Морис Льоблан
Принцът Жерико (10)

ПЕТА ГЛАВА
Смъртта на г-н Манолсен

Самоувереността на гръка постепенно се изпари. Елен Рок му отправи такъв свиреп поглед, че той стана и се усмихна.

— Освен ако не предпочитате аз да говоря, а вие да слушате. Аз само това искам. Моята професия е да говоря. Но за какво?

— За отвличането.

— Какво отвличане.

— Това на Летиция Долчи.

— Но аз нямам никакво участие в него, добри ми господине! Знам наистина, че нещастната госпожица е била отвлечена от злосторници. Но аз никога не съм се забърквал в тази лоша афера, и самото правосъдие…

Още един път безпокойство обзе Зафирос. Действително погледът на противника му действаше. Той реши да пожертва нещо в замяна на друго и да приеме разговор по едно произшествие, в което общо взето, го обвиняваха, че е играл ролята на съучастник.

— Тогава вие искате да бъда искрен? Това вече е друго нещо. Не отговарям на заплахи, но когато апелират за моята искреност! Значи участвах в тази мъчителна работа. О, въпреки волята ми! Бях в добри отношения с майор Бонифас, един тип, с който не ви съветвам да се запознавате, но който ми беше направил услуга, толкова огромна услуга, че един ден, когато дойде да ми каже: „Зафирос, имам нужда от теб.“, щях да съм най-големият неблагодарник, ако не отговорех: „На твое разположение съм.“ Всеки си има съвест, а моята е деликатна на тази тема. Още повече…

— Направо към целта — прекъсна го Елен Рок.

— Още повече — повтори Зафирос — това беше дребна работа… Почти нищо… Един господин измежду приятелите му, важен господин, го помолил да му заведе в Палермо, където живееше на времето, едно младо момиче от областта, което бил виждал неколкократно и в което се бил влюбил… Нищо по-естествено, нали? Все пак, тъй като изпитвам скрупули, поставих условие: „Да бъде! Но тези дами от дома Долчи са мои близки и не искам да бъде сторено зло на Летиция.“ „Какво зло могат да й сторят? — ми каза Бонифас. — Приятелят ми е джентълмен и се кълна в честта си, че Летиция ще се върне вкъщи на другия ден.“ Ето защо приех, повтарям — против волята си. Но животът ни поставя подобни изпитания. Вие знаете останалото…

— Останалото е, че Летиция Долчи се е върнала петнадесет дни след това и е била полудяла.

Зафирос вдигна ръце.

— Това по моя вина ли е? Можех ли да знам, че приятелят на Бонифас не бил джентълмен?

Той изглеждаше разстроен и търсеше съчувствие у Натали й Паскарела, като наблягаше върху непочтеността на похитителя.

— Това джентълмен ли е? Едни джентълмен злоупотребява ли с доверието, което му е оказано?

Елен Рок, който започваше да се нервира от тези увъртания, проговори:

— А после?

— А после какво?

— Другото нещо?

— Какво друго нещо?

— Това, дето е свързано с г-н Манолсен.

— Г-н Манолсен ли? Не го познавам.

— Не си ли чувал за един г-н Манолсен, който умрял от слънчев удар преди две години на стъпалата на храма?

— А, Манолсен ли се е казвал? Наистина, спомням си. Този ден отсъствах. Но на другия ден тукашни хора ми разказаха…

— Лъжеш.

Зафирос повтори:

— Отсъствах. Спомням си отлично. Един човек се нуждаеше от мен в Палермо. Мога да го докажа. Имате думата ми на почтен човек, наистина ме нямаше. Това е един от тези материални факти, които ясно решават нещата.

Изречението остана недовършено. Натали, която не го изпускаше от поглед, очаквайки с безпокойство разкритията, се учуди на внезапната му бледност и на сгърченото му лице. Той изпусна слаб стон, после нададе ужасен вик.

— Но какво ми правите? Какво ми правите?

