Морис Льоблан
Принцът Жерико (2)

ВТОРА ГЛАВА
Човекът, загубил миналото си

Всички се струпаха около доктор Шапро. Натали жадуваше да научи нещо повече. Максим си спомни, че му бяха говорили за този странен персонаж, а сестрите Годуен го бяха забелязали един ден в Ница на крайбрежния булевард сред тълпа от хора, желаещи да го видят.

— Това, което ще ви кажа или по-скоро ще резюмирам — започна докторът, — не почива на легенди и не произлиза от преувеличения както в случая с Жерико. Повтарям ви, че колкото и странно да изглежда, това е самата истина. Научих историята не от непознати, а от един свидетел, който е бил замесен в нея по най-пряк начин… един от моите колеги, пенсионер като мен и мой съсед, доктор Верлаж.

Значи преди някакви си двадесет или двадесет и два месеца кораб на Източната компания се връщал от Индокитай и навлизал във водите на Ница. Морето било развълнувано, а видимостта много лоша заради облаците. И ето дежурният офицер сигнализирал малко преди да достигнат нос Антиб, че вижда нещо да се носи по вълните, нещо като отломък. И почти веднага всички забелязали, че на отломъка се различава човешка фигура.

— На труп — прекъсна го Максим с мрачен вид.

— Бога ми — продължи докторът, — изглежда, че човешкото същество, което прибрали на борда десет минути по-късно, в безсъзнание, бледо, със струпеи кръв по брадата, не е било далеч от това състояние и е трябвало истинско чудо от енергия, за да може този умиращ да се вкопчи в останките на лодката, от които са го откъснали.

— И все пак — отбеляза Максим — този труп е бил жив…

— Бил е жив. Колегата ми Верлаж, който се е намирал на борда като лекар и това е било последното му пътуване, е констатирал, че сърцето бие и че въпреки изключително сериозните рани корабокрушенецът може би щял да оживее.

— Случайни наранявания или такива, предизвикани от престъпни намерения? — попита Максим, като се правеше на полицай.

— Престъпни намерения без никакво съмнение. Рана с нож в рамото, не много дълбока, а по черепа удар с бухалка, който би убил всяко същество, но не и изключителен човек като този.

— Изключителен с какво?

— Именно с издръжливостта си. Верлаж често ми е казвал, че не е виждал по-красив човешки екземпляр, надарен с такава мускулатура и с такава невероятна жизненост. Пренесен едва ли не в агония в една марсилска клиника, той се възстановил пред погледа на доктора с бързина, която почти се равнявала на чудо.

— Откъде идвал? — попита Натали. — Кой е бил?

— Загадка. Ударът, който е получил, е бил толкова силен, че нищо не си спомнял.

— В началото, да… Но след това?

— След това? След три седмици изчезнал.

— А? Какво казвате?

— Един късен следобед дежурната сестра, влизайки в стаята му, не намерила никого. Той напуснал леглото си и избягал през прозореца, разположен на първия етаж на една пуста улица.

— Без дума за сбогом? Без да остави нищо?

— Напротив, оставил запечатан плик е надпис: „Като благодарност.“ Вътре имало десет банкноти по хиляда франка. Впрочем, като го спасили, той бил облечен само в дрипи, а в тях нямало никакви банкноти, нито дори късче хартия. Освен това той не напускал леглото си и не говорел с никого.

— Откъде тогава е взел тези десет хиляди франка?

— Нямам никаква представа за това, както и за останалото. Още повече че върху парцала, служил му за риза по време на спасяването, открили бродирай герб. Оттам и титлата и прякора, дадени му в клиниката — барон Елен Рок — и така е бил назован от единствения вестник, отразил приключението. Тогава преживявахме финансова и политическа криза и събитията не предизвика шум. Но баронът трябва да е прочел статията, защото: една година по-късно моят съсед Верлаж видял да му се представя у тях един господин, който казал, усмихвайки се: „И какво сега, скъпи докторе, не ме ли разпознавате? Барон Елен Рок?…“

Настъпи мълчание. После Натали промърмори:

— Вашата история е завладяваща. И какво е станало с тази любопитна личност през тази година?

— Направил състояние.

— Състояние!

— Да, купувал, продавал, откупувал, препродавал места и къщи по Лазурния бряг и в Париж, и станал милионер.

— Но вашият приятел разпитвал ли го е за миналото му?

— Десет пъти. Двадесет пъти. Но без резултат. Елен Рок не може да каже нищо за истинското си име, за миналото си, за страната, където е роден, за държавите, в които е живял. Той не знае нищо.

— Възможно ли е това?

— Възможно и естествено. Ужасният удар, който е получил по главата, усложнен от мъченията, преживени на отломката, мъчения от глад и студ, е мотивирал у него унищожаването на някои способности, което би могло да се приеме за временно, но което изглежда окончателно. Феноменът е, повтарям, ясен и логичен. Необходимо е само — продължи доктор Шапро — леко случайно натискане, даже не и мозъчно увреждане, по някои групи от нервни клетки, за да предизвикаме забравата на дадени спомени, на дадени периоди от живота — забрава, която един ден бихме могли да предизвикваме и по изкуствен начин?

— Колко би било удобно! — каза Максим. — Ще изваждаме някой лош спомен като зъб.

Но Натали се увличаше все повече и повече, докато Форвил не криеше раздразнението си.

