Метаданни
Данни
- Серия
- Вечната война (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Forever War, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тинко Трифонов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- moosehead(2017)
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
ВЕЧНАТА ВОЙНА. 1994. Изд. Офир, Бургас. Библиотека Фантастика, No.3: Войните на бъдещето. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [The Forever War / Joe HALDEMAN]. Печат: Полипринт, Враца. Страници: 295. Формат: 54/84/16. Цена: 75.00 лв. ISBN: 954-8811-01-4.
История
- —Добавяне на анотация
- —Оправяне на таблица (Мандор)
- —Добавяне
- —Корекция от moosehead
Редник Мандела
1997 — 2007 г. сл. Хр.
1.
— Тази вечер ще ви покажем осем безшумни начина на убийство.
Човекът, комуто принадлежаха тези думи, бе сержант, който не изглеждаше с повече от пет години по-възрастен от мен. Така че, ако изобщо някога бе убивал човек в бой, безшумно или по какъвто и да е друг способ, то би трябвало да го е извършил като пеленаче.
Вече знаех да убивам по осемдесет различни начина, повечето от които — доста шумни. Наместих гърба си на стола, възприех изражение на учтиво внимание и заспах с отворени очи. Същото сториха почти всички останали. Вече бяхме наясно, че лекциите след кльопачката никога не включваха важни неща.
Събуди ме лъчът на прожекционния апарат и тогава изгледах краткия филм за „осемте безшумни начина“. Някои от актьорите трябва да са били престъпници, наказани с промиване на мозъка, защото наистина ги убиваха.
След филма едно момиче от първия ред вдигна ръка. Сержантът кимна и тя се изправи, за да покаже и останалата част от себе си. Бе хубавка, но малко ячка в раменете и врата. Така изглежда всеки, който е мъкнал на гърба си тежката раница в продължение на два-три месеца.
— Сър — трябваше да се обръщаме към сержантите със „сър“ до края на обучението, — повечето от тези начини ми се струват… доста глупави.
— Например?
— Например да убиеш с удар в бъбреците с шанцов инструмент. Искам да кажа, кога всъщност човек би останал само с шанцов инструмент, без оръжие или нож? И защо просто да не халосаш противника по главата?
— Може да носи каска — рече с основание сержантът.
— Освен това, тауранците навярно изобщо нямат бъбреци.
Той повдигна рамене.
— Навярно нямат.
Беше 1997-ма и никой още не бе виждал жив тауранец; не бяха открити дори и частици от тауранец, по-големи от някой изпепелен хромозом.
— Химическият състав на телата им е сходен с нашия и трябва да приемем, че те също са сложно устроени създания. Би трябвало да имат някаква слабост, уязвими места и вие ще трябва да ги откриете.
— Ето кое е най-важното — заби той пръст в екрана. — Осем престъпника бяха пожертвани заради вас, за да разберете как да убивате тауранците, независимо дали имате под ръка мегаватов лазер или проста дъска.
Момичето си седна, но не изглеждаше много убедено.
— Други въпроси?
Никой не вдигна ръка.
— О’кей. Ми-и-и-рно! — изправи се той залитайки и ни изгледа в очакване.
— Майната ви, сър!
— По-високо!
— МАЙНАТА ВИ, СЪР! — това бе един от не особено вдъхновяващите опити да се повдигне духа на войската.
— Така е по-добре! И не забравяйте — утре ученията са преди изгрев-слънце. Кльопачката е в 03:30, проверката — в 04:00. Всеки, който остане в леглото след 03:40, губи една нашивка. Свободни сте.
Вдигнах ципа на комбинезона си и прецапах през снега до салона, за да се подкрепя с чаша соя и един фас. Пет-шест часа сън винаги са ми стигали, а и това бе единственото време, когато можех да остана насаме със себе си, поне за малко извън армията. Прегледах за няколко минути разпечатката на новините. Около Алдебаран преди четири години беше ликвидиран един кораб. Сформираше се наказателна флотилия, но щяха да й потрябват още толкова години, за да стигне дотам. А дотогава тауранците щяха здраво да блокират всички възможни входно-изходни планети.
Когато се прибрах в спалното помещение, всички се бяха вмъкнали в чувалите и главното осветление бе угасено. Откакто се върнахме от двуседмичните учения на Луната, цялата рота едвам се влачеше. Метнах дрехите си в шкафчето, хвърлих едно око на списъка и разбрах, че койката ми бе номер 31. По дяволите, точно под отоплителя.
Възможно най-безшумно се промъкнах през завесата, за да не разбудя съседа си. Не видях кой беше, но и без това не давах пет пари. Мушнах се под одеялото.
— Закъсняваш, Мандела — и последва прозявка. Гласът принадлежеше на Роджърс.
— Извинявай, че те събудих — прошепнах аз.
— Няма за к’во — обърна се тя, гушна се и след като ме прегърна, потънах в нея. Беше топла и достатъчно мека.
Потупах я по бедрото почти по братски.
— Лека, Роджърс.
— Лека, жребецо — върна ми тя жеста, далеч по-целенасочено.
Защо става така, че човек винаги попада на уморени, когато е готов, и на възбудени, когато е каталясал? Нямаше как да не приема неизбежното.
2.
— До-о-о-бре, хайде сега дайте по-яко! Екипът на гредите! Мърдай, мърдай, размърдайте си задниците!
Към полунощ бе нахлул топъл въздушен фронт и снегът обърна на лапавица. Пермопластовата греда тежеше двеста и петдесет кила и бе дяволски трудно да се носи, дори и да не бе покрита с лед. Бяхме четирима, по двама от всеки край, стиснали пластмасовата греда с вдървените си пръсти. Партньор ми бе Роджърс.
— Пускай желязото! — извика типът зад мен; искаше да каже, че изтърва. Е, не беше желязо, но бе достатъчно тежко, за да ти строши крака. Всички пуснаха и отскочиха едновременно. Гредата ни обля целите с киша и кал.
— По дяволите, Петров! — рече Роджърс, — що не си се записал в Червения кръст или нещо подобно? Тая шибана работа не е чак толкоз тежка.
Повечето от момичетата използваха по-благоприличен език. Роджърс си бе една малка кучка.
— Добре, хайде, гредарите, размърдайте си задниците. Екипът на смоларите, следвайте ги!
Нашите двама смолари дотичаха, размятали кофите си с епоксидна смола.
— Почвай, Мандела, че чак топките ми замръзнаха.
— И моите — прибави момичето, повече с чувство, отколкото с логика.
— Едно, две, давай!
Вдигнахме гредата и се запрепъвахме към моста, който беше почти три четвърти готов. Втори взвод май щеше да ни изпревари. Не ми пукаше, но взводът, който първи свършеше, пръв щеше да се прибере. За останалите — още четири мили в калта и никаква почивка до кльопачка.
Поставихме гредата на мястото й, тя изтропа, после я застопорихме със скобите към вертикалните стълбове. Женската половина от смоларския екип захвана да я маже с лепилото, преди още да бе закрепена окончателно. Помагачите от другата страна я очакваха. Екипът, който отговаряше за настилката, киснеше в началото на моста. Всеки от тях бе вдигнал над главата си, досущ като чадър, парчета от лек, пресован пермопласт. Бяха сухи и чисти. Зачудих се на глас какво ли бяха сторили, за да заслужат това и Роджърс излезе с няколко цветисти, но съмнителни предположения.
Връщахме се за следващата греда, когато командващият (името му бе Дугълстийн, но му викахме „До-о-обре“) наду свирката и изрева:
— До-о-обре, момчета и момичета войници, десет минути. Можете да си ги изпафкате, ако имате с какво.
Той бръкна в джоба си и завъртя копчето, с което нагласяше отоплението на комбинезоните ни.
С Роджърс седнахме откъм нашия край на гредата и аз извадих кутията си за тютюн. Имах много марихуана, но ни бе наредено да не пушим „трева“ до вечерната кльопачка. Единственият тютюн, с който разполагах, бе фас от пурета, дълъг около три инча. Запалих го, като пазех за̀вет с лицевата страна на кутията. След първите няколко дръпвания не беше чак толкова кофти. Роджърс също си дръпна, колкото да не ме обиди, но направи гримаса и ми го върна.
— Преди да те призоват във войската в университета ли беше?
— Да, тъкмо завърших физика. Гонех учителска диплома.
— Аз пък учех биология… — кимна тя сериозно.
— Прилича ти — гребнах шепа киша. — И докъде я докара?
