Морис Льоблан
Принцът Жерико (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Изсвирването

Слабостта на Максим трая само един миг. Той почувства веднага необходимостта да вземе героично решение, което в конкретния случай се състоеше в търсене на помощ.

— Обществените сили съществуват, за да ни защитават — формулира точно мисълта си.

— Полският пазач например — каза Натали, която се беше съвзела веднага и се забавляваше от объркването на Максим. — Не, но полицията! Ще взема колата и от Кан ще доведа дузина полицаи…

— Би било смешно. Не бива да се обезпокояват дузина полицаи, защото някой го е страх от нападение на пирати над вила, в която се намират двама слуги и вие, Максим.

— Независимо от това трябва да се действа — извика той. — Не можем да стоим така! Ще предупредя съседите.

— Няма такива.

— Ще намеря. И след това ще събера минувачите.

— Няма такива.

— Ще докарам! Вярвате ли, че ще се оставя да ме заколят като овен? Но каква е тази страна, по дяволите! Човек не може да живее във вила, обсадена от пирати.

Той се отдалечи на бегом към градината.

Елен Рок и Натали останаха сами. Мракът идваше да замени деня. На хоризонта светлото небе беше прорязано от дълги, червени и неподвижни облаци. Синевата на морето придобиваше тъмен оттенък.

Натали наблюдаваше барон Елен Рок така, както се наблюдава някой, от когото се очакват думи и дела, и тя, която имаше навика да се самоанализира, се учудваше от неговото състояние на духа.

Той се разхождаше тихо по терасата дълги и бавни крачки, с вид на човек, който знае какво прави въпреки някои разсеяни жестове. Той запали цигара, веднага я хвърли, запали нова, която незабавно запрати при другата до парапета. После, след като погледна часовника си, спря и каза, сякаш нравеше заключение от мислите си:

— В цялата тази работа има съвпадения, от които би било абсурдно да се безпокоим, но които не бива да пренебрегваме. Имате ли намерение да останете, госпожице?

Тя отвърна:

— Защо да напускам? Заради тази неясна заплаха ли?…

— Да.

— Няма да замина.

— В такъв случай ще ми разрешите ли и аз да остана? Часът е седем и четвърт. След два часа, ако нищо не се случи, както предполагам, че ще стане, ще си отида.

— Благодаря ви. Ще вечеряме тримата.

Те мълчаха доста продължително. Елен Рок беше подпрял високата си фигура на една от колоните на беседката и гледаше червените облаци, които потъмняваха. Той промърмори:

— Колко е красиво!

Натали веднага пое разговора от страх мълчанието да не се настани отново помежду им:

— Да, наистина е красиво! И си казвам, че у вас трябва да има някакви внезапни спомени… някои чувства, които изплуват на повърхността… и които разцъфват при подобни гледки.

— Наистина — съгласи се Елен Рок.

— Нали? Спомняте ли си часове като този тук?

— Може би — промълви той. — Във всеки случай, никакъв час не ми се струва толкова красив… иначе щях да си спомня.

Натали се овладя да не потрепери. Дали беше от вечерния хлад? Или от настъпващия мрак? Тя каза:

— Нощта пада. Ще трябва да запалим лампите.

Той се противопостави:

— Още не.

Това бе произнесено с категоричен тон, който засегна Натали. Тя очевидно не приемаше да я командват и затова повика домоуправителя.

— Запалете я, Доминик — каза, като посочи една висока петролна лампа, поставена на еднокрака масичка.

Но докато Доминик приготвяше на терасата втора лампа, Елен Рак го спря:

— По-късно. Достатъчно светло е.

— Бих предпочела… — вметна Натали.

— Моля ви. По-добре е да не се вижда никаква светлина.

Тя се предаде изведнъж и каза на домоуправителя:

— Можете да се оттеглите, Доминик.

Доминик не помръдна. Видно беше, че иска да каже нещо. Тя го запита:

— Но какво има? Какво чакате?

— Госпожицата ще ме извини — отговори прислужникът с неудобство, — но ние случайно открихме някои странни неща, които ни безпокоят… И след това г-н Максим ни информира.