Чак тогава Натали си даде сметка какво ставаше. Елен Рок държеше една от китките на Зафирос и я извиваше с такава сила, че болката ставаше непоносима.

Зафирос падна на колене, молейки:

— Не… това не… не, пуснете ме…

Въпреки всичко Елен Рок не помръдваше и, изглежда, че не правеше никакво усилие, но каква жестокост се четеше на безизразното му лице! Какъв вътрешен бяс разкриваха подутите му вени на челото! Натали, която го беше виждала само като абсолютен господар на чувствата си и слабо интересуващ се от препятствията по пътя му, беше потресена от варварския, вид на този човек и му каза:

— Оставете го. Не допускам подобни начини на действие.

С нечовешко усилие той укроти напрегнатите си мускули и се усмихна съвсем естествено.

— Това е най-добрият начин да се сложи край на глупостите и на лъжите на този чешит. Впрочем целта е постигната, нали, Зафирос?

Той извади от портфейла си банкнота от хиляда лири и произнесе отчетливо:

— Да свършваме. Решен си, нали?

Зафирос се беше решил. Той се беше изплашил и до такава степен се боеше този страшен човек да не бъде отново обзет от гняв, че не изпита никакво желание да се измъкне. Беше готов на всичко, отколкото да изтърпи още едно мъчение, което палачът би му приложил спокойно и без никаква милост. Ето защо прибра банкнотата в джоба си и започна веднага с такава разговорливост и с такова желание да освободи съвестта си от всички злини, с които тя можеше да бъде натоварена, че се наложи Елен Рок да въведе малко ред в приказките му.

— Без излишни думи. Говори за г-н Манолсен.

— Действително, действително — побърза да отговори гръкът. — Само за този добър господин ще говоря. Считам също като вас, че трябва всичко да се знае за него. Толкова по-зле за Бонифас. Що се отнася до мен, тук ми тежи една тайна и аз съм щастлив, наистина щастлив от случая, който ми предоставяте. Най-сетне! Ето…

Задъхан, той продължи по-бавно:

— Ето… Един ден този проклет Бонифас… Защо ли не ме остави да живея в мир?… Този проклет Бонифас отново ме вдигна и ме хвърли по следите на г-н Манолсен по повод, който ми разкри. Приятелят на майор Бонифас, нали знаете, джентълменът, задигнал Летиция Долчи, носел винаги в себе си една реликва, на която отдавал голямо значение… Защо? Не знам. Но е така… „Не може да мине без него — ми каза Бонифас. — Медальон без стойност, но който не би заменил за десет, за двадесет милиона! Чуваш ли, Зафирос, за двадесет милиона. Откраднали са му го и той е убеден, че кражбата е извършена от човек от неговото обкръжение. Ето защо моят приятел джентълмен предлага солидно възнаграждение.“

— Името на джентълмена? — попита Елен Рок.

— Бога ми, не го зная.

— Лъжеш. Става въпрос за Жерико, Жерико пиратът.

Зафирос остана озадачен. Как, по дяволите, това лице беше в течение на всичко, което го засягаше? Изведнъж му просветна и той извика с гняв:

— Анита ме е предала! Ах, тази мръсница! Ако беше още жива, щеше горчиво да се кае!

— Тя вече не е жива. Продължавай! И после?

— После ли? — продължи укротен Зафирос. — Тогава Жерико, защото за него става въпрос и за бандата му негодяи, обеща голямо възнаграждение за този, който разкрие крадеца. Бонифас посочи един от своите наемници, турчинът Ахмед, един от най-злите разбойници. Ахмед беше бит със сопа и накрая призна, че е продал медальона една седмица преди това на г-н Манолсен, когото беше срещнал в Неапол. Веднага Бонифас получи поръчение да възвърне медальона по какъвто и да е начин. Бонифас и аз се впуснахме в преследване. Два пъти в хотела, където пребиваваше г-н Манолсен, се провалихме. Жерико не беше доволен. Накрая, следен от нас, г-н Манолсен взе влака, за да дойде тук. Съшия ден с падането на нощта, Бонифас, придружен, както разказа, от Жерико, му предложил услугите си на водач, но не бил одобрен. На другия ден той ме повика отново. Двамата с Бонифас скитахме около храма, готови да се възползваме от случая, ако се ни представи такъв, ако не — трябваше да нахлуем същата вечер в хотелската стая.