— Какво прави той сега? Къде живее? — подхвана отново младото момиче.

— В старото селище Ез, на самия връх на скалата… в разрушен замък, който е възстановил.

— Може ли да се види? Движи ли се сред хората?

— От шест месеца — да.

— А вие, докторе, видяхте ли го?

— Само един път преди осем дни. Той е висок, слаб, не е красив — далеч съм от такава мисъл — но каква енергия излъчва лицето му! И каква нежност в същото време!… Той остави у мен незабравимо впечатление. И след това, толкова много се говори за него в цялата околност!

— Какво се говори?

— Най-напред за неговия случай, който учудва, и след това за други неща.

— Какви неща? С какво се занимава?

— С добрини, нрави големи добрини. Натали остана смаяна.

— Тогава той е филантроп?

— Не съвсем.

— Апостол?

— Още по-малко. По-скоро изправител на грешки. От моя приятел знам за него изненадващи истории за разкрити злосторници, за мошеници, заловени в капан, трагични ситуации, избягнати за всеобща радост…

Форвил се изсмя.

— С една дума, Монте Кристо… принц Родолф. Всичко това е много банално и смешно.

— Не е, ако познаваш Елен Рок, както изглежда. Това е мъж, суров мъж.

— Да — каза Форвил подигравателно, — мъж, облечен в черно кадифе.

— Облечен като всички, но с особена елегантност. Има учудващ, расов силует.

— И мрачен вид? С фаталното изражение на низвергнат ангел? С една дума, героят на Байрон, когото Натали търси…

— Съвсем не.

— Тогава е светец? — каза Натали.

— Съвсем не — отвърна докторът. — Един светец няма този горделив вид, такава хитроумна приветливост и веселие в думите, такава прекалена жизненост.

— Казаха ни даже — отбеляза Жанин Годуен, — че правел чудеса.

— О, за да се забавлява — запротестира докторът, — и само привидно. Това е по-скоро случайно, бърза адаптация към обстоятелствата, и най-вече нечуваното и наистина тайнствено влияние, което той упражнява над всички, които са около него. Така безусловното му превъзходство в спортове като фехтовка и бокс произлиза повече от косвеното влияние над противниците му, отколкото от чудната му сила или от несравнимата му гъвкавост.

— Но защо съществува това косвено влияние?

— Защото неговото приключение го поставя настрана от другите хора. Всички с право си мислят, че той живее в друг свят и че мислите на човек, който всичко е забравил, не могат да бъдат същите като тези на обикновените простосмъртни. Както по всичко изглежда, в такъв индивид има нещо свръхчовешко и свръхестествено.

— Но аз искам да се запозная с този барон Елен Рок! — извика Натали. — Форвил се изсмя.

— Хайде, ето ви вече увлечена!

— Бога ми, има за какво!

— Преди малко беше пиратът Жерико. От сега нататък ще е Елен Рок… някакъв, старателен авантюрист, който играе ролята си на магьосник пред старите дами или малките момиченца.

— Какво искате, стара дама или малко момиченце, аз се интересувам от тази личност. Това именно е типът на героя, за който говорих.

— Герой на обществените площади! Шарлатанин!

— Толкова по-зле за мен, ако се разочаровам, но искам да се запозная с него.

— Какво, в края на краищата сега за него ли искате да се ожените?

— Искам просто да го опозная. Възможно ли е, докторе?

— Твърде възможно. Това не е господин, който се крие. Моят приятел Верлаж ще ви го представи.

Форвил сви рамене и се присмя.

— Но на него не му остава друго, освен сам да се представи. Магьосникът трябва да се появява като дявол, изскачащ от кутията си.

— Не бихте могли да го кажете по-добре. Елен Рок казва пред всички, които желаят да го чуят, че в случай на опасност е достатъчно три пъти да се плесне с ръце, после да се извика три пъти името му, като се гледа към земята.

— По посока на ада — пошегува се Максим.

— И вие вярвате ли, докторе — каза Натали, — че ще се появи?

— Можете да опитате.

— Но аз не см в опасност! Максим подскочи.

— Как така, не сте в опасност! Ами Жерико? Ами щурмовите стълби? И следите от стъпки, които открих?

— Глупости!

— Напротив! Не исках да ви плаша, но положението е ужасно.

— Тогава да го повикам ли?

— И то веднага. Още един защитник не е за пренебрегване. И то от такъв калибър! По дяволите, магьосник…

Всички се смееха и се забавляваха, с изключение на Форвил, който гледаше намръщен.

Натали застана нрава на ръба на терасата, надвеси се над ада и бавно, сериозно плесна три пъти с ръце.

— Нищо! — каза тя. — Няма пушеци! Няма бездна, която да се разтваря!

— По дяволите! — каза докторът. — Вие не го повикахте.

— Ах, вярно! — каза тя. — Така се притеснявам! Вярвате ли, че ще се появи сред пламъци?

Тя извика с тържествен глас, като разчленяваше всяка една от сричките:

— Елен Рок!… Елен Рок!… Елен Рок!…

На третия път от края на терасата се чу шум. Между два стълба на беседката се появи една фигура, която сякаш излизаше от бездната. Някакъв човек леко прескочи парапета и се приближи, като сваляше шапката си.

— Повикахте ли ме, госпожице?