— Следвах шест години, стигнах бакалавърска стенен и идваше ред на докторската… — Тя плъзна ботуша си по земята и преобърна купчина кал и киша с консистенцията на замръзващ млечен сладолед. — И защо, бе мамицата му, трябваше да се случи това?
Вдигнах рамене. Въпросът не се нуждаеше от отговор, най-малко пък от отговора, който UNEF ни пробутваше. Интелектуалният и човешки елит на планетата — на стража срещу тауранската заплаха. Соени лайна! Всичко бе просто един голям експеримент. Да установим дали сме в състояние да подмамим тауранците към бойни действия на повърхността.
Както можеше да се очаква, „До-о-обре“ наду свирката две минути по-рано, но Роджърс и аз си поседяхме още минута, докато смоларите и настилкаджиите не довършиха покритието на гредата. След изключването на отоплението костюмите бързо изстиваха, но ние не се помръдвахме единствено заради принципа.
Тренировките за издръжливост на студ бяха лишени от смисъл, но следваха типичната тъпа логика на войската. Е, да, там, където щяхме да отидем, щеше да бъде студено, но не и ледено или снежностудено. По правило температурата на входно-изходните планети си оставаше през цялото време в рамките на един-два градуса около Абсолютната нула[1] — тъй като колапсарите[2] не греят и първия хлад, който усетиш там, ще означава, че вече си мъртъв.
Колапсарният скок беше открит преди дванайсет години. Тогава аз бях на десет. Достатъчно е да се запрати с висока скорост дадено физическо тяло към колапсара и ето, че то вече изскача в някоя друга част на галактиката. Формулата, която позволява да се определи къде точно ще се появи то, бе изнамерена много скоро — тялото ще се движи по същия „маршрут“ (според геодезията на Айнщайн), който би следвало, ако колапсарът не се бе изпречил на пътя му, докато не се сблъска с друго колапсарово поле, където то се появява отново — тласнато със същата скорост, с която е навлязло преди това в първия колапсар. Времето за пътуване между два колапсара, както се оказа, бе… равно на нула.
Откритието отвори сума работа на физиците-математици, които трябваше да предефинират едновременността, сетне да разрушат общата теория на относителността, след което отново да я възстановят. Ала политиците бяха истински щастливи, защото вече можеха да изпратят кораб с колонисти до Фомалхаут на по-ниска цена, отколкото някога бе струвало основаването на форпост на Луната. А имаше и маса народ, който политиците умираха да пратят там, на славно пътешествие, вместо да го оставят да създава смутове у дома.
Корабите винаги се придружаваха от автоматична сонда, която ги следваше на два-три милиона мили разстояние. Ние знаехме всичко за входно-изходните планети, малки отломки, които кръжаха около колапсарите; целта на дрона-сонда[3] бе да се завърне и да извести, в случай, че корабът се трясне в планетата с 0,999 от скоростта на светлината.
Подобна катастрофа изобщо не се състоя, но един ден у дома почти на куц крак се довлече самотен дрон. След като данните, които носеше, бяха анализирани, се оказа, че корабът на колонистите е бил преследван и разрушен от друг кораб. Беше се случило в близост до Алдебаран, в съзвездието Телец[4], но тъй като „алдебаранец“ е малко трудничко за произнасяне, врагът бе назован „тауранец“.
След този случай корабите с колонисти пътуваха с въоръжена охрана. Тя често летеше и сама, докато накрая колонизационната група не бе сведена само до UNEF[5].
С ударение върху „армия“.
По-късно някой умник от Общото събрание реши, че трябва да разположим войска от пехотинци, която да охранява входно-изходните планети до най-близките колапсари. Това от своя страна доведе до Закона за военната повинност на елита от 1996 г. и до най-елитната войска в цялата военна история.
И ето ни сега, петдесет мъже и петдесет жени, всички с коефициент на интелигентност над 150, физически необикновено здрави и силни, си мааме най-елитно през калта и кишата на средно Мисури и разсъждаваме върху безполезността на уменията си да строим мостове в светове, където единствената течност ще е някоя случайно останала локва течен хелий.
3.
След около месец заминахме на последното си учение — маневри на планетата Харон. Макар и близо до перихелия му, в сравнение с Плутон тя се намираше почти двойно по-далеч от Слънцето.
Транспортният кораб за превоз на войски бе преоборудван „конски вагон“ — строен да поеме двеста колонисти и съответното количество растения и добитък. Не си мислете обаче, че бе просторен, само защото броят ни бе наполовина по-малък. Повечето свободно място бе заето от допълнителни количества реакторна маса и оръжия.
Цялото пътуване трая три седмици, през първата половина ускорявахме до 2 g, а през втората — намалявахме скоростта. Най-високата ни скорост, когато префучахме покрай орбитата на Плутон, бе около една двадесета от скоростта на светлината — относителността дори не успя да надигне дяволската си глава. Три седмици да разнасяш насам-натам двойно по-голямото си тегло… е, не е като на пикник. Правехме някои предпазливи упражнения по три пъти на ден, но останахме в хоризонтално положение колкото е възможно по-дълго. И въпреки това имахме няколко счупени кости и тежки изкълчвания. Мъжете трябваше да носят специални поддържащи приспособления и бандажи, инак подът щеше да се застеле с откъснатите им органи. Беше почти невъзможно да се спи; от кошмари, че се задушаваш или се смачкваш, от това, че трябва непрекъснато да се въртиш, за да си облекчиш кръвообращението и за да не се образуват рани от лежането. Едно от момичетата бе толкова изтощено, че едва не проспа момента, когато реброто й разкъса тялото и щръкна навън.
И преди това бях излизал в космоса на няколко пъти, но когато най-сетне забавянето на скоростта бе преустановено и преминахме в режим на свободно падане, единственото, което усетих, бе огромно облекчение. Някои обаче не бяха излизали в космоса, ако не броим обучението ни на Луната, и неочакваното замайване и загубата на ориентация направо ги смаза. Ние, по-опитните, чистехме подире им — носехме се из жилищните помещения със сюнгери и инспиратори, за да изсмучем наполовина смлените хапчета „Високопротеинов концентрат, с малка утайка и аромат на телешко (Соя)“.
Докато се спускахме от орбита, Харон се виждаше добре. Нямаше обаче кой знае какво за гледане. Представляваше замъглена, белезникава сфера с няколко петна върху нея. Приземихме се на около двеста метра от базата. Към кораба се скачи херметизирана верижна машина, тъй че нямаше нужда да обличаме скафандри. С подрънкване и скърцане се намърдахме в главната сграда — безлична кутия от сивкава пластмаса.
Стените вътре имаха също толкова гаден цвят. Ротата се разположи по чиновете и се разбъбри. Свободно място имаше до Фрийланд.
— По-добре ли си, Джеф? — попитах го. Все още беше малко бледен.
— Ако Господ е предвиждал човекът да издържа на свободно падане, той щеше да го надари с чугунен ларинкс — въздъхна тежко Джеф. — Малко по-добре съм, но страшно ми се пуши.
— Така ли?
— Ама на теб май ти понесе. В училище ли си го минавал?
— В горните курсове на университета — дисертация по вакуумно заваряване. Три седмици в орбита около Земята.
Облегнах се назад и бръкнах за кутийката с тютюна за n-ти път, но нея я нямаше. Животоподдържащият костюм не предвиждаше място за никотин и THC[6].
— То и тренировките си бяха тежки — измърмори Джеф, — ама тия лайна тук…
— Ми-и-и-рно!
Надигнахме се шумно по двама, по трима. Вратата се отвори и в залата влезе един майор. Изпънах се лекичко. Това бе офицерът с най-висок ранг, когото изобщо бях виждал. Върху комбинезона му бяха пришити орденски лентички, включително и тъмночервена, което означаваше, че е бил ранен в бойни действия, когато се е сражавал в редовете на старата американска армия. Сигурно ще да е било в Индокитай, но тая история бе приключила безславно още преди да се родя. Не изглеждаше чак толкова стар.
— Седнете, седнете.
Той направи плавен жест да седнем, все едно че погали куче. Сетне сложи ръце на хълбоците си и с усмивчица на лицето огледа ротата.
— Добре дошли на Харон. Избрали сте чудесен ден за кацане, температурата навън е средно с 8,5 градуса над Абсолютната нула. През следващите два века и нещо не очакваме кой знае какви промени.
Някой от нас се засмяха нерешително.
