Морис Льоблан
Принцът Жерико (19)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Убивал ли съм, Бонифас?

Няколко мига, преди да се изпълни тази операция, Максим Дютийол се беше появил на площадката. Свидетел на сцената, той остана слисан. Как беше възможно! Той беше взел всички предпазни мерки, за да не може никой да ги намери с Натали, а ето че всички противници се намираха в залата на старата кула! Елен Рок… Бонифас… Людовик… и самият Форвил. Форвил, за когото си мислеше, че пътува, и когото Бонифас и Людовик по заповед на Елен Рок изхвърляха по стълбището.

— Ето това е, скъпи ми Максим — каза весело Елен Рок. — А аз съм доволен, че идвате да чуете края на драмата…

И добави с по-сериозен тон:

— На най-патетичното място може би… във всеки случай на това място, което най-силно ме засяга.

Бонифас се приближаваше с фалшива усмивка. Никога бившият му господар не му беше изглеждал толкова страшен. Людовик също се усмихваше подло. И двамата се страхуваха от съдбата, която им беше определена.

Елен Рок пристъпи към тях и каза с режещ глас на човек, който иска да свърши с всичко:

— А вие, приятели, какво решавате? Вие чухте г-н Форвил, в чиято компания дойдохте да ме убиете. Аз съм във вашите ръце, така както и вие в моите, а правосъдието ще ни сложи в един кюп. Тогава какво, война или мир?

Бонифас клатеше рамене с объркан и разкаян вид.

— Можете ли да ни питате за това, Жерико? Да воюваме с главатаря си точно когато го намерихме отново!

— Ти доста добре го удари по главата с тоягата, твоя главатар!

— Ах, Жерико, да не говорим за това! Когато си спомня!

— Все пак и днес, заедно с Форвил…

— Бях луд. Този идиот ми завъртя главата.

— Значи няма да опитваш отново?

— Никога. Такова нещо се прави само един път…

— Да, за майтап. Е, да го забравим. Значи се разбрахме? Ще оставиш ли г-ца Манолсен на спокойствие?

— Да.

— От моя страна аз няма повече да се занимавам с вас. Безполезно е да се опитвам да те вкарам, в правия път и да те преобразя в почтен човек, нали? Ти си негодник и ще умреш като негодник. Но държа да те предупредя, че ако не спазваш обещанията си, аз ще бъда свободен да действам. Резултат: ще си имаш работа с полицаите. Разбрано ли е?

— Разбрано, Жерико. Имам само една честна дума.

— Добре. Сега ще ми кажеш цялата истина.

— Истината за какво?

— За мен. Трябва да си научил, че твоят удар с тояга ме накара почти да загубя разума си. Днес всичко е наред. Но имам нужда от твоите свидетелски показания. Г-ца Манолсен е тук. Говори направо пред нея… Чуваш ли, говори искрено… каквато и да е действителността, разкрий я.

— Питайте, Жерико.

— Аз ли убих г-н Манолсен?

— Не.

Отговорът беше даден поривисто, с грубо тропване на ток по паркета. Лицето на Елен Рок светна.

— Знаех си аз — каза той, — ти беше, нали? Не се колебай да отговаряш, тъй като знам истината.

— Знаете ли я?

— Да, изцяло.

— От кого? От Паскарела ли?

— Не, от Зафирос.

— Идиот! Е добре, щом е проговорил, безполезно е да шикалкавя. Да, аз извърших това дело.

— По моя заповед ли?

— Не. Напротив. Като ме пращахте по следите на г-н Манолсен да взема медальона, вие ми казахте: „Най-вече не му причинявай зло.“ И всеки път в Сицилия ми давахте същата препоръка.

— Тогава?

— Е, когато видях г-н Манолсен да спи на стълбите на храма, се оставих на изкушението. Отместих слънчобрана.

— Защо?

— Надявах се да намеря медальона у него… и да го оставя за себе си.

— Още един въпрос. Виждал си ме как действам, Бонифас. Ти живееше до мен и аз никога не съм се крил от теб, нали?

— Никога.

— Убивал ли съм?

— Вие ли? Никога.

— Никога ли не си ме виждал да убивам? Наистина ли няма никакво действие в живота ми, което да те е карало да подозираш, че съм извършил престъпление?

— Никога. Заповедите ви бяха категорични. Забранено е да се убива.

— Все пак по време на вашите експедиции е имало престъпления.

— Те не са свързани с вас.

— А аз знаех ли?

— Не. Узнахте го по-късно, по-точно след смъртта на г-н Манолсен. И искахте да се разделите с мен. Това е една от причините, заради конто ви ударих.

— Добре, разбрахме се. Протегни ръка.

Бонифас се подчини.

