Морис Льоблан
Принцът Жерико (14)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Сянката на истината

Тя проговори малко по-късно. Още беше обзета от безпокойството и се ослушваше, сякаш чакаше да се отвори внезапно някоя врата. В нея живееше навикът да се страхува.

Все пак тя успя да се овладее и заразказва със задъхан глас, в който се чувстваше цялото отчаяние и всички ужаси от няколкото седмици, които беше преживяла.

— Ако не ви придружих на връщане, то беше, защото се страхувах да не допуснем непредпазливост. Когато сме много, привличаме вниманието, каквото и да правим, а аз не исках да се замесвам във вашите разследвания. Затова трябваше да действам сама. Не се съмнявах, че след нападението над „Мирадор“ и след изчезването ви, Бонифас ще започне да ви преследва, госпожице. Впрочем вие сте от тези личности, които не могат да минат незабелязани. Неизбежно вашето пристигане в Париж щеше да бъде отразено във вестниците, както и името на хотела ви. Следователно Бонифас и Людовик щяха да дотичат и тъй като познавах малкия хотел на Монмартр, където винаги отсядат, щях да ги намеря. Така и стана. Една седмица след пристигането ви те дойдоха в Париж. Аз бях тук.

Тя пое дъх и продължи:

— Бях тук, но най-напред нещата не тръгнаха сами. Бонифас не ми се доверяваше, повече по инстинкт отколкото по разум, тъй като не знаеше нищо за пътуването ми до Сицилия и също така не можеше да знае, че ми е позната ролята му в отвличането на сестра ми, а освен това не подозираше нищо за Елен Рок.

„Миришеш ми на предателство, Паскарела“ — ми казваше той.

Между другото той подозираше всички. Неуспехът му в „Мирадор“ го беше засегнал силно, а Людовик, който не беше човек, способен да му повдигне самочувствието, не спираше да повтаря:

— Лошото във всичко това, шефе, е, че Жерико не се грижи вече за нас. Аз никога не съм го познавал, защото винаги съм работил само с вас, но по-старите твърдят, че нещата са се развивали другояче, когато лично е ръководел.

— Ще дойде пак — заявяваше Бонифас. — Той иска да се заеме лично с аферата Манолсен и да открие медальо-на. Очаквам го всеки момент.

— Толкова по-добре — подиграваше се Людовик. — Моите уважения, ама той е по-различен от вас, шефе.

Оценките на Людовик отчайваха Бонифас. Те се караха и изливаха всичко върху мен. Сигурно щяха да ме изгонят или той щеше да се премести, за да му изгубя следите, ако не им бях полезна, като пеех с тях в малките кръчми от предградията или като извършвах удари, които по-рано не бих приела. Разбила съм доста ключалки и съм отмъкнала доста сребро. Какво искате? Бях се вкопчила здраво в Бонифас. Само чрез него можех да се запозная е Жерико и да накажа и двамата. А после… а после…

Тя се колебаеше, но все пак завърши:

— А после, още от първата седмица, ето че Бонифас промени мнението си… Нали? Живеехме в съседни мансарди. Виждаше ме всеки ден… Тогава той пожела… както Жерико за сестра ми… пожела да се възползва… Нали разбирате?… Многократно, ако не носех в себе си нож да се защитавам… Ах, какви часове съм преживяла! През нощта не спях… Как страдах! Спаси ме това, че подготовката им напредваше. Планът им беше готов. Тогава, един ден, телефонирах тук в хотела.

— Нищо не съм узнала — каза Натали.

— Не, — отвърна Максим, — аз случайно бях тук, и то сам. Ето защо отговорих и оттогава Паскарела ми телефонира от време на време и ме държи в течение на всичко, което е свързано със заговора, без обаче да иска да се среща с мен… Тя ни насочи по следата на Форвил и ни даде първите оръжия срещу него.