— Наслаждавайте се на тропическия климат в базата Маями, докато можете. Тук сме откъм слънчевата страна, а по-голямата част от обучението ви ще премине в неосветената част. Температурата там е малко по-нисичка — заковала се е на около 2,08 градуса. Можете да смятате цялото си обучение на Земята и на Луната за елементарно упражнение, чиято цел е била да ви даде достатъчно справедлив шанс, за да оцелеете на Харон. Тук ще ви се наложи да повторите целия репертоар: инструменти, оръжия, маневри. И ще откриете, че при тези температури инструментите не работят така, както би трябвало, оръжията не искат да стрелят, а пък хората действат съ-ъ-ъ-всем внимателно.
Той хвърли поглед на папката, която държеше и продължи:
— В този момент сте четирийсет и девет жени и четирийсет и осем мъже. Двама са останали мъртви на Земята, а един е бил освободен по психиатрични причини. След като прочетох резюмето от тренировъчната ви програма, най-искрено се учудвам, че толкова много от вас са я преминали. Трябва обаче да знаете, че няма да бъда недоволен, ако само петдесетина, тоест половината, завършите тази последна фаза. А единственият начин човек да не я завърши, е да умре. Тук. Единственият начин да се озовем отново на Земята — и аз в това число — е да се завърнем от бойния поход. Обучението ви ще бъде прекратено след един месец. Сетне отивате на колапсара Старгейт, намира се на половин светлинна година разстояние. Ще останете в базата на Старгейт 1, най-голямата входно-изходна планета, докато не дойде смяната ви. Да се надяваме, че това няма да трае повече от месец; следващата група трябва да пристигне тук веднага щом вие отпътувате. От Старгейт ще заминете за някоя стратегически важна черна дупка, където ще установите военна база и ще се биете с врага, ако бъдете нападнати. Ако това не стане, ще поддържате пункта си до второ разпореждане. Последните две седмици от обучението ви ще са посветени на изграждането на тъкмо такава база, на тъмната страна на планетата. Там ще бъдете напълно изолирани от базата Маями: никакви свръзки, никаква евакуация по медицински причини, никакви допълнителни доставки. Малко преди да изтекат тези две седмици, вашите отбранителни съоръжения ще бъдат подложени на преценка посредством въоръжена атака на управляеми дрони.
И са похарчили толкова пари, само за да ни убият, докато ни обучават?
— Всички от постоянния персонал тук, на Харон, сме бойци-ветерани. Което означава, че сме на възраст между четирийсет и петдесет години. Но мисля, че ще можем да издържим на темпото ви. Двама от нас ще бъдат непрекъснато с вас и ще ви придружат поне до Старгейт. Това са капитан Шърман Стот, вашият ротен командир, и сержант Октавио Кортес, вашият главен сержант. Господа?
Двамина от първия ред небрежно се надигнаха и се обърнаха към нас. Капитан Стот бе малко по-дребен от майора, но бе излят сякаш от същия калъп: лицето му беше сурово и гладко като порцелан, с цинична полуусмивка. Брадичка, широка точно сантиметър, обрамчваше едрата му челюст. На външен вид изглеждаше най-много трийсетгодишен. На бедрото си бе запасал грамаден пищов, оръжие от барутен тип.
Сержант Кортес бе друг роман от зоната на ужасите. Главата му бе бръсната и с неправилна форма, сплескана от едната страна, където очевидно значителна част от черепа му е била отстранена. Лицето му бе много тъмно, изпъстрено с бръчки и белези. Липсваше половината от лявото му ухо, а очите му бяха толкова изразителни, колкото са бутоните на някоя машина. Носеше комбинация брада-мустаци — все едно кльощава бяла гъсеница бе направила кръгче около устата му. Ученическата му усмивка би изглеждала приятна върху което и да е друго лице, но той бе най-грозното и подло на вид създание, което някога бях виждал. И все пак, ако забравите за главата му, а вземете предвид останалите метър и осемдесет под нея, то той би могъл да бъде втората част от рекламата „преди да влезеш“ и „след това“ на някой курорт, специализиран в областта на културизма. Нито Стот, нито Кортес носеха орденски лентички. Кортес имаше малък, джобен лазер, окачен на магнитен кобур странично под мишницата му. Ръкохватката му бе дървена и беше излъскана от употреба.
— И сега, преди да ви оставя на нежните грижи на тези двама господа, нека ви предупредя отново: преди два месеца на тази планета нямаше жива душа, само останки от екипировката на експедицията от 1991-ва. Работен отряд от четирийсет и пет мъже се поти един месец, за да издигне тази база. Двайсет и четирима от тях, повече от половината, загинаха докато я строяха. Това е най-опасната планета, на която човек изобщо се е опитвал да живее, но там, където тепърва ви предстои да отидете ще бъде още по-гадно. В следващия месец началниците ви ще се постараят да ви запазят живи. Слушайте ги… и следвайте примера им; те са издържали тук много по-дълго, отколкото ще ви се наложи на вас. Капитане?
Капитанът се изправи и майорът напусна помещението.
— Ми-и-и-рно! — последната сричка прозвуча като експлозия и всички скочихме на крака.
— Вижте сега, това, което ще ви кажа, ще е за пръв и за последен път, затова най-добре слушайте — изръмжа той. — Тук се намираме в бойна обстановка, а при такава съществува само едно наказание за неподчинение и неизпълнение на заповед. — Той измъкна пищова от кобура си и го хвана за дулото като бухалка. — Това е автоматичен пистолет, армейски образец 1911 година, калибър 45-ти; примитивно, но ефективно оръжие. Сержантът и аз сме овластени да използваме оръжие и да убиваме в името на здравата дисциплина. Не ни карайте да го правим, защото ще го направим.
Той прибра пищова. Кобурът силно изщрака в мъртвата тишина, сетне капитанът продължи:
— Заедно със сержант Кортес сме убили повече хора, отколкото са събрани в тази стая. И двамата бяхме в американската армия във Виетнам, и двамата после служихме в Международната гвардия на Обединените нации преди повече от десет години. Аз доброволно се отказах от повишение в чин майор, заради честта да поема командването на тази рота, а главен сержант Кортес — от повишение в чин капитан, защото и двамата сме действащи войници, а това е първото бойно положение от 1987-ма насам. Помнете какво ви казах. Сега главен сержант Кортес ще ви инструктира по-подробно за задълженията ви под негово командване. Поеми нататък, сержант.
Той се завъртя на пета и с широка крачка излезе от стаята. През цялото време, докато произнасяше речта си, изражението на лицето му не помръдна и с милиметър.
Главният сержант се придвижваше като тежка машина, пълна със сачмени лагери. Когато вратата се затвори със скърцане, той се обърна тромаво към нас и рече:
— Свободно, седнете.
Тонът му бе удивително благ. Настани се на една маса в предната част на помещението. Тя изстена под тежестта му, но издържа.
— Вижте сега, капитанът ви говори страховити работи, аз пък изглеждам страшно, но и двамата ви мислим доброто. Ще ви се наложи да работите доста отблизо с мен, ето защо не е зле да свикнете с това, което виждате на черепа ми. Навярно няма да срещате често капитана, освен на ученията.
Той докосна плоската страна на темето си.
— И като заговорих за глави и тяхното съдържимо, трябва да ви уведомя, че все още разполагам с повечето от своя собствен мозък, въпреки усилията на китайците да ме лишат от него. Всички ние, старите ветерани, които се събрахме в UNEF, трябваше да отговаряме на същите критерии, по които подбраха и вас по Закона за военната повинност на елита. Предполагам, че всички сте умни и корави, но не забравяйте, че капитанът и аз сме не само умни и корави, но и опитни.
Той прелисти списъка, без всъщност да го погледне.
— И тъй, както каза капитанът, по време на полевите учения ще има само един вид дисциплинарно наказание. Смъртно. Но при нормални условия няма да ни се наложи да убиваме за неподчинение; Харон ще ни спести това главоболие. В жилищните помещения ще е друга опера. Не ни е грижа какво ще вършите там. Дали ще се щипете по дупетата по цял ден, дали ще се чукате по цяла нощ, няма никакво значение… Но след като сте облекли скафандрите и излезете навън, ще трябва да сте толкоз дисциплинирани, че да засрамите и един центурион. Ще има ситуации, когато нечия глупава постъпка може да убие всички ни. Както и да е, първото нещо, което трябва да направим, е да изпробваме бойните ви скафандри. Оръжейникът ви очаква в жилищните помещения; ще ви приема един по един. Да вървим.
4.
— Известно ми е, че на Земята сте изучавали възможностите на бойния скафандър.