— Информира за какво?

— За нападението, което ще започне след малко.

— Какво нападение? Няма да има нападение. Камериерката Сюзан също влезе, а Максим се появи още по-разтревожен, като викаше:

— Видях ги… Криеха се зад един храст… Нямаме време за губене… Видях ги и те избягаха.

— Но кого? — запита нетърпеливо Натали.

— Италианските певци… жената и двамата й придружители.

— Е и?

— Ами те именно ще подадат сигнала за бандата на Жерико. Барон Елен Рок няма да отрече… той е чул тази сутрин…

Той се мяташе като кукла и се мъчеше да бъде убедителен, но с толкова треперещ глас, че безпокойството на прислужниците ставаше все по-силно и едновременно с това комично. Шофьорът Александър на свой ред се втурна. Той беше открил, че ключалката на една малка врата, пред която бяха пели италианците, е счупена. Тогава настъпи паника. Шофьорът заяви, че трябва да се решат да заминат и направо предупреди Натали:

— Ако госпожицата държи да остане, това е неин проблем. Ние пък ще отидем в Кан с автомобила.

— Ще отидете с автомобила, ако ви позволя — отбеляза Натали.

— Госпожицата ще се убеди, че трябва да тръгнем незабавно. Това е един от случаите, когато човек трябва да мисли най-напред и главно за спасението си.

Вълнението на всички тези хора беше толкова силно, че Натали не се разсърди. Тя впрочем чувстваше, че нищо няма да ги спре.

— Така да бъде. Отидете в Кан. Готвачката ще сервира вечерята, освен ако и тя не се страхува. А, тя ще ви придружи? Добре. И кога ще се върнете?

— Към единадесет часа, госпожице.

— Да, когато всичко свърши. Вървете.

Още щом тръгнаха, Максим се приближи до нея и треперейки каза:

— Това е лудост. Не бива да се предизвиква съдбата. Да вървим.

— Аз оставам.

— И аз — каза той. — Ще откарам само персонала до Кан и веднага се връщам. Искам да съм до вас в опасния час. Но това е против волята ми й по задължение, тъй като сме изложени на най-големи опасности.

И той изчезна, докато Натали се смееше малко пресилено.

— Приятелят ми Максим не е самохвалко. Сигурно няма да се върне.

Цялата сцена продължи минута или две и беше сякаш изиграна от актьори, объркани от пристъп на лудост. Никакви разумни доводи не можеха да ги върнат в нормално състояние. За тях нямаше друго спасение, според думите на шофьора, освен незабавното бягство.

Елен Рок не беше произнесъл нито дума. Той се отправи към запалената лампа и намали леко фитила. Натали му каза:

— Щом се страхувате толкова от светлината, значи допускате, че сме наблюдавани?

— Допускам. В мен за сметка на изгубените ми способности съществува известна склонност да предчувствам… да отгатвам какво може да се случи…

— Предчувствията достатъчни ли са?

— Не. Но не липсват доказателства и се питам дали не би било по-предпазливо…

— Да се скрия ли?

— Да заминете с приятеля ви Максим.

— А вие, господине?

— Аз ще остана. Моят занаят и призванието ми са да търся злото навсякъде, където може да се срещне, и да се боря с него. И после, това ми харесва.

Тя каза закачливо:

— Вие сте мой гост, вашата визита имаше за цел да ми окажете услуга, нима искате да дезертирам? Впрочем много е късно… Чуйте, колата се отдалечава.

Така по стечение на обстоятелствата Натали се намираше сама в тази отдалечена вила в компанията на мъж, когото преди три часа не познаваше и при когото стоеше не толкова от учтивост или симпатия, колкото от горделивост. Ако беше тръгнала, щеше да признае страха си. А тя не искаше Елен Рок да забележи у нея чувството на страх, което не признаваше, както и смътното безпокойство, наложено от неизвестна опасност.

— Имате ли тук бижута? — попита Елен Рок.

— Никакви. Тогава защо е това нападение?

