквайки при сблъсъка истински фойерверки непосредствено над атмосферата.

Така демонстрацията на сила се превърна в катаклизъм.