Оръжейникът бе дребен мъж, донякъде плешив, без отличителни знаци върху комбинезона си. Сержант Кортес ни бе казал да се обръщаме към него със „сър“, тъй като бил лейтенант.
— Бих искал обаче да подчертая някои моменти, а може би и да добавя неща, за които вашите инструктори на Земята не са били наясно или не са ги знаели. Вашият главен сержант бе достатъчно любезен и се съгласи да ми помогне при демонстрациите. Сержант?
Кортес съблече комбинезона си и излезе на леко повдигнатия подиум, където бе поставен един боен скафандър — наподобяваше на отворена раковина с човешки форми. Той влезе заднешком в него и пъхна ръцете си в твърдите ръкави. Чу се изщракване и костюмът се затвори с въздишка. Беше яркозелен на цвят, върху шлема му бе изписано с бели букви името КОРТЕС.
— Маскировката, сержант.
Зеленото се обезцвети до бяло, сетне до мръсносиво.
— Това е един добър камуфлаж за Харон и за повечето от входно-изходните планети — рече Кортес. Сякаш говореше от дъното на някой кладенец. — Но има и още няколко подходящи комбинации — сивото се изпъстри и се превърна в смес от яркозелени и кафяви петна. — Джунгла. — Сетне плавно премина в светла охра. — Пустиня. — Тъмнокафяво, още по-тъмно, до чисто черно. — За нощно време или за космоса.
— Отлично, сержант. Доколкото ми е известно, това е единствената особеност на костюма, която е била усъвършенствана в хода на вашето обучение, така че бихте могли и да не знаете за нея. Камуфлажният регулатор е около лявата ви китка и е всеизвестен факт, че е неудобен за управляване. Но след като нагласите желаната комбинация, не е трудно да се застопори. На Земята не сте имали достатъчно тренировки със скафандрите. Не искахме да свикнете с употребата им в невраждебна среда. Бойният скафандър е най-смъртоносното лично оръжие, което е било измисляно някога, но и с никое друго оръжие не е толкова лесно човек да се самоубие по невнимание. Обърнете се, сержант — нареди той и продължи: — Какво имам предвид — потупа голямата квадратна издатина между раменете. — Топлообменник. Както ви е известно, скафандърът се стреми да поддържа подходяща за вас температура, независимо какво с времето навън. Материалът, от който е изработен, представлява най-съвършения изолатор, който можем да си позволим, съобразявайки се с механичните изисквания. Ето защо пластините на топлообменника се нагорещяват — те „отвеждат“ навън от скафандъра високите температури. В тъмната половина на планетата тези пластини направо се нажежават, тъй като вътрешната топлина буквално започва да се отцежда по тях. И е достатъчно само да се облегнете на някой отломък замръзнал газ; наоколо е пълно с такива. Твърдият газ ще се сублимира бързо и разширявайки се, в стремежа си да се оттласне от заобикалящия го „лед“, ще разтроши топлообменника и за стотна от секундата ще получите във врата си експлозия, равносилна на избухване на ръчна граната. И няма даже да разберете какво ви е сполетяло.
Лекцията продължаваше.
— През последните два месеца различни вариации на тази тема убиха единайсет души. При това те само строяха бараки. Предполагам, знаете колко лесно могат да ви убият усилвателите на скафандъра — вас или вашите другари. Някой има ли желание да се ръкува със сержанта? — Оръжейникът замълча, сетне пристъпи и обгърна ръкавицата на Кортес. — Той е много, много опитен. Докато и вие не станете такива, бъдете изключително внимателни. Можете да поискате само да се почешете и да свършите със счупен врат. Винаги помнете полулогаритмичната прогресия: натиск със сила един килограм създава усилие от два килограма и половина; кило и половина натиск — дава десет; две кила — двайсет и три; две и половина — четирийсет и седем. Повечето от вас биха могли да постигнат хватка със сила над петдесет кила. След като бъде усилена, на теория с нея бихте могли да строшите на две стоманена греда. Но всъщност мощността ще разруши материята на ръкавиците ви и, поне на Харон, ще умрете много бързо в резултат от надпреварата между декомпресията и мигновеното замръзване. Умирате, независимо кой ще победи в състезанието. И усилвателите на краката са опасни, въпреки че при тях усилването не е толкова крайно. Докато не придобиете умения, не се опитвайте да тичате или да скачате. Напълно е възможно да се препънете, а това с доста голяма вероятност също ще е равнозначно на смърт. Гравитацията на Харон е три четвърти от нормалната на Земята, което е поносимо. Но на един наистина малък свят можете да подскочите със засилване и да не се приземите в следващите двайсет минути, просто да отлетите зад хоризонта. Може да се блъснете в някой скалист хълм със скорост осемдесет метра в секунда. На един малък астероид не е никак трудно да се засилиш и да отхвърчиш на неочаквано пътешествие в космоса. А това в крайна сметка е един доста бавен и несигурен начин на придвижване.
Той вече приключваше:
— Утре заран започваме да ви обучаваме как да оцелеете вътре в тези адски машинки. В останалата част от този следобед и вечерта ще ви викам един по един, за да прогоним скафандрите. Това е всичко, сержант.
Кортес отиде до вратата и завъртя крана, с който шлюзът се пълнеше с въздух. Светна група инфрачервени излъчватели, които предотвратяваха замръзването на въздуха в него. Когато налягането се изравни, той затвори крана, отвори вратата и се намъкна в шлюза, след което я затръшна подире си. Помпата, която изпразваше шлюза, бръмча около минута; сетне Кортес излезе и отново затвори вратата.
Приличаше доста на лунните ни тренировки.
— Искам пръв да остане редник Омар Алмираз. Другите могат да отидат да си потърсят койките. Ще ви викам по вътрешната свръзка.
— По азбучен ред ли, сър?
— Да. Всеки от вас ще ми отнема около десетина минути. Ако името ви започва с Я, можете да се напъхате с някого в спалния чувал.
Въпросът зададе Роджърс. Навярно си мислеше тъкмо за това: да се пъхне с някого в чувала.
5.
Слънцето изглеждаше като студена, бяла точица точно над нас. Бе много по-ярко, отколкото бях очаквал; след като се намирахме на 80 AU[7] от него, то яркостта му представляваше едва 1/6400-на от тази, която ни беше позната от Земята. И все пак, излъчването му напомняше на мощна улична лампа.
— Светлината тук е значително повече, отколкото на някоя входно-изходна планета — изпращя гласът на капитан Стот по общата честота. — Радвайте се, че поне можете да виждате къде стъпвате.
Бяхме се строили в редица на пермопластовата пътека, която свързваше жилищния отсек със склада. Цяла сутрин се бяхме тренирали да ходим вътре и сега не бе по-различно, ако изключим екзотичната природа. Макар и светлината да бе доста оскъдна, човек можеше да вижда ясно почти всичко до хоризонта, благодарение на отсъствието на каквато и да е атмосфера. Някаква черна скала, която имаше прекалено правилни форми, за да е с естествен произход, се простираше от хоризонт до хоризонт, сиреч на километър от нас. Земята бе черна, прилична на обсидиан, нашарен с бял или синкав лед.
Досами склада се издигаше хълмче сняг в сандък с надпис КИСЛОРОД.
Скафандърът бе сравнително удобен, но в него човек изпитваше странното усещане, че е едновременно и марионетка, и кукловод. Прилагаш усилие да придвижиш крака си и скафандърът го поема, усилва го и придвижва крака вместо теб.
— Днес ще обходим района на ротата, но никой няма да го напуска.
Капитанът не носеше 45-калибровия пищов, освен ако не го бе скрил като амулет под скафандъра си — но имаше лазерен — един „пръст“ от ръкавицата, като всички нас. И навярно чрез канала за радиовръзка можеше да подслушва всички ни.
Слязохме от пермопласта и последвахме капитана по гладката скала, като спазвахме помежду си двуметрова дистанция. Вървяхме внимателно около час, като се разгръщахме спираловидно и накрая спряхме в самия край на района.
— Сега внимавайте много. Отивам до онази синкава ледена плоча — беше доста голяма, на около двайсет метра разстояние — за да ви покажа нещо, което трябва да научите, ако искате да останете живи.
Той се отправи демонстративно към нея с уверена стъпка.
— Първо ще трябва да нагрея този камък, така че спуснете филтрите.
Натиснах копчето под мишницата си и филтърът се плъзна пред зрителния ми преобразувател. Капитанът насочи „пръста“ си към един черен камък с размера на баскетболна топка и пусна къс лазерен откос. Сиянието хвърли дълга сянка от фигурата на капитана над нас и по-далеч. Камъкът се разтроши и се превърна в купчина отломки.