— Наистина, защо?…

Той отново се разхождаше надлъж и нашир по терасата с вид, който Натали намираше за тревожен. А най-много я притесняваха тишината и полусенките около тях. Как й се искаше да чуе някакъв шум, небето да се просветли, морето да се противопостави на настъпващия мрак!

— Нямам даже револвер в стаята си — каза през смях тя.

— Какво можем да направим с него? — каза Елен Рок. — Оръжията не служат за нищо.

— Ами ако нападението се осъществи?

— Достатъчно е да го предвидиш, за да го предотвратиш.

— Все пак не трябва ли да се вземат някакви предпазни мерки?

— В подходящия момент — да.

— А дотогава?

— Дотогава ли?…

Той се доближи до нея, натисна леко с върха на пръстите си раменете й, докато тя не се отпусна в един от ракитовите фотьойли на терасата, и довърши:

— Дотогава да поговорим, искате ли, госпожице?

Той отново заговори с весел и безгрижен глас. Натали тутакси се почувства освободена от тежестта, която я измъчваше, и любопитна за думите му.

— Няма да продължи дълго — започна той. — Само няколко минути търпение и ще разберете защо дойдох тук. Защото съществува друга причина освен желанието да ви предупредя и да ви предпазя… Не това беше претекстът, а възможността за една среща, която търсех и желаех… Слушайте ме добре и бъдете снизходителна, ако ви говоря за себе си и за драмата на личния ми живот… тази малко смешна драма, повтарям, на човек, загубил всякакво понятие за миналото си и който го търси навсякъде, както се търси изгубен предмет, свързан силно с цялото му съществувание. Защото за мен това е всичко: да се преоткрия, да позная детето, юношата и младежа, които съм бил преди, и да осветля загадъчните години, в които съм живял и действал по неизвестни за мен закони.

Той спря. Изглеждаше, че страда, и наистина призна:

— Да. Наистина, понякога е толкова болезнено! В продължение на часове в дните на криза аз живея затворен в себе си, надвесен над една бездна, в която очите ми се изтощават да търсят да видят невидимото. Или търся извън себе си със същата ожесточеност. Наблюдавам всички, които срещам. Дебна малкия жест на изненада, способен да ми разкрие, че не съм им непознат. Ах, как бих се привързал към непознатия, чиято памет би ми разкрила ключа на живота ми или чието лице, силует биха възстановили погребаното ми минало! Ето така един ден…

Натали почувства важността на това, което щеше да последва, и се стегна. Но той я отведе до запалената лампа, накара я да седне и като нагласи под светлината красивото лице на младото момиче, промълви:

— Беше преди девет дни. Разхождах се по площада на Монте Карло, когато изведнъж ви забелязах. Бяхте в костюм от бял фланелен плат и носехте шапката си в ръка. Залязващото слънце осветяваше лицето ви. Не бях имал подобно видение… Моля ви, не се отдръпвайте, не искам да ви изразя моето обожание, а моето объркване и вълнение. Имах чувството, че вече съм ви виждал, вас, чието име не знаех! Разбирате ли това? За първи път нещо трепна в мен. Бях изпитвал вече впечатлението от блестящата ви красота и сигурно съм бил силно развълнуван, защото екстазът ми отново оживя.

Той повдигна лампата за няколко секунди и, гледайки Натали, прошепна:

— Именно вас съм виждал някога. Имахте слънчев ореол около главата си. Бяхте права пред един фонтан в една градина, с венец цветя на челото.

— Венец ли?

— Виждам го ясно… той едва докосва косите ви.

Натали прошепна замислена:

— С цветя на главата… случвало ми се е един път, в една хотелска градина в Неапол, където бях с баща ми… Бяха портокалови цветове… Направих си плитка, за да се позабавлявам… спомням си… На другия ден баща ми замина за Сицилия, където почина.