— Закълни се в спасението на душата си и в гроба на майка си, че каза цялата истина.

— Кълна се — каза сериозен Бонифас.

Елен Рок сякаш се издължи повече. Зле прикривана радост озаряваше лицето му. Тон се заразхожда напред-назад из стаята с големи крачки, като тропаше по паркета.

Човек би казал, че тялото му се е освободило от тежки вериги и че може да повдигне глава. Той изгледа портретите на някои от предците си с вид, сякаш им заявяваше гордо:

— Ако съм направил като вас глупости, то ръцете ми не са опетнени с кръв.

На два пъти пристъпи към Натали, сякаш се учудваше, че тя въобще не го поздрави за невинността му. Но младото момиче стоеше притеснено настрана и избягваше желания от него разговор, а той не се осмели да я заговори. Баронът сграбчи двамата бандити с толкова грубост и презрение, сякаш никога не са били на негова служба, заплаши ги с жестокото си наказание, ако пак нападнат г-ца Манолсен, и ги изтика към стълбището.

Максим, който дебнеше на прага, пропусна Бонифас и Людовик, но задържа Елен Рок.

— Те нека си ходят, но вие останете, Елен Рок.

— Защо?

Максим изчака другите двама да се отдалечат и произнесе тихо:

— Г-ца д’Анилис идва… Тя е със стария Жофроа…

Елен Рок извика с непринуден тон:

— Ах, вие я познавате? Нали е очарователна?

— Наистина очарователна.

— И колко щастлива ще бъде!

— Напротив, напротив. Тук ви смятат за мъртъв. Само г-ца д’Анилис се надява още и очаква завръщането ви. Всеки ден носи цветя на гроба ви… или по-скоро в тази зала… Ще ви обясня. Но помислете си, Елен Рок, ако ви види изведнъж! Натали и аз ще я подготвим полекичка.

Той хвана Натали под ръка и те слязоха бързо навън преди Елен Рок да се съвземе от изненадата си. Вече се чуваше гласът на младото момиче и този на Жофроа. Натали излезе от кулата, решена да наруши мълчанието, което беше пазила досега, и да открие цялата истина на г-ца д’Анилис. Последната се приближи насреща й и каза:

— Дойдох да се сбогувам с вас, госпожице, и също да ви помоля…

На лицето и грееше свежа и очарователна усмивка, примесена може би с малко меланхолия и притеснение.

— Да ме помолите ли?… — каза Натали със свито гърло.

Армел довърши:

— Мислих си за този господин, когото сте срещнали и който се е представил под името Плуванек… без съмнение е неизвестен братовчед… и би могъл да има новини от Жан… Ако съдбата го срещне пак с вас, кажете му… кажете му, че в Бретан има едно момиче, очакващо годеника си… и че този годеник се нарича Жан дьо Плуванек.

Натали се поколеба. Без съмнение не беше готова да говори и не го желаеше искрено. Дългът я задължаваше да събере двамата годеници, така че съдбата да се прояви. За Армел това беше щастие и награда, а за Жан дьо Плуванек — спасение. Все пак тя запази тайната. Нещо по-властно от волята й задържа устрема й и Максим, виждайки, че тя не проговаря, също замълча.

Каза единствено:

— Обещавам ви, госпожице…

Двете млади момичета си стиснаха ръце. Армел поздрави Максим и придружена от стария Жофроа, който я изпрати до пътя за имението, си отиде. Полата й, украсена с панделки от черно кадифе, се спущаше почти до глезените. Водопадът на кестенявите й коси скриваше тила й. Тя беше висока, на вид едра и стоеше здраво на краката си.

Със свито гърло Натали я гледаше как се отдалечава. Тя мислеше, че Елен Рок също я гледаше в сянката на стълбището и че беше чул думите на младото момиче. Защо не се беше показал?

Натали зададе въпроса на Максим. Но той се устреми към решетката в изблик на гняв от възмущение. От другата страна се появиха две млади жени и възрастен мъж. Максим изкрещя разярен:

— Анриет! Жанин! Какво правите тук? И с доктор Шапро! Това не го очаквах!… И така, кой ви каза?…

Натали знаеше, че Елен Рок нямаше да я остави да се отдалечи без обяснението между тях, което тя очакваше и от което се страхуваше. И наистина, веднага щом си тръгна, тя долови стъпки по тревата на пътя.

Не бързаше, защото отказваше да бяга, както го беше правила вече на няколко пъти. Впрочем, почти веднага той я настигна и те завървяха така, все по-бавно, сякаш и двамата се страхуваха да не достигнат до това място, където щеше да се проведе този може би последен разговор.

Във вълнението си Натали тръгна по един път между лавровите и дрянови храсти, водещ към върха на малък хълм, откъдето се виждаха всички руини и очертанията на крепостните стени. Там, недалеч от каменна пейка, тя спря, безсилна да продължи.

Красиво синьо небе, изпълнено с нежност и покой, се простираше над имението и над върховете на близките дървета. Топлината на слънцето се отличаваше с тази лекота, придавана от близостта на морето. Аромат на диви цветя, пръскан от бретонските пущинаци, се чувстваше в безкрайно чистия въздух. Никога от оная вечер в „Мирадор“ те не се бяха чувствали толкова сами и едновременно с това така далеч един от друг — настоящата минута им се струваше момент на раздяла. Натали беше обърнала гръб на Елен Рок, който я виждаше само в профил. Профил, закален от силна воля, решен да не се предава и да отговаря на всичко, което Елен Рок можеше да предложи като окончателно сбогуване.

Баронът интуитивно го почувства и тонът му веднага стана строг.

— Преди да се разделим, госпожице, — каза той ясно — някои неща между нас трябва да бъдат изяснени. Вие знаете това, както го знам и аз със същата сигурност. Но трябва също да знаете, че единственото ми желание е да ви оставя от мен истинския си образ, различен от този на човека, когото познавахте, и на авантюриста, когото разкрихте. Не защитавам нито единия, нито другия. Искам да ви се представя такъв, какъвто съм.

Тя сви вежди. Как се осмеляваше да говори така, с властен глас и с обичайния си начин на командване, когато самият той молеше за милост?

Той продължи без видимо чувство и по-скоро сякаш изискваше от нея да изслуша обясненията му, като ги приеме безрезервно.

— Помежду ни се разигра драма, която можеше да ни хвърли един срещу друг като най-злобни врагове и която мен самия ме опустоши така, че в началото не виждах друг изход, освен самоубийството. Ако още съм жив, то е защото в часа, когато спомените ми се разбудиха, аз се усъмних че действителността може да е толкова ужасна. Аз бях Жерико, но Жерико беше ли наистина такъв, какъвто го представяха? Във вестниците и разказите на жертвите не е ли имало преувеличение и лъжи? С това име, с този занаят на пират не са ли наложили на масовото въображение една легенда за злосторничества, която смесва моя живот с този на някогашните пирати? О, кълна ви се, че изживях ужасни дни. В безпорядъка на представящите се пред съзнанието ми разбъркани части и откъси от събития се питах дали нямаше да присъствам на спектакъла на това престъпление, от което се страхувах с цялата си възкръснала душа! Една капка кръв, пролята от мен, щеше да бъде присъда. Аз не видях никъде тази кръв. Разпитвах се така, както съдия-следовател не разпитва заподозрян. И ако нямам правото да се оправдая, имам поне правото да живея.

Той спря, сякаш довършваше изречението вътре в себе си:

— Имам право да живея и широко се ползвам от него. — Гърдите му се издуваха. Той вдъхваше родния въздух С безкрайна радост и сновеше по насипа над имението на предците си със сигурността на господар, който не можеше да бъде засегнат от никаква беда.

Натали не скриваше изненадата, която това безгрижие и това оживление пораждаха у нея. Той отгатна мисълта й и рече:

— Не е ли справедливо това? Това, което ме ужасяваше, беше да не съм Жерико такъв, какъвто го представяха и какъвто сам го виждах — безскрупулен убиец на вашия баща. Тъй като този кошмар свърши, как искате останалото да ми се привижда в толкова трагична светлина? Тук, където премина детството ми, Жерико за мен е само един непознат и виждам само Жан дьо Плуванек, син на Мари дьо Сен Мари, добрата господарка. Аз се намирам в моя замък, в моите земи, в моя край, в единственото ми истинско минало от детството ми до заминаването на война. Всичко, случило се по-късно — объркване, изгубване на равновесието, лудост, тъмни страни, на които всички Плуванек от Средновековието са се радвали до насита — сега е поставено извън въпрос. Това е войната. Ако ме е опиянила с героизъм и ако съм се бил като луд, за сметка на това тя е извикала в мен, от дълбините на душата ми, където спят инстинктите ми, всичко диво и варварско, което притежавам. Ако съм се пристрастил към злото, ако съм пребил двама часовои, за да избягам от Германия, ако съм грабил из Русия, грабил из Турция, откраднал първия си пиратски кораб — всичко това идва от лудостта на войната. Ето, всичко това свърши. Ударът с тояга на Бонифас ми върна разума. Аз съм и не мога да бъда друг освен Жан дьо Плуванек. А Жан дьо Плуванек иска да ви каже…

Слея кратко колебание той довърши мисълта си:

— …иска да ви каже какво сте вие за него и да ви попита какво е той за вас.