— На тези парчета не им трябва много време да изстинат — спря той и вдигна едно. — Навярно се е нагряло до 20–25 градуса. Гледайте.
„Топлият“ камък бе запратен срещу ледената плоча. Той се хлъзна, описа невероятна траектория и отхвърча. Следващият захвърлен камък направи същото.
— Както ви е известно, не сте идеално изолирани. Тези камъни имат долу-горе температурата на ходилата на скафандрите ви. Ако решите да застанете върху плоча замръзнал водород, ще ви се случи съвсем същото нещо. Единствената разлика е, че камъкът си е отдавна мъртъв. Причината за явлението се крие в това, че камъкът влиза в бърз контакт с леда. Получава се малка локвичка течен водород — и камъкът се плъзва на няколко молекули височина над течността върху възглавница от водородни па̀ри. По този начин той или вие изгубвате всякакво съпротивление спрямо леда, а човек не може да остане прав, ако няма никакво съпротивление под ботушите си. При условие, че сте живели в скафандрите си месец или повече, би трябвало да можете да оцелеете след падане, но засега вие все още нямате нужните умения. Гледайте.
Капитанът се сви и подскочи върху ледената плоча. Краката му моментално бяха изстреляни изпод него и той се завъртя във въздуха, приземявайки се на четири крака. Извъртя се и се изправи.
— Цялата трудност се състои в това да запазите топлообменниците си от съприкосновение със замръзналия газ. На ледения фон температурата им е като на стоманолеярна пещ и всеки допир, придружен от съответния натиск, би довел до експлозия.
Подир тази демонстрация повървяхме още около час и се върнахме в жилищните помещения. След като минахме през въздушния шлюз, трябваше да се помотаем, за да дадем на скафандрите възможност да придобият поне донякъде стайна температура. Някой се приближи и чукна шлема си в моя.
— Уилям? — върху предната му част бе изписано името МАККОЙ.
— Здрасти, Шон. Да не се е случило нещо?
— Просто се чудех дали имаш с коя да спиш тази вечер.
Точно така; бях забравил. Тук нямаше разписание кой с кого и къде да спи. Всеки сам си подбираше партньора.
— Ами да, разбира се… ъ-ъ-ъ, не… искам да кажа, че не съм канил никоя. Разбира се, ако искаш…
— Благодаря, Уилям. Ще се видим по-късно.
Гледах я как се отдалечава и си помислих, че, ако някой бе в състояние да накара един боен скафандър да изглежда секси, то това би могло да бъде само Шон. Ала дори и тя не успяваше.
Кортес реши, че сме се стоплили достатъчно и ни отведе в съблекалнята, където подредихме скафандрите си и ги скачихме със зарядните устройства. (Всеки скафандър разполагаше с малко късче плутоний, който можеше да го захранва няколко години, но трябваше да караме на акумулатори колкото е възможно повече.) След доста суетене всички се включиха в норматива и едва тогава ни разрешиха да се съблечем — деветдесет и седем голи пилета, които се измътват на Божия свят от яркозелените си яйца. Наистина бе студено — въздухът, подът, особено пък костюмите и ние набързо и без всякакъв ред се засилихме към шкафчетата.
Навлякох туниката, панталоните и сандалите, но още ми беше студено. Взех си чашата и се подредих на опашката за соя. Всички подскачаха от крак на крак, за да се стоплят.
— Колко с-с-студено смяташ, че е, М-м-мандела? — беше Маккой.
— Дори не ми се иска да си го помисля — спрях да подскачам и почнах да се разтривам колкото се може по-енергично, стиснал в една ръка чашата. — Поне колкото в Мисури.
— Уф… да бяха пуснали малко топло в туй помещение.
Дребните женички винаги страдат повече от останалите. А Маккой бе най-ситната в цялата рота, мацка с кръстче на осичка, нямаше дори метър и шейсет.
— Включили са климатика. Скоро ще стане топло.
— Как ми се иска да съм с някой як добитък като теб.
Доволен бях, че не беше.
6.
На третия ден, докато се учехме да копаем дупки, дадохме първата жертва.
След като в оръжията на войника е съсредоточена такава енергия, не е практично той да дълбае дупки с обичайните кирка и лопата. И все пак, можеш цял ден да си мяташ гранати и в резултат да получиш само плитки ямки, затова обичайният метод бе да издълбаеш дупка с ръчния си лазер, след като се охлади да пуснеш в нея взривна шашка с часовников механизъм, и да я затрупаш с подръчни материали. Разбира се, на Харон има сума ти излишен камънак, особено ако вече си думнал наблизо някоя дупка.
Единственият проблем в края на цялата тая процедура е напускането. Казаха ни, че за да бъдем в безопасност, всеки трябва да се прикрие зад нещо наистина солидно или да се намира поне на сто метра разстояние. След като спуснеш заряда, имаш три минути, за да се оттеглиш, но не можеш просто ей-така да спринтираш. Не е и безопасно, щом си на Харон.
Инцидентът се случи, когато дълбаехме една наистина внушителна яма, от типа, необходим за подземен бункер. За целта трябваше да изровим голяма дупка, сетне да се спуснем на дъното на кратера и да повтаряме процедурата отново и отново, докато дупката не станеше още по-дълбока. Вътре в кратера използвахме заряди с петминутно забавяне, ала и това време едвам стигаше — човек наистина трябваше да се движи полека, да пълзи нагоре по ръба на кратера.
Почти всички бяха издълбали вече двойни дупки; почти всички, освен мен и още трима. Предполагам, че единствено ние видяхме как загази Бованович. Намирахме се достатъчно далеко — на двеста метра разстояние. Посредством включения на четирийсет процента от мощността му зрителен преобразувател я зърнах да изчезва под ръба на кратера. Сетне можех вече само да слушам разговора й с Кортес.
— Долу съм, сержант.
За подобни упражнения обичайната радиовръзка бе ограничена: никой освен обучаваният и Кортес нямаше право да се включва.
— Добре, придвижи се до центъра на ямата и изчисти боклука. Не бързай. Няма смисъл да се шашкаш, преди да си изтеглила предпазителя на взривателя.
— Разбира се, сержант.
Можехме да чуем как тихо ехтят преместваните дребни камъни, звукът се препредаваше посредством допира на ботушите й. Няколко минути не каза нищо.
— Стигнах до дъното — сякаш трудно си поемаше дъх.
— Лед или скала?
— О, скала е, сержант. От онези, зеленикавите.
— Тогава използвай по-слаб заряд. Едно цяло и две, разпръскване четири.
— По дяволите, сержант, това ще ми отнеме цяла вечност.
— Да, ама тая работа съдържа хидрирани кристали — топлината ще се разпространи много бързо и можеш да си счупиш някой кокал. А тогава ще се наложи да те изоставим там, момиче. Мъртва и потънала в кръв.
— Окей, едно цяло и две, четири.
Вътрешността на кратера проблясва с червено от отразената лазерна светлина.
— Когато стигнеш дълбочина половин метър, увеличи на две цяло.
— Роджър[8].
Отне й точно седемнайсет минути, три от тях — за разпръскване от втора степен. Мога да си представя колко е била изморена ръката, с която стреляше.
— Сега си почини няколко минути. Когато дъното на дупката престане да тлее, сложи взривателя и пусни взрива вътре. Сетне се махай внимателно, ясно? Разполагаш с достатъчно време.
— Тъй вярно, сержант. Ще се отдалеча, вървейки. — Тонът й издаваше уплаха. Е, на човек не му се налага често да се измъква на пръсти от двайсет микротонна тахионна[9] бомба. Няколко минути слушахме само дишането й.
— Хайде, пускам — последва леко шумолене на плъзгаща се в дупката бомба.
— Сега действай хладнокръвно. Разполагаш с пет минути.
— А-аха. Пет.
Стъпките й зазвучаха бавни и постоянни. Сетне, след като започна да се катери по склона, звуците не бяха вече тъй постоянни, може би дори малко отчаяни. И когато оставаха още четири минути…
— О, мамицата му! — чу се силен стържещ звук, сетне нещо изтрака, удари се. — Мамицата му, мамицата му!
— Какво стана, редник?
— О, мамицата му — тишина, — мамицата му!
— Редник, нали не искаш да бъдеш разстреляна, кажи ми какво се случи?