— Да — повтори той, — беше в една градина. Господи, колко бяхте хубава! И колко сте хубава! Човек не може да ви забрави… Вашият образ се запечата в мен и заедно с него всичко, което беше около вас и на което вие давахте живот… мраморният фонтан с трите танцуващи деца, и блестящият на слънцето водоскок, и китката портокалови дръвчета, отразени във водата… Господи! Господи! Имам чувството, че целият ми живот възкръсва в дъното на зениците ви и само да можех да ви гледам непрекъснато…

Той млъкна. Усилието на спомена, изглежда, го уморяваше. Натали се отдаде на вниманието му. За нея заплахата, опасността от бандата на Жерико, невидимите лодки, които можеха да се доближат под прикритието на нощта, всичко това вече не съществуваше. Те се съзерцаваха, впили погледи един в друг. Накрая тя каза:

— Не ви познавам. Сигурна съм, че не съм ви познавала до днес.

Той повтори:

— Аз пък съм ви виждал… Видях ви… Моето убеждение е толкова силно, колкото и вашето. Една минута от миналото ви е част и от моето. Ето защо ви разпознах в Монте Карло и ето защо от една седмица живея около вас, очакващ възможността да ви срещна, наблюдаващ вилата ви, даже я посетих — стъпките, които приятелят ви Максим е открил, са моите. И ето защо съм тук. Той добави по-глухо:

— Цялата ми надежда е във вас. Не можете да разберете какво представлявате за мен. Моето съществувание зависи, от вашето…

Той беше твърде близо до нея. Натали леко се освободи и вдигна глава към небето, сякаш да се освободи от прегръдката на този живот, който се увиваше около нейния и го обвързваше с все по-засилващи се връзки. След кратък миг Елен Рок намали пламъка на лампата, докато остана само блясък като от кандило. Лек полъх ги освежи, времето течеше. Отново безпокойството от тишината и от страшната самота обхвана младото момиче.

Елен Рок се беше приближил до парапета. На Натали се стори, че той не се доверяваше на огромното спокойствие на вечерта. Тя се присъедини към него и попита:

— Нищо не чувате, нали?

— Струва ми се, че напротив… да… слушайте добре… чува се постоянен ритъм… равномерно пляскане…

— О — каза тя със свито сърце, — възможно ли е? Не е ли само плясъка на вълните?

Той отвърна с кратки разчленени изречения:

— Не… не… това е друго. Така съм свикнал с шумовете на морето!… Това е шум на весла, шум, който се стреми да се прикрие.

Тя заглуши една въздишка и потръпна.

— Скоро ще дойде часът, нали?

— Да, след няколко минути.

Натали напрегна цялата си воля, за да не трепери гласът й и да изглежда толкова спокойна, колкото Елен Рок.

— Значи ще дойдат?

— Те идват.

— Идват ли! — повтори Натали, като търсеше да разбере страховития смисъл на тези прости думи.

След минута или две тя отново се обади:

— Да, действително… Долавям приглушен шум… като раздвижена вода.

— Това са те — каза Елен Рок. — Нищо не може да им попречи да дебаркират на тесния чакълест плаж, който обгражда залива.

— Нищо не може да попречи на това ли? — каза тя. — Но напротив… Вижте, сигурна съм, че имате някакъв план.

— Никакъв план.

— Как? Вие не знаете какво да правите?

— Бога ми, не — каза той весело. — Знам само едно, че тъмнината и тишината са съучастници на нашите врагове. В противен случай не би имало никаква опасност.

Тя продума, възмутена от собствения си страх:

— Впрочем няма никаква опасност, защото при нападение можем да напуснем вилата през градината и планината.

— Ами италианските певци? — каза той. — Не мислите ли, че наблюдават вратата на градината? Всеки опит за бягство оттам е невъзможен.

— Това са само двама мъже.

— Да, но въоръжени и скрити в мрака.

— Следователно, ако има нападение, те ще влязат, защото вратата на градината дори не е затворена.

— Тя не трябва да бъде затворена — каза Елен Рок.

Те говореха тихо, надвесени над парапета сред листата на бръшляна. Сякаш някакви сенки преминаха през тъмнината. Шумове нарушаваха тишината.

— Приближават се, нали? — каза Натали.

— Да… да… виждам ги… имат две лодки.

— Да — каза Натали, — и аз ги виждам… вдигнаха веслата… лодките се движат една след друга. Виждам ги. Отгатвам ги…

Тя млъкна внезапно.

На хълма, от другата страна на вилата, се чу изсвирване.