— И представи ли се възможност? — попита Натали с безпокойство.

— Да — отвърна Зафирос. — Към единадесет часа г-н Манолсен дойде. Той се разходи в продължение на един час само с един пътеводител Baedeker. После келнерът от странноприемницата му донесе студен обяд. Ние бяхме залегнали ей там между камъните. Слънцето силно напичаше. Беше много горещо. Г-н Манолсен изпи шише с вино и чаша кафе. Виждахме го ясно. Той беше доста едър мъж със зачервено лице. Главата му клюмаше, видът му беше унесен. Очевидно имаше желание да спи. Тогава той се настани там долу между две колони и като се закри с един слънчобран, свали шапката си, наду една каучукова възглавница, която постави под главата си, и заспа.

Натали, съвсем разтревожена, попита:

— В този момент ли се възползвахте?…

— Не — отговори гръкът. — Аз исках. Бях сигурен, че няма нищо да забележи, щяхме да вземем медальона и всичко щеше да свърши добре. Но мина един селянин… а после група туристи направи обиколка на храма… а после Бонифас не искаше…

— Защо? — попита Елен Рок.

— Защо ли? — отвърна Зафирос, като се колебаеше, но от погледа на Елен Рок не можеше да се измъкне. — Защо ли? Ами… ами… Бонифас се промъкна до стъпалата на храма. Той отмести слънчобрана и се върна. Така г-н Манолсен беше изложен на слънцето… тъй че…

— Тъй че?

— Слънцето напичаше точно главата му.

— О, ужас! — промълви Натали. — Това е отвратително!

— Нали? — каза Зафирос, като прие възмутен вид. — Нали? Отначало не разбрах, добре намерението на Бонифас. След това протестирах. Исках наистина да се затичам на помощ на този беден господин. Но Бонифас ме прикова на място. Аз не съм много силен… не можех да мръдна… Между другото се надявах този беден господин да се събуди… Виждах го да се мята, сякаш се бореше с нещо, да се мъчи. Опитах се да изкрещя, но Бонифас ме стисна за гърлото. „Мълчи, идиот… Заповедите на Жерико са категорични. Ако по една случайност, ми каза той, можем да свършим с него, така ще бъде най-добре… Тогава, щом ни се представя случай да го довършим, без да вдигнем пръст, ще ме оставиш на мира.“ Какво можех да кажа? Нищо, нали? Затворих очи. Десет минути по-късно Бонифас изръмжа: „Трябва всичко да е готово.“

Натали тихо плачеше. Ужасната сцена се разиграваше пред очите й. Струваше й се, че баща й умира втори път, сега, когато научаваше как е загинал като жертва на убийство. Зафирос заекваше:

— Аз не съм виновен за нищо… това е ясно… невинен съм… Ако бях свободен, щях да попреча на това… Но Бонифас почти ме беше удушил… Това е най-злият от бандитите. Той няма за пет пари милост… за пет пари… повтарям го…

Елен Рок спря този поток от думи:

— Не си губи времето да се извиняваш, Зафирос. Сега продължението!

— Какво продължение?

— Медальонът? Взехте ли го?

— Не.

— Как не?

— Ами не, ето защо Бонифас беше толкова брутален. Медальонът не беше у г-н Манолсен.

— Може би никога не го е притежавал?

— Напротив.

— Откъде знаеш?

— Намерихме в портфейла му квитанция от пощата. Два дни преди това г-н Манолсен е изпратил пакет на дъщеря си, Натали Манолсен, „Палас хотел“, в Париж. С декларирана стойност дванадесет хиляди франка. Без никакво съмнение това е бил медальонът.