— Аз… мамицата му, заседнах. Някакво шибано свличане на скали… мамка му… НАПРАВЕТЕ НЕЩО! Не мога да помръдна, мамка му, не мога да помръдна, аз…
— Млъкни! На каква дълбочина?
— Не мога да помръдна, мамка му, шибаният ми крак. ПОМОГНЕТЕ МИ…
— Тогава използвай ръцете си, по дяволите — бутай! Можеш да преместиш по един тон с всяка длан.
Три минути.
Тя спря да ругае и започна да мърмори нещо, предполагам на руски, с тихичък, монотонен глас. Дишаше тежко, човек можеше да чуе как камъните се търкаляха около нея.
— Освободих се. Две минути.
— Тръгвай колкото можеш по-бързо — тонът на Кортес бе спокоен и лишен от всякакви чувства.
Появи се деветдесет секунди преди взрива — изпълзя над ръба на кратера.
— Тичай, момиче. Най-добре тичай.
Тя направи пет или шест стъпки и падна, хлъзна се настрани, изправи се, затича; пак падна, изправи се отново…
Изглеждаше, че се движи бързо, но бе изминала само трийсетина метра, когато Кортес каза:
— Добре, Бованович, лягай по корем и не мърдай.
Оставаха десет секунди, но тя или не го чу, или искаше да измине още малко от разстоянието. Тъкмо когато се намираше в най-високата точка на един скок, взривът блесна като светкавица и избуча; нещо голямо я удари под врата, обезглавеното й тяло се завъртя и политна в пространството, подире му се проточи червено-черната спирала на моментално замръзналата кръв, която полека се свлече на земята — една пътечка от кристален прах… Всички я заобикаляха, додето събирахме камъни да покрием лишената от всякакви сокове маса на мястото, където свършваше „пътечката“.
Тази вечер Кортес не ни чете лекции, дори не се появи за вечерната кльопачка. Ние бяхме много вежливи един към друг и никой не се боеше да говори за станалото.
Легнах си с Роджърс — всеки гледаше да се приюти при добър приятел — но единственото, което й се искаше, бе да плаче; рева толкова дълго и толкова силно, че накрая разплака и мен.
7.
— Огневи екип „А“ — тръгвай!
Бяхме дванайсетима и напреднахме в неравна редица към учебния бункер. Намираше се на километър от нас, пътят до него бе грижливо подготвен и осеян с препятствия. Би трябвало да се придвижваме доста лесно, след като ледът бе почистен от полето, но дори и след десетдневни тренировки, бяхме в състояние само леко да подтичваме.
Носех гранатомет, зареден с учебни гранати с мощност една десета от микротона. Лазерните „пръсти“ на всички ни бяха нагласени на 0,8 — не по-силни от лъча на фенерче. Това бе учебна атака — бункерът и роботът, който го отбраняваше, струваха прекалено скъпо, за да бъдат използвани еднократно и след това да бъдат изхвърлени.
— Екип „Б“, последвайте ги! Водачите на екипи да поемат командването.
Приближихме купчина камъни на половината път до бункера и Потър, водачът на моя екип, рече:
— Спри и се прикрий!
Струпахме се зад грамадата от скални парчетии и зачакахме екип „Б“.
Едва различими в почернелите си скафандри, дузината мъже и жени прекосиха безшумно край нас. Веднага щом ни отминаха, те се затичаха наляво, встрани от полезрението ни.
— Огън!
Червени кръгове светлина затанцуваха на около половин клик[10] разстояние, там, където бункерът едва се забелязваше. Обсегът на учебните гранати бе петстотин метра; можех да извадя евентуално късмет, затова насочих гранатомета си към бункера, повдигнах го на четирийсет и пет градуса и изстрелях залп от три гранати.
Ответният огън от бункера започна още преди падането на моите гранати. Автоматичните му лазери не бяха по-мощни от тези, които използвахме и ние, но директно попадение можеше да дезактивира зрителния ти конвертор и да те ослепи временно. Мнимият враг биеше напосоки, огънят му дори и не доближи балваните от замръзнал газ, зад които се криеха някои от нас.
Три ярки магнезиеви светкавици блеснаха едновременно, на около трийсет метра от бункера.
— Мандела! Мислех си, че си добър с това нещо.
— По дяволите, Потър, то стреля само на половин клик разстояние. Като се приближим, ще ги стоваря всичките отгоре му, сто процента.
— Дано!
Не отвърнах нищо. Тя нямаше да е вечно водач на екип, я. Пък и не беше лошо момиче, преди властта да й замае главата.
Тъй като гранатометчикът е заместник на екипния водач, бях включен на честотата на радиостанцията на Потър и можах да чуя разговора й с екип „Б“.
— Потър, тук е Фриймън. Имате ли загуби?
— Тук — Потър, не, изглежда огънят е съсредоточен.
— Да, ние загубихме трима. Намираме се в една долчинка на около 80–100 метра от вас. Можем да ви прикрием, когато сте готови.
— Добре, започвайте — последва леко изщракване. — Екип „А“, следвайте ме.
Тя се измъкна иззад камъните и включи слабия розов светлинен буй под енергийната си раница. И аз включих своя и затичах до нея, а останалата част от екипа се разгърна зад нас във формата на клин. Никой не откри огън, а екип „Б“ ни прикриваше.
Единственото, което чувах, бе дишането на Потър и тихото хрущене на собствените си стъпки. Не виждах почти нищо и затова превключих с език зрителния си конвертор на втора степен. Получи се малко размазан, но достатъчно ярък образ. Изглежда, че бункерът бе приковал здраво екип „Б“ към земята и го въртеше на шиш. Отвръщаха единствено с лазерен огън. Сигурно бяха изгубили гранатометчика си.
— Потър, тук е Мандела. Не трябва ли да отклоним малко огъня от екип „Б“?
— Веднага щом намеря подходящо прикритие. Съгласен ли си? Редник?
Бе повишена в чин ефрейтор за времето на учението.
Завихме надясно и залегнахме зад някакъв плочест камък. Повечето от останалите намериха прикритие наблизо, но на неколцина се наложи да рият земята.
— Фриймън, тук е Потър.
— Потър, тук е Смити, Фриймън е аут; Самуелс също е аут. Останахме само петима. Прикрийте ни малко, за да можем да…
— Роджър, Смити. — Изщракване. — Екип „А“, открийте огън. Екип „Б“ наистина е изпаднал в тежко положение.
Надникнах зад крайчеца на камъка. Далекомерът на гранатомета показваше, че бункерът бе на около триста и петдесет метра, все още твърде далеч. Прицелих се малко по-височко и изстрелях три гранати, сетне с няколко градуса по-ниско — още три. Първите прехвърлиха целта с около двайсетина метра; вторият залп избухна право пред бункера. Опитах се да задържа мерника си под същия ъгъл и изстрелях още петнайсет гранати — целия остатък от пълнителя.
Би трябвало да залегна отново зад камъка и да презаредя, но исках да видя попадението, затова, докато бърках да откача следващия пълнител, не свалях поглед от бункера…
Когато лазерният лъч удари зрителния ми преобразувател, блесна ослепително силна червена светлина, която сякаш премина през очите ми, после се удари и отскочи от задната част на черепа ми. Трябва да е било само няколко милисекунди преди преобразувателят да се претовари и да изключи, но от яркозеления образ, вследствие на попадението, очите ме боляха няколко минути.
Тъй като официално бях „мъртъв“, радиото ми автоматично бе изключено и трябваше да остана на място, докато битката-игра завършеше. Лишен от всякакъв приток на сензорна информация, освен усещанията на собствената ми кожа (а тя болеше там, където бе осветена от припламването върху екрана на зрителния преобразувател) и от пищенето в ушите ми, чакането ми се видя ужасно дълго. Най-сетне някакъв шлем се тракна в моя.
— Добре ли си, Мандела? — беше гласът на Потър.
— Съжалявам, че преди двайсет минути умрях от скука.
— Изправи се и се хвани за ръката ми.
Направих го и заедно се затътрихме към жилищните помещения. Влачихме се сигурно около час. По време на целия път тя не каза нищо — звуковите вълни не са най-удачния способ за комуникация, когато си нахлузил бойния костюм — но след като минахме през въздушния шлюз и се стоплихме, ми помогна да съблека скафандъра си. Бях готов за леко словесно бичуване, но когато скафандърът се отвори, преди още очите ми да се адаптират към светлината, тя ме грабна за врата и лепна мокра целувка върху устните ми.
— Отлична стрелба, Мандела.
— А?