Паскарела поде отново:

— Никога не разпитвах Бонифас, защото въпросите ми щяха да го обезпокоят. Но Людовик го разпитваше, и то настървено, и не спираше да се оплаква от отсъствието на Жерико. Тогава с нежелание и като че ли със съжаление Бонифас отговаряше, а аз от моята мансарда слушах отчаяно. Често той припомняше полугласно някои от техните съвместни подвизи и говореше с гордост за тях. Но понякога, притиснат от Людовик и двамата опиянени от алкохола, той споделяше по-тайни неща, които едва долавях. Така с изненада научих името на този господин, когото видях във вила „Мирадор“, г-н Форвил, и ви изпратих едно писмо от Бонифас до Форвил, написано отдавна.

— Значи писмото наистина е от Бонифас? — попита Максим.

— Да. Бонифас беше накарал Форвил да дойде в Неапол. Двамата с Жерико искаха да се докопат до торбичка с бижута и голям пакет с акции, с които г-н Манолсен не се разделяше при пътуванията си. А после срещата се провали.

— По вина на Жерико, нали?

— Действително. Те трябваше да се срещнат тримата на брега на морето. Но Жерико, отишъл да се разходи по-рано в градината на хотела, останал там два часа.

— Но защо? — попита Елен Рок.

— Е добре, той забелязал г-ца Манолсен да седи близо до басейна и да, се забавлява, като къса цветя и плете венци.

— И тогава?

— Тогава той се забавил там, като забравил за срещата. А после отказал да се занимава с аферата, като не искал да ограби бащата на момичето, на което се е възхищавал.

Настъпи мълчание. Натали и Елен Рок разменяха по един поглед. Елен Рок каза на Паскарела:

— Съвсем сигурна ли сте? Жерико видял ли е г-ца Манолсен до басейна?

— Нищо чудно — отбеляза Натали. — Аз сядах там всеки ден.

— Действително — отвърна той глухо и Натали до него беше единствената, която го чу, — действително, има толкова съвпадения!… Аз бях също там, и ние може би сме се възхищавали от вас недалеч един от друг, когато сте си слагала венеца от цветя… Колко странно! Жерико и аз едновременно поразени от една и съща миловидна картина!

И като повиши тон, запита:

— Все пак, въпреки отказа си и добрите си решения Жерико е преследвал г-н Манолсен. Г-ца Манолсен се е завърнала в Париж, а Жерико заедно с Бонифас и Зафирос е отпътувал за Палермо.

— Да — каза Паскарела, — защото на всяка цена искаше да си възвърне медальона, откраднат му от един от неговите хора, турчина Ахмед. И тъй, в същия ден, когато г-н Манолсен отпътувал, Жерико разбрал, че бижуто е откупено от него.

— Така да е, но възхищението му от г-ца Манолсен не му е попречило да издаде заповед за убийство.

Паскарела отвърна:

— Людовик също забеляза това противоречие и го каза на Бонифас, който възрази: „Точно така, Жерико говореше само за нея, беше луд по нея и искаше да тича подире и.“ Тогава той си помислил, че като се отърве от бащата — това беше изразът на Бонифас — щяло да му е по-лесно да завладее дъщерята… както го сторил със сестра ми.

Натали потръпна.

— Защо искаше този медальон?

— Не зная, и Бонифас също не знаеше. Той повтори, че Жерико му казал на два пъти по това време: „Тази вещ струва над двадесет милиона. Тя е безценна.“ Бонифас вярва, че той е вложил в нея цялото си състояние. Тогава идеята да си възвърне медальона и да завладее г-ца Манолсен се превръща в негова цел. И двамата веднага се впуснали в преследване.

— Веднага ли? Как го узна, Паскарела?