Настъпи доста дълго мълчание. После Елен Рок, посочвайки Натали, каза на Зафирос:

— Знаеш ли коя е госпожицата?

Зафирос се намираше в такова състояние на покорство и искреност, че отвърна:

— Да, госпожица Манолсен.

— Действително получих пратката — каза тя. — Тя беше придружена от тези няколко думи, които не съм забравила:

„Изпращам ти едни стара кутийка за реликви. Не зная точно какво представлява и какво съдържа. Но имам съмнение и ако не се лъжа, стойността й е изключителна. Ето защо я купих. Докато извършвам проучвания, носи я със себе си и не казвай нищо на никого.“

Два дни по-късно научих за смъртта на бедния ми баща. Никога не се разделях с бижуто.

— Ти си този, който го открадна миналата нощ в странноприемницата, нали? — каза Елен Рок на Зафирос. — Като си узнал от регистъра името на г-ца Манолсен, ти си си казал, че въпреки всичко може би предметът е в твоя обсег и че не бива да се пропуска подобен благоприятен случай, така ли?

Гръкът не направи усилие да отрича. Само знак с глава и това беше всичко.

— Какво направи с него?

— Продадох го.

Тъй като ръката на Елен Рок се намираше случайно до вече извиваната му китка, той размисли.

— Или поне имах намерението да го продам.

— Добре си направил, че си се отказал. Къде го скри?

— Зад къщата, в стара делва от зехтин под тухлени парчета.

— Заклеваш ли се?

— В честта си.

— Иди да го донесеш!

Подтикнат като от пружина, Зафирос стана и се спусна по склона до коритото на потока. След това го видяха да се изкачва към колибата си и да я заобикаля.

Нито Елен Рок, нито двете момичета допускаха за миг, че е възможно да избяга. Той действаше, сякаш му доставяше удоволствие да изпълнява получените заповеди. Единственото възможно поведение беше именно това. Всяко друго би му донесло ужасни неприятности.

Тъй като се връщаше с още по-голяма бързина и видима веселост, Елен Рок произнесе полугласно и като че ли на себе си:

— Очевидно именно притежанието на тази кутия за реликви е в основата на цялата авантюра. Експедицията в „Мирадор“ е била организирана от Жерико и бандата му, за да си я възвърнат, тъй като от пощенската бележка са узнали, че г-н Манолсен я е изпратил до Натали Манолсен. Това означава, че тази експедиция отново ще бъде организирана.

Развивайки идеята си, когато Зафирос се върна, той му каза:

— Ще запазиш ли тайната?

— Да — обеща другият убедително.

— Съветвам те да го сториш. В случай че бандата бъде предупредена какво се е случило между нас и е нащрек, то това може да е само твое или подпомогнато от теб дело. Тогава ще последва затвор.

Зафирос потвърди:

— Не зная какво става с Бонифас. Той винаги ме намира, без да ме предупреди.

— Толкова по-добре. Носиш ли бижуто?

— Ето го.

Елен Рок го взе и го разгледа. То представляваше диск от потъмнял, остарял и изтъркан метал, приличащ на злато, диск, издут в средата като часовник, чийто ръб беше покрит със скъпоценни камъни — аметисти, ахати и топази, очевидно византийска изработка.

От другата страна се намираше голям, мътен, надраскан и похабен кристал, разцепен като счупено огледало, през който се различаваше нещо да мърда във вътрешността. При разтърсването издаваше глух звук, сякаш затвореното вещество беше втвърден восък или прогнило дърво.

Елен Рок опипваше кутийката за реликви, въртеше я и я претегляше в ръцете си. У него започваше да се поражда странно чувство, което постепенно обземаше цялото му същество. Обикновено това се случва, когато бъде намерен загубен и забравен предмет, докосването до който събужда забравени усещания. Далечен живот се долавяше от материята. Нещо необяснимо избухваше в него.