— Не видя ли? Разбира се, че не… Последният залп, преди да те улучат — четири преки попадения. Бункерът реши, че е извън строя и единственото, което ни оставаше, бе да извървим оставащото разстояние.
— Страхотно — почесах се под очите, откъдето се поръсиха люспи суха кожа. Тя се изкикоти.
— Да можеше да се видиш. Приличаш на…
— Всички да се явят в общия салон — обяви гласът на капитана. Лоши новини, както обикновено.
Тя ми подаде туниката и сандалите.
— Хайде да вървим.
Общият салон-столова се намираше в края на коридора. На вратата имаше няколко колонки бутони; натиснах онзи, който бе срещу името ми. Четири от имената бяха покрити с черно тиксо. Дотук добре, само четирима. Значи в днешното учение не бяхме дали нито една жертва.
Капитанът седеше върху издигнатата платформа, което означаваше, че нямаше да ни се наложи отново да минаваме през всичките онези „Ми-и-ирно“ и прочее военни глупотевини. За по-малко от минута залата се изпълни; тих камбанен звън оповести, че списъкът на присъстващите е попълнен.
Капитан Стот не се изправи.
— Днес се справихте доста добре. Няма убити, а очаквах да има. В това отношение надхвърлихте очакванията ми, но във всяко друго — изпълнението ви бе слабо. Радвам се, че се грижите добре за себе си, защото всеки от вас представлява инвестиция от над милион долара плюс една четвърт човешки живот. Но в тренировъчната битка срещу този много глупав робот трийсет и седмина от вас се изхитриха да се подложат на лазерния огън и да бъдат убити наужким, след като мъртвите нямат нужда от храна, вие също няма да се нуждаете от нея през следващите три дни. Всеки, който е в списъка на „убитите“ в тази битка, ще има право само на два литра вода дневно, както и на дажбата си от витамини.
Вече бяхме достатъчно опитни, за да си позволим да изохкаме, но на лицата с опърлени вежди и с розов правоъгълник от изгорена кожа около очите се появи съответния гаден поглед.
— Мандела?
— Сър?
— Ти си пострадал най-зле от изгаряне. Зрителният ти преобразувател в неутрално положение ли беше?
О, по дяволите!
— Не, сър. На втора степен.
— Ясно. Кой бе водач на екипа ти в това учение?
— Временно изпълняващата длъжността ефрейтор Потър, сър.
— Редник Потър, ти ли му нареди да използва усилен образ?
— Сър, аз… аз не си спомням.
— Значи не помниш. Е, добре тогава, като упражнение за развиване на паметта, ще се присъединиш към „убитите“. Доволна ли си?
— Тъй вярно, сър.
— Добре. „Мъртвите“ ще ядат за последно тази вечер и от утре са без дажби. Има ли въпроси? — Сигурно се шегуваше. — Добре. Свободни сте.
Избрах си манджа, която ми се видя пълна с най-много калории и с табла в ръка се запътих да седна до Потър.
— Чиста донкихотщина, дяволите да те вземат. Но ти благодаря, все пак.
— Няма защо. И без това ми се искаше да сваля някой и друг килограм.
Не можах да забележа къде се намираха излишните й килограми.
— Зная едно чудесно упражнение — рекох, а тя се усмихна, без да вдига поглед от таблата си. — Имаш ли някого за тази вечер?
— Мислех си да помоля Джеф…
— Тогава побързай. Усуква се около Маиджима.
Е, това бе самата истина. Всички се усукваха около нея.
— Не знам. Може би би трябвало да си пазим силите. На третия ден…
— Хайде, хайде — подрасках дланта й леко с нокът. — Не сме лягали заедно от Мисури насам. Може да съм научил нещо ново.
— Може и да си — тя някакси лукаво наклони глава към мен. — Окей.
Всъщност, оказа се, че тя знаеше нов номер. Наричаше го френски тирбушон. Не пожела обаче да ми каже кой я бе научил, макар че ми се щеше да му стисна ръката — веднага, щом си възстановях силите.
8.
В края на краищата двуседмичното обучение в базата Маями ни коства живота на единайсет души. Дванайсет, ако броим Далкуист. Защото, предполагам, че да изживееш остатъка от живота си на Харон, без два крака и една ръка, си е почти равносилно на смърт.
Фостър загина при свличане на земни маси, а Фрийланд имаше повреда в скафандъра и се превърна в буца лед преди да успеем да го пренесем в помещението. Повечето от останалите мъртъвци бяха хора, които не познавах толкова добре. Ала ми бе мъчно за всички. Изглежда смъртта им по-скоро ни стресна, вместо да ни направи по-внимателни.
И ето ни на тъмната страна. Превозиха ни по въздуха на групи от по двайсет души и ни приземиха до купчина строителни материали, които някой благоразумно бе потопил във вир от хелий II.
Измъквахме материалите от вира с куки. Не е безопасно да газиш вътре, тъй като полепва по теб и не можеш да разбереш върху какво стъпваш; тогава човек може да налети на някоя ледена плоча водород и с това късметът му съвсем да свърши.
Предложих да се помъчим да изпарим хелия с лазерите си, но десетте минути концентриран огън не го свалиха до удовлетворително ниво. Хелий II е „свръхтечност“, която трябва да бъде изпарявана равномерно по цялата повърхност. Никакви горещи точки, никакви мехурчета.
Не биваше да използваме осветление, за да „не се издадем“. Ако човек нагласеше зрителния си конвертор на три или четири, звездите даваха достатъчно светлина, ала всяка следваща степен означаваше известна загуба на яснота, защото детайлите започваха да губят контурите си. На четвърта степен пейзажът представляваше груба монохромна картина; не можеш да прочетеш надписите върху шлемовете, освен ако хората не застанат непосредствено пред теб.
Но гледката и без това не бе кой знае колко интересна. Имаше пет-шест метеоритни кратера със средни размери (всичките еднакво пълни с хелий) и някакво подобие на мизерна планина, едва издадена над хоризонта. Неравната почва бе с консистенцията на замръзнала паяжина; при всяка стъпка потъваш половин инч със скърцащо хрущене. Да ти се скъсат нервичките.
Измъкването на материалите от вира ни отне почти цял ден. Подремвахме на смени — можеше да спиш прав или седнал, или легнал по очи. Нито една от тези пози не ми допадаше, затова горях от нетърпение да построим бункера и да го херметизираме.
Не можехме да го изградим под земята — щеше да се напълни с хелий II, затова първата ни работа бе да сглобим изолиращата платформа — трислоен „сандвич“ от вакуумиран пермопласт.
Бях временно назначен за ефрейтор и под мое разпореждане се намираше екип от десет души. Пренасяхме пермопластовите плоскости до строителната площадка — двама души с лекота можеха да носят една плоскост — когато един от „моите“ се подхлъзна и падна по гръб.
— По дяволите, Сингър, гледай къде стъпваш.
Вече имахме два-три смъртни случая при подобни обстоятелства.
— Съжалявам, ефрейтор. Спънах се. Краката ми се преплетоха.
— Добре де, внимавай.
Успя да се изправи и заедно с партньора си оставиха плоскостта и се върнаха за нова.
Продължих да го държа под око. След няколко минути той вече залиташе, нещо, което е доста трудно за изпълнение, когато си в някоя от нашите кибернетични брони.
— Сингър, след като оставите дъската искам да те видя.
— Слушам.
Той се справи с мъка и се затътри към мен.
— Дай да видя показанията ти.
Отворих вратичката на гърдите му, за да погледна монитора с медицинските данни. Температурата му бе с два градуса по-висока; пулсът и кръвното налягане — също бяха повишени, но не бяха преминали критичната точка.
— Да не си нещо болен?
— По дяволите, Мандела, чувствам се добре, само дето съм уморен. Откакто паднах съм малко замаян.
Набрах с брадичка комбинацията за свръзка със санитаря.
— Док, тук е Мандела. Искаш ли да наминеш за минутка?
— Разбира се, къде си?
Помахах му с ръка и той тръгна към нас, заобикаляйки вира.
— Какво има?
Посочих му показанията върху монитора на Сингър.
Той бе наясно за какво служеха всичките останали малки циферблати и скали и все пак огледът му отне известно време.
— Доколкото мога да преценя, Мандела… на него просто му е горещо.
— Майната ви, ами че и аз можех да ви кажа същото — рече Сингър.
— Може би ще е най-добре да извикаш оръжейника да хвърли едно око на скафандъра му.
Имахме двамина, които бяха минали скорострелен курс по поддръжка на скафандрите; те бяха „оръжейниците“ ни.