— Ами, завчера Бонифас изчисти куфара си от купчина хартийки, които се въргаляха в него, и го чух да казва на Людовик: „Ето, моето момче, виж дали не бяхме добре организирани тогава и дали на Жерико му липсваше ред. Ето, написан с ръката му, маршрута на малката Манолсен след смъртта на баща й. На 15 юни напусна Париж. На 17 — Брюксел. На 20 — Берлин. На 22 — Букурещ… Ето, виждаш ли, Людовик, на 26 юни, в Константинопол трябваше да дебнем пристигането й, да я заловим и да я отвлечем с нас.“

Натали промълви:

— Да, така е… това е пътят, който изминах… и на 26 юни имах среща в Константинопол с приятелката ми Мюриел.

Тя четеше документа, мислейки си, че именно Жерико го е написал и че я е следвал ден след ден в странстванията й из Европа.

Максим се наведе над нея и каза:

— Ето нещо любопитно, Елен Рок.

— Какво? — попита последният.

— Почеркът на Жерико прилича на вашия.

Елен Рок проучи документа и заключи:

— Действително има някои аналогии. Но и колко различия!

— Не чак толкова — каза Максим. — Вижте… t-тата не са с напречни чертички… Никакви главни букви… Това са типични особености…

Елен Рок и Натали продължаваха да бъдат замислени и загрижени. Без никакво съмнение нито единият, нито другият беше осветлен от някакъв проблясък на истината, но и у двамата съществуваше, особено у Елен Рок, чувство на притеснение, което растеше все повече и повече. По такъв начин бурята предупреждава за себе си чрез феномени, които не винаги се забелязват, но които предварително създават състояние на задух и потиснатост.

Все пак Максим, който не отдаде кой знае какво внимание на забележката си, се обърна към Паскарела и формулира въпроса си със сериозността на човек, комуто нищо не се изплъзва:

— Един неясен момент: Жерико е по следите на г-ца Манолсен. За да завладее жената, която му е харесала, и бижуто, без което не може, той умножава усилията си. Всичко е готово. Той ще успее. А при все това какво ни показва действителността? Това, което е противно на всяка логика, а именно, че нападението се провежда двадесет месеца по-късно във вила „Мирадор“, в Естерел. Можете ли да ни дадете обяснение за тази аномалия?

— Да — каза тя с видимо притеснение, което показваше, че се навлиза в сърцето на загадката.

— И това обяснение е?

Тя произнесе:

— Нападението над „Мирадор“ не е било ръководено от Жерико.

— Какво значение има! Той го е замислил, той го е организирал.

— Не.

— Защо?

— Жерико е мъртъв.

— Какво?

Събеседниците на Паскарела подскочиха от изненада. Приключението променяше характера си. Сега то изглеждаше безинтересно, когато вече не го поддържаше фантастичното и легендарно същество — негов дух, израз и в известен смисъл символичен образ. Жерико беше мъртъв! И всичко, което дотогава можеше да има действително значение и се опираше на факти, ставаше нестабилно и несигурно.

— Но как е умрял? — попита Елен Рок. — При какви обстоятелства?

— Бил е убит.

— От кого?

— От Бонифас.

Настъпи още по-дълбоко мълчание, а Максим изложи заключенията си:

— Всичко е налице, виждате ли. Цялата история на бандата на Жерико от двадесет месеца насам е историята на шайка без главатар, която не подозира това и действа под тласъка на убиеца, човек без качества на командир, когото несполуките обезкуражават…

— И който е измъчван от угризения — довърши Паскарела.

— От угризения ли?

Тя бавно обясни:

— Винаги съм познавала Бонифас като човек, измъчван от терзанията си. Често през нощта съм се будила от виковете му. По повод на това един път Людовик го разпита пред мен, но не получи отговор. Все пак тези дни тук почувствах, че съпротивата му отслабва. Тъй като намеренията бяха за тази нощ, Людовик повтаряше безспир: „Е, какво? Жерико няма ли да дойде?… Ще видите, Бонифас, ударът ще се провали както във вила «Мирадор».“ Миналия вторник Бонифас беше мъртво пиян и се наложи Людовик да го сложи да си легне. Отново ни разбуди през нощта. Плачеше. И изведнъж започна да разказва и макар че вратата помежду ни беше затворена, а той говореше тихо, чух част от изповедта му.