Така понякога човек го налягат спомени. Не се знае откъде идват. Не се знае дали те са част от действителността или са сънища, стремящи се да оживеят, образи, които са забелязани и чийто проблясък още минава в съзнанието му.

И стана така, че опипвайки медальона, който Натали беше изследвала като него, той направи инстинктивен жест, съвсем неволен и необмислен, стисна го между палеца и показалеца на определено място и по определен начин. Стъкленият диск се отмести и отвори като капак на кутия, освобождавайки по този начин парченцето изгнило дърво или втвърден восък, което се намираше вътре.

Какво представляваше този къс материя, така старателно запазен в продължение на векове, може би?

Талисман? Реликва? Елен Рок си зададе този въпрос полугласно.

Зафирос потвърди, че нищо не знае. Бонифас също нищо не знаеше. Но защо тогава Жерико държеше на него с такова настървение? Защо са му го откраднали? Защо г-н Манолсен го беше купил и изпратил на дъщеря си със заръката да не се разделя с него? И защо бе тази експедиция в „Мирадор“?

Елен Рок разсъждаваше, объркан от тези тайни и може би още повече от тази изключителна загадка, която неговото растящо чувство предусещаше. Пръстите му трепваха при допира с грапавата повърхност на предмета. Очите му не можеха да се откъснат от него.

 

 

„Лилия“ се връщаше към Тулон.

Паскарела не пожела да се раздели с майка си и със сестра си. Тя щеше да дойде по-късно и да действа от своя страна. Натали, която беше спала и се беше хранила в кабината ей, излезе от нея към края на деня. Елен Рок, изтегнат на куп въжета или разхождащ се от единия край до другия, не беше напускал палубата.

Наближаваше вечерта. Бреговете на Франция се очертаваха на хоризонта. Погледът на Натали се спря върху високия силует на Елен Рок. Видяла го да действа, а и сега без маска и фалшива куртоазия, тя проникваше все повече и повече в тайната на тази душа и разбираше, че нищо не я интересува извън страстното, болезнено и всеобземащо разследване на неговото минало. Ако е още привързан към нея, Натали, то е, защото тя е била частица от това недоловимо минало и той се надява чрез нея да сложи ръка на загадката, която бяга от него като призрак.

Същото важи и за Паскарела. Италианката не е била и не е негова любовница. Натали не се съмняваше въобще. Също като нея самата той я владееше само за да я използва за проектите си. И двете са инструменти в ръцете му. Забъркани в някогашното му съществуване, те трябваше да го подпомогнат в задачата му като роби, неспособни да разчупят веригите си. Най-силно Натали беше почувствала това състояние на нещата предния ден в Кастелсерано, когато Паскарела оповести намерението си да остане при майка си.

— Така да бъде — беше отвърнал Елен Рок — но ще се присъединиш към нас, чуваш ли, Паскарела. Ние сме далеч от целта. Тук научих само малка част от това, което исках да узная. Всичко ще се разкрие в Париж, и то през следващите седмици. Ти ще дойдеш, Паскарела.

Натали се учуди, че е изпитала едно от тези смътни чувства, които човек не смее сам да признае на себе си, но които го разстройват, очароват и обезпокояват. Дали това беше любов? Или страх от любовта? Не, хиляди пъти не, тя никога не бе обичала Елен Рок. Елен Рок не е от тези, които могат да бъдат обичани. Човек обича живота и тези, които са част от живота. Но той, изглежда, е извън човечеството; това същество, което напразно разпитва за миналото си и по-скоро отблъсква, отколкото да привлича. Той налага инстинктивно, почти брутално подчинение на околните си и ги обърква, а мистерията е онова, който най-вече опиянява и отслабва силите. И ако волята се поколебае, сърцето се бунтува срещу любовта и даже срещу всяко чувство на привързаност или симпатия.

— Хайде — каза тя, като се изправи, — борбата не е свършила. Съдбата ни принуждава да се борим заедно, а също и един срещу друг. Но сега, когато познавам човека, магията е развалена. Аз съм свободна.