Набрах Санчес и го повиках да дойде с инструментите си.
— След минута-две, ефрейтор. Тъкмо пренасяме една дъска.
— Виж какво, оставяй я веднага и идвай тук.
Обземаше ме неприятно предчувствие. Докато го чакахме, аз и санитарят прегледахме скафандъра на Сингър.
— Охо — рече доктор Джоунс. — Я виж това.
Обиколих го изотзад и видях къде сочеше. Две от пластините на топлообменника бяха силно изкривени.
— Какво е станало? — попита Сингър.
— Паднал си върху него, нали?
— Разбира се, ефрейтор — точно така е. Сигурно не работи както трябва.
— Аз смятам, че изобщо не работи — рече „докторът“.
Санчес пристигна със своето диагностично куфарче и ние му разказахме какво се бе случило. Той огледа топлообменника, сетне мушна два-три жака в него и на малкия монитор в куфарчето му се появиха някакви данни. Не знам какво точно измерваше, но показанията бяха нула до осмия знак след десетичната точка.
Чу се леко изщракване, Санчес влезе в личната ми честота.
— Ефрейтор, това момче е смъртник.
— Какво? Не можеш ли да поправиш тая дяволска машинария?
— Може би… може би, ако я разглобя. Но няма никакъв начин да…
— Хей, Санчес? — Сингър се обаждаше на общата честота. — Откри ли повреда? — дишаше тежко.
Щрак.
— Дръж се човече, работим по проблема.
Щрак.
— Няма да издържи, докато херметизираме бункера. А аз не мога да поправя топлообменника откъм външната му страна.
— Имаш резервен скафандър, нали?
— Два, от онези, дето стават за всякакви мерки. Но няма къде… ако речем…
— Добре. Отиваш и затопляш един от тях. — Превключих с брадичка на общата честота. — Слушай, Сингър, ще те измъкнем от това нещо. Санчес има резервен скафандър, но за да стане смяната, ще построим около теб „къща“. Разбра ли?
— Ъхъ.
— Виж сега, ще направим около теб един бокс и ще го включим към животоподдържащата система. Така ще можеш да дишаш, докато извършваш смяната.
— Вижда ми се доста копли… компли… комплицирано.
— Хайде, ела…
— Ще се оправя, бе човек, само ма остайте да си почина.
Хванах го за ръка и го поведох към строителната площадка. Вече наистина плетеше крака. „Докторът“ го подхвана от другата страна и така, между двама ни, не му давахме да падне.
— Ефрейтор Хо, тук е ефрейтор Мандела.
Хо отговаряше за животоподдържащата система.
— Разкарай се, Мандела, заета съм.
— Скоро ще си още по-заета.
Очертах й проблема. Групата й се захвана набързо да подготви ЖПС-а[11] — в случая трябваше да е само въздухопровод с отоплител — а аз накарах екипа си да донесе шест плочи пермопласт, за да можем да построим една голяма кутия около Сингър и резервния скафандър. Щеше да прилича на огромен ковчег, метър широк и шест — дълъг.
Поставихме скафандъра върху плочата, която щеше да играе пода на ковчега.
— Окей, Сингър, хайде.
Никакъв отговор.
— Сингър, хайде да вървим.
Няма отговор.
Той просто си стоеше и не ми отвръщаше. Доктор Джоунс провери данните му.
— Припаднал е, човече, в безсъзнание е.
Мислите ми препуснаха бързо. В бокса би трябвало да има място за още един човек.
— Я ми помогни!
Хванах Сингър за раменете, а Джоунс — за краката и внимателно го положихме да легне до ботушите на резервния скафандър.
Сетне и аз се настаних там.
— Окей, затваряйте ни.
— Виж, Мандела, ако някой трябва да влезе вътре, това трябва да бъда аз.
— Майната ти. Док. Туй е моя работа. Той е от моите хора.
Думите ми прозвучаха съвсем фалшиво. Уилям Мандела, момчето-герой.
Изправиха една плоча отстрани — имаше два отвора: за вход и за изход на ЖПС-а, и се заеха да я заваряват с тънък лазерен лъч за плочата в основата. На Земята бихме използвали лепило, но тук единствената течност бе хелият, който има маса интересни свойства, но определено не е леплив.
След около десет минути вече бяхме напълно затворени. Можех да усетя лекото бръмчене на ЖПС-а. Включих фара на скафандъра — за първи път, откакто бяхме на тъмната страна — и от светлината пред очите ми заиграха морави петна.
— Мандела, тук е Хо. Остани в скафандъра си поне две или три минути. Въвеждаме топъл въздух, но той се връща обратно в почти втечнен вид.
Моравите кръгове взеха да се разсейват по малко.
— Окей. Още е студено, но вече можеш да започваш.
Отворих скафандъра си — не нацяло, но не ми бе трудно да изляза от него. Все още бе достатъчно студен, за да свлече по малко кожа от пръстите на ръцете и от челото ми, докато, гърчейки се, се измъквах от него.
За да се добера до Сингър, трябваше да пълзя в ковчега с краката напред. След като се отдалечих от светлината на фара бързо се стъмни. Когато отворих костюма му, в лицето ме блъсна гореща воня. На мижавата светлина лицето му изглеждаше пурпурно и осеяно с тъмни петна. Дишането му бе съвсем слабо, а туптенето на сърцето бе зачестило.
Първо откачих отходните тръби — доста неприятна работа — сетне биосензорите; след това ми предстоеше да извлека ръцете от ръкавите му.
Да го осъществиш ти самият не е трудно. Извиваш се натам, усукваш се на иначе и ръката ти изскача. Но да го направиш отвън е съвсем друга работа; трябваше да изкривя ръката му, сетне да подхвана отдолу и да завъртя и ръкава на скафандъра в същото положение; а за да преместваш скафандри трябва бая мускул.
След като извадих едната му ръка, ми стана по-лесно; просто изпълзях напред, стъпих върху раменете на скафандъра и задърпах освободената му ръка. Той се измъкна от костюма като стрида от черупката си.
Отворих резервния скафандър и след доста дърпане и бутане успях да напъхам вътре краката му. Свързах биосензорите и предната облекчителна тръба. Другата щеше да му се наложи да си я окачва сам; прекалено е сложно. За n-ти път се зарадвах, че съм се родил мъж; жените са принудени да употребяват две от тези водопроводни инсталации, вместо една, състояща се от съвсем прост маркуч.
Оставих ръцете му извън ръкавите. Бойният комплект и без това щеше да е безполезен; усилвателите се пригаждат индивидуално за всеки.
Клепките му потрепериха.
— Ман… дела. Къде… на майната си…
Обясних му бавно и той май схвана повечето от казаното.
— Сега ще те затворя и се връщам в своя скафандър. Ще наредя на екипа да разреже тая кутия и да те изтегли навън. Разбра ли?
Той кимна. Неочаквана гледка — когато кимнеш или свиеш рамене вътре в костюма, той изобщо не препредава това движение.
Мушнах се в своя скафандър и включих с брадичка общата честота.
— Док, мисля, че ще се оправи. А сега ни извадете оттук.
— Ще ви.
Беше гласът на Хо. Лекият бръм на ЖПС-а бе сменен от тракане, сетне и от вибрации. Източваха въздуха от кутията, за да се избегне експлозия.
Единият ъгъл на шева се зачерви, сетне побеля и през него проникна яркият тъмночервен лъч, на не повече от трийсетина сантиметра от главата ми. Дръпнах се назад и се свих, доколкото това бе възможно в моето положение. Лъчът обходи шева и се върна там, от където бе започнал. Единият край на кутията се отдели полека, последван от капещите частици от пълнежа на пермопластовата плоча.
— Почакай това нещо да изстине и да се втвърди, Мандела.
— Не съм толкова глупав, Санчес.
— Хайде, тръгвай.
Някой ми подхвърли въже. По-разумно е, отколкото да се заема сам с извличането на Сингър. Направих широка примка под мишниците му и я завързах зад врата му. Сетне се изкатерих, за да им помогна в тегленето, но решението ми бе наивно — дванайсетина човека вече се бяха подредили да дърпат.
Сингър се измъкна без произшествия и успя да седне, докато доктор Джоунс проверяваше показанията му. Хората ме разпитваха и ме поздравяваха, когато Хо неочаквано каза:
— Гледайте! — и посочи към хоризонта. Беше някакъв черен кораб, който бързо се приближаваше. Имах време само да си помисля, че не бе справедливо, не бе