Паскарела спря за миг и продължи с думите на Бонифас, сякаш те още звучаха в ушите и:

„По това време вече нещата не вървяха между мен и Жерико — казал Бонифас, — чувствах го. Жерико щеше да ме задържи, защото знаех много неща и му бях нужен… А аз също не можех да го напусна… Но ми беше писнало… Жерико беше твърде груб с мен… винаги ми се подиграваше и ме унижаваше… И после, защо той беше главатар? Защо не аз?… Ахмед, турчинът, който беше свил номера с медальона и затова получи двадесет удара със сопа по гърба, също ми казваше: «Защо вие не сте ни шеф, господин Бонифас? Не падате по-долу от Жерико.» Освен това си мислех за медальона, който Жерико щеше да си възвърне, като отвлече г-ца Манолсен в Константинопол… Десет, двадесет милиона най-малко… вероятно цялата негова част от плячката… двадесет милиона! А аз, майор Бонифас, нямах двадесет хиляди франка, макар че се бях бъхтил за негова сметка като каторжник… Тогава… тогава… направих номера с Ахмед… Един ден… с Ахмед скроихме номера на Жерико. Нямаше нужда да се търсят комбинации: толкова отдавна ме измъчваше това! Толкова жестоко мразех този Жерико, който правеше с мен каквото си пожелае! Бях като куче, подчиняващо се на първото изсвирване… Не, това не можеше да продължава повече… Трябваше да свърши при първия удобен случай. Той се беше усъмнил и ми беше казал: «Никога няма да посмееш, Бонифас. Е, представи ми се случай и посмях… Бяхме в една лодка край северния бряг на Сицилия… Турчинът гребеше. В момента, когато Жерико се навеждаше да прибере въжето, аз го ударих изотзад… ударих го по главата… като с боздуган…»“

Паскарела отново спря. Елен Рок я гледаше с очи, пълни с безпокойство, а това я притесняваше. Той отчетливо произнесе с променен глас:

— По главата… като с боздуган ли?… Бонифас е ударил Жерико по главата?

Тя повтори:

— Да, като удар с боздуган, обкован с желязо… Като с метална топка за игра, според израза на Бонифас. Изглежда Жерико е паднал на колене, зашеметен като вол и без да пророни звук. Ахмед се разсмял: „Добър удар беше, господин Бонифас.“ Те обискирали джобовете му, взели парите и портфейла. После, страхувайки се от идването на друга лодка от бандата, която можела да открие извършеното престъпление, те придърпали стар отломък, търкалящ се наблизо, и вързали за него трупа. След това се качили отново на лодката си и като взели на буксир отломъка, го закарали и изоставили в открито море. Никой не ги видял. Когато се върнали при другите, Бонифас им казал: „Жерико отплува. Ще го намерим другата седмица в Константинопол.“ Другите не се усъмнили в нищо. Не открили Жерико в Константинопол. И нищо не могли да предприемат срещу г-ца Манолсен.

Изповедта на Бонифас, разказана от италианката, завърши. Настъпи угнетяваща тишина, Максим, давайки си сметка за мислите, които можеха да произтекат от чутото, и Натали, съвсем бледа, наблюдаваха Елен Рок.

Той се държеше твърдо, със свити юмруци и стиснати челюсти. Но страните му хлътнаха, а очите му блестяха трескаво.

Те го чуха да мърмори:

— Не разбирам… не разбирам… Какво означава тази история?

Наистина той не разбираше. Не си спомняше нищо, настоящето и миналото нямаха връзка в неговото съзнание. Никакъв образ не изплуваше от бездънната пропаст. Но какви ужасяващи идеи бушуваха в измъчения му мозък!

Натали леко се отстрани от него. Съвсем омаломощена, тя си казваше:

„Не… не… това е невъзможно!… Той не е убил баща ми…“