Морис Льоблан
Принцът Жерико (3)

ТРЕТА ГЛАВА
Няколко чудеса

Смайването на всички, които станаха свидетели на този феномен, беше толкова голямо, че те не направиха никакъв жест, нито отрониха някаква въздишка. Приличаха на деца, играещи си с викане на дявола, които изведнъж са го видели сред тях. Гледаха Елен Рок като призрак и не бяха съвсем сигурни, че беше от плът и кръв.

Натали наивно попита:

— Откъде идвате? Човек не може да се изкачи оттам.

— Може, ако Натали Манолсен го повика.

Но тя не беше убедена, което личеше от тона, с който го обвини в действия, противоречащи на природните закони.

— Това е невъзможно. Скалата е отвесна.

А Максим Дютийол подчерта:

— Абсолютно невъзможно. Аз самият не мога да си представя…

Другият се усмихна.

— Уверявам ви, че не идвам от ада, както твърдяхте.

— А, значи сте подслушвали?

— Нямаше нужда да подслушвам, за да чуя, нито да гледам, за да видя.

Натали, която започваше да се съвзема и също вече се усмихваше, попита:

— Но все пак вие идвате отнякъде?

— Естествено.

— Откъде?

— От Ница — каза той.

— С плуване ли?

— Не, вървях по вълните.

— И вие наистина ли сте барон Елен Рок?

— Аз съм този, когото наричат така.

Той беше мъж на около тридесет и пет години, много висок, с мощна мускулатура, въпреки че изглеждаше слаб. Гърдите добре подчертани от синьо сако с два реда златни кончета, завършваха с квадратни рамене, а бицепсите му изпъкваха под плата. Носеше фуражка на яхтсмен. Дългите му мустаци висяха по галски маниер. Над тях орловият нос, изпъкналите скули, кожата му бяха с този мургав тен с цвета на латинските платна, боядисани в жълтеникава охра. Бледа черта от белег пресичаше дясната му буза.

Всичко това образуваше величествено цяло. Що се отнася до впечатлението на дуелист, на грубиян, този персонаж го оправдаваше с властния си вид и с гордостта, присъща на водач. Силуетът му смайваше с елегантността и с изтънчеността си, както и с тая сила, която създаваше впечатлението, че може да понесе всичко, без да се огъне — броня, шлем, прекрасен меч.

Натали весело му протегна ръка.

— Както и да е, барон Елен Рок, тъй като се отзовахте на повика ми, бъдете добре дошъл. Ние тъкмо говорехме за вас и бяхме очаровани от това, което докторът ни разказваше…

— Доктор Шапро — каза той, — изключителен приятел на моя приятел Верлаж и автор на толкова интересната книга със заглавие „Психоанализа“.

Той поздрави подред сестрите Годуен и Максим.

— Госпожица Анриет, нали? Госпожица Жанин?… Господин Дютийол?

Изненадата отново се появи.

— Нима познавате всички? — каза Натали.

— Не. Но си спомням… или отгатвам. Това е дарба, която се придобива с малко навици.

— Наистина ни бяха казали, че сте магьосник! — извика Жанин Годуен.

— Когато се налага, госпожице. Това влиза в малките ми таланти за пред обществото.

Младото момиче плесна C ръце.

— Магьосник! Господи, колко е интересно! Тогава ще можете да ми върнете кораловата огърлица, която загубих завчера на тази тераса?

— Нищо по-лесно, госпожице.

— Дайте я.

— Заповядайте.

И той измъкна от джоба си кораловата огърлица.

— Ах! — извика Жанин засрамена.

— Ами аз? Ами аз? Направете бързо едно чудо, моля ви, господине.

Елен Рок направи бърз жест, сякаш да сграбчи нещо върху китката на младото момиче, нещо, което смачка между пръстите си и хвърли надалеч.

— Какво е това? — попита леко обезпокоена тя.

— Пчела, тъкмо навреме я хванах.

— Дявол да го вземе! — извика Максим. — Какъв поглед! И твърдят, че сте изключително силен! Атлет…

— О, въпрос на тренировки — отвърна Елен Рок. Той взе колода карти от масата и я разкъса на две.

— Господи! — промълви смаяният Максим.

Всичко това стана много бързо, като Елен Рок изглеждаше така, сякаш се развличаше, забавлявайки Натали.

— А вие, Форвил — каза тя, — няма ли да разпитате барон Елен Рок?

Форвил, който дотогава беше стоял настрана, сви леко рамене и каза с подигравателен тон, примесен с враждебност:

— Виждам, че господинът притежава всички качества, които ни бяха изброени…

— Акробат, илюзионист… — прекъсна го Елен Рок.

— Не уточнявам — каза Форвил. — Но ако господинът случайно притежава способността да гледа в душата на човека, би ли могъл да прочете нещо в мен?

— Естествено — заяви Елен Рок.

— Тогава към кого са насочени мислите ми?

— Към една много красива жена.

Форвил погледна към Натали.

— Жена, чиято ръка желая ли?

— Жена, чиято снимка носите в портфейла си.

Натали се засмя.

— И тъй като не съм ви давала моята, Форвил, това доказва, че…

— Това доказва, че господинът се лъже… доброволно или не — декларира Форвил със сух тон.

— Тази снимка — поде отново Елен Рок твърде спокойно — е на красивата жена, която придружавахте вчера в операта на Монте Карло.

Лицето на Форвил почервеня от гняв. Натали, която го познаваше, се намеси, шегувайки се:

— Не се защитавайте, Форвил. Напълно допускам да бъда ухажвана.

— Като в същото време кокетираш с една мацка — довърши Максим. — Хайде, барон Елен Рок, вие сте майстор. Не ви остава нищо друго, освен да ни осветлите за душевното състояние на Натали Манолсен.

— Безсмислено е — каза Натали. — Споделям веднага, че душевното ми състояние се ограничава от необуздано любопитство.

— Мога ли да го задоволя? — каза Елен Рок. — Ще отговоря на всичките ви въпроси.

Натали се замисли, или по-скоро се опита да мисли. Тя, която винаги беше поддържала спрямо мъжете отношение на учтива незаинтересованост, сякаш нищо от думите или от действията им не можеше да я заинтригува, сега слушаше този тук с нарастващо вълнение, което не се опитваше да скрие.

— Три въпроса ще бъдат достатъчни — каза тя. — Най-напред най-незначителният. Защо сте напуснал клиниката в Марсилия?

— Скучаех.

— А десетте хиляди франка?

— Забелязах, че на пръста ми още се намираше един пръстен, чийто камък, много хубав рубин, беше обърнат навътре, и беше убягнал от вниманието на моите нападатели. Прозорецът гледаше към улицата. Дебнех някой минувач. Забелязах един с изключително почтена и наивна физиономия. Поверих му пръстена. Той го продаде на един бижутер и дойде да ми донесе парите. Оставих четвъртината като благодарност за оказаните ми грижи. С останалото се обогатих. Виждате същността на чудесата ми. Натали продължи:

— Втори въпрос. Вашето минало?

— Не го помня. Не зная нищо дори и за хората, които са ме ударили, за удара по главата, за мъченията, които са последвали след това, и за опасностите, на които съм бил подложен. Животът ми започва от момента, в който се събудих в клиниката. Съвсем нов живот, като този на дете, което отваря за пръв път очи и вижда пред себе си бяла стена, светли прозорци и медицинска сестра, която плете. Преди това, нищо… тъмнина… дълбока непроницаема тъмнина, в която се блъскам като в нещо масивно и твърдо.

— Все пак вашите способности не са били засегнати.

— Съвсем не, като изключим паметта. Всичко, което съм придобил като знания, се е запазило, освен това, свързано със собствената ми личност. Разсъждавам като нормален индивид, притежавам културата на образован човек. Наблюдавам. Представям си. Разбирам. Обожавам. Чета книги, които някога сигурно съм чел и от които съм се възползвал. Но първичното „аз“ е разрушено и не мога да го възстановя. Паметта за онова, което някога съм виждал, ми изглежда изгубена завинаги. Естествено, формите ми изглеждат естествени и видът на нещата не ме учудва. Но няма нито една, за която да мога да кажа: „Тази особена форма съм я виждал вече. Възхищавал съм се на този пейзаж.“

— Това трябва да е много мъчително.

— Най-вече е смешно.

— Смешно ли?

— Да, това крие един комичен елемент, на който аз пръв се смея. Някой разказа историята за човека, който изгубил сянката си. Но помислете си за човека, който е загубил миналото си и тича след него, сякаш гони избягалото си куче. И понякога това също е приятно. Разбира се, да не си обременен от спомени! Да търсиш себе си! Да бъдеш сам за себе си обект на неизчерпаемо любопитство! Кой съм аз?

— Французин във всеки случай, ако се съди по произношението ви.

— Първите дни си мислех същото. Но като чух един англичанин, разговорих се с него и той си помисли, че съм англичанин. По същия начин са ме смятали за германец или италианец.

— Но все пак вие имате някаква представа какво сте бил, като изхождате от настоящите си вкусове и инстинкти?

— Представа да, но е толкова странна и разнообразна, така объркана и противоречива! В мен е един хаос от идеи! Времето ми минава в подреждането и класирането им, с надеждата да открия изгубения порядък — това вдясно, това вляво. Напразно. Не мога повече да се оправям в моето царство. Всичките ми поданици тичат като луди и аз се питам дали този тук е мой, дали онзи там ми принадлежи. Каква бъркотия!

— Но все пак нещо доминира?

— Не зная. Имам чувството, че съм бойно поле, на което кръвожадни войски, дошли от миналото, се бият яростно. Това са моите предци, които се борят и които са в основата на кризите ми на горделивост и на гняв, на развихрянето на тези инстинкти, които ме ужасяват, или напротив — в поривите ми на добрина, в безкрайната нужда да се представям добре и да нападам всичко, което е несправедливо, мъчително, лошо, подозрително. Посред всичко това, кой съм аз самият?

— Все още неразрешима загадка — каза доктор Шапро, който погледна часовника си и стана, сякаш часът на тръгване приближаваше. — Травмата, чиято жертва сте станал, може наистина да е разстроила вашата индивидуалност до такава степен, че човечецът, който сте бил преди това, да се е превърнал в беглец от ада, или някогашният демон да се е трансформирал в свети Франциск д’Асизи.

Елен Рок избухна в смях.

— Ангел или демон ли? Ето две перспективи, които никак не ме привличат. Но да говорим сериозно. Според вас, докторе, как ще се спася от това?

— С лечение, иска ли питане?

— — Какво, да не би спомените да израстват като растения?

— Всичко зависи от силата на преживения шок. Ако е имало само мозъчно сътресение, т.е. обикновено раздрусване на молекулярното вещество — и това сътресение от електрически, колоиден или знам ли от какъв вид е било дълбоко в материята, обгръщаща клетките, или в самите клетки — в такъв случай израстването на спомените, както вие се изразявате, е възможно. Но при условие на истинска контузия нещата са по-сериозни.

— Защо? — попита Елен Рок.

— Защото причинените наранявания правят трайна загубата на способностите, наблюдавана след произшествието. Й това е естествено, защото самите клетки са разрушени.

— И как може да се постави диагнозата?

— С времето. Наблюдавано е след дълги години възстановяване на знанията, за които е имало научното право да се считат за загубени вследствие на мозъчни наранявания.

— Но цялостното забравяне на миналото от нараняване може ли да се съвмести с целостта на интелигентността?

— Защо не? Наблюдават се необясними прояви на злото. Един ранен оздравява, като забравя само един от многото езици, които е говорил. Затрудненията на говора на друг се ограничават само до няколко думи от речника му. Без да се усъмнява в грешката си, възстановеното същество заменя липсващите му термини с други термини със съвсем различно значение.

— А моят случай, докторе?

— Вашият случай, скъпи господине, ми се струва, че е от класа на ретроградните амнезии, така се нарича пълната забрава на това, което е било преди произшествието. Нищо не пречи да се счита, че някакво насилие може да отреже измежду мозъчните гънки именно тази, отнасяща се до миналото, като остави непокътнати всички останали сили, скрити в мозъка.

— Но тогава как ще се излекувам?

— Трудно е да се уточни. Но предполагам, че в един или друг ден ще получите нов удар…

— Благодаря ви!

— Говоря за морален удар. Утре, след месец, след година, случайността с някаква сила от емоционален характер може да насочи тока през безжизнените клетки, така както слаб експериментален удар възстановява тиктакането на спрял часовник. И тогава ще узнаем, че сте получил само сътресение.

— Хайде! — пошегува се Елен Рок. — Да се надяваме, че съм само със сътресение, а не съм контузен.

— Убеден съм в това — каза докторът. — Обстоятелствата внезапно ще ви изправят срещу вас самия и ще ви научат изведнъж кой сте бил. Тогава цялото ви минало ще изскочи от сянката. Бих разгледал дори и хипотезата, в случай че бъдете отведен на местата от вашето детство. Емоциите от миналото постепенно ще излизат на бял свят и, чудото неминуемо ще се осъществи.

В това време Форвил беше докарал колата си. Анриет и Жанин го помолиха да ги откара до Сен Рафаел при родителите им, където Натали щеше да прати да ги търсят на другия ден. Но Натали настоя отново:

— Барон Елен Рок, дължите ми третия отговор.

— Чакам, госпожице.

— Защо дойдохте тук? Това е доста любезна визита, чийто мотив обаче ни е неизвестен.

— Правилно, госпожице, не дойдох да говоря за себе си, както го сторих с благосклонност, нито да върна на госпожица Жанин кораловата огърлица, която открих закачена на един храст, послужил ми при изкачването до тази тераса, нито да спася госпожица Анриет от ухапване на несъществуваща пчела, нито да отгатна, че в джоба на г-н Форвил се намира снимката, която почти пред мен му връчи красивата дама, съпровождаща го в театъра. Но все пак… Позволявате ли да обясня? Само няколко думи…

Отново всички го обградиха.

— Тази сутрин бях отишъл да се поразходя до Ница с моторния си катер. Бях седнал в градската градина, когато чух от другата страна на храста, който ме прикриваше, двама испанци от простолюдието, може би матроси, да си говорят на тих глас. Имам остър слух…

— И говорите испански? — учуди се Максим.

— Достатъчно, за да разбера, че тези лица са членове на банда, която трябва тази вечер да ограби една крайбрежна вила.

Максим заяви категорично:

— Бандата на Жерико, без съмнение!

— Бих се съгласил с удоволствие, макар че не съм доловил нищо категорично по този повод. Но в осем и половина те трябва да се съберат в подножието на споменатата вила, която, изглежда, се вижда от морето и е на върха на стръмен бряг. Едно изсвирване, подадено в този точен час от близък хълм, ще ги предупреди, че всичко е наред. Пет минути по-късно ще има второ изсвирване. Тогава ще започне атаката.

— И това е всичко? — присмя се Форвил.

— Точно така. За нещастие тези двама здравеняци — изчезнаха и можах единствено да науча, че двама мъже с подобно на тяхното описание са взели влака за Кан и по този начин се доближават до. Естерел, където по време на моите разходки забелязах специфичното разположение на вила „Мирадор“. Дали не искат да оберат тази вила? За всеки случай взех моторния си катер и ето ме тук.

— Наистина, наистина — провикна се Максим, — „Мирадор“ е целта на тяхната експедиция. Не може да се отрече толкова очевидно нещо.

Натали и сестрите Годуен мълчаха. Форвил продължи да се подиграва.

— Види ми се смътно като данни, и е напълно възможно…

— Страховете ми да са напразни — каза Елен Рок. — Такова е моето мнение. Но все пак, поради прекалена предпазливост пожелах да дойда и да си дам сметка дали този отвесен бряг може да бъде изкачен при нужда. Трудно е, но както сами виждате, възможно.

Той взе отново фуражката си, поклони се и като човек, изпълнил задачата си, се отправи към парапета.

— Но нали не си отивате, господине? — каза Натали.

— Бога ми, госпожице…

— И по същия път ли?

— Лодката ми е съвсем наблизо оттук и…

— Моля ви, има друга пътека, и ние с Максим ще ви изпратим…

Докторът предложи:

— Ако съществува и най-малка опасност за вас, Натали, ние с Форвил бихме могли да тръгнем и утре.

— Действително — каза Форвил, — но би било детинско да се взема тази история на сериозно.

Двете сестри настояха:

— Не ви ли е страх, Натали?

— Страх от какво? — извика тя през смях. — Но вие сте невъзможни. Побързайте. Слънцето вече залязва.

Форвил погледна барон Елен Рок. Този човек му беше силно антипатичен. Той се опита да придърпа Натали настрана и да я предупреди. Но тя не се хвана на уловката му и ги подтикна всички към градината, където колата на Форвил ги очакваше.

— Жанин, да пратя да ви вземат и двете утре сутринта, нали? Кога ще се видим пак, Форвил? Ще бъда в Париж след петнадесет дни.

— Ще ме намерите там — каза Форвил. Тя целуна доктора.

— А вие, скъпи докторе?

— О, аз — отвърна той — няма да бъда там преди шест или седем седмици. Имам поредица от конференции в Германия и в Швеция.

Тя живо ги подкани да тръгват. Бързаше да се върне на терасата.

Там двамата мъже разговаряха близо до парапета. Видя се колата да се отдалечава вдясно по притиснатия от стръмни склонове път.

— Значи, господине — говореше не без известно безпокойство Максим Дютийол, — вие твърдите, че няма и сянка от опасност?

— Не вярвам наистина — каза Елен Рок. — Но винаги трябва да се предвижда най-лошото.

— Нали? — каза Максим, който търсеше повод да се пошегува, за да си възвърне малко смелостта. — Ето защо предложих средства за защита. Виждате, Натали, че бях нрав и че врящият катран и аркебузите може би няма да бъдат излишни.

— А! — рече Елен Рок. — Вие сте имал някакво предчувствие ли, господине?

— Ами, разбира се — заяви Максим, — опасявам се от Жерико. Извън съмнение е, че той действа но крайбрежието и това, което сте чул тази сутрин, го потвърждава. Освен това и този инцидент с италианските певци… Ах, каква непредпазливост, Натали!

Елен Рок се учуди и попита.

— Какви певци?

— Една скитаща трупа, която г-ца Манолсен покани да влезе преди малко в градината… Виждате ли някакви улики в това?

Настъпи мълчание. После Елен Рок промърмори:

— Моите испанци от градината говореха за някакви италиански певци, които трябвало да минат близо до вилата.

— А? Какво говорите? — каза Максим.

Елен Рок уточни:

— Те говореха за една жена и двама мъже.

— Една жена и двама мъже, точно така — промълви Максим.

Той рухна на един фотьойл. Натали беше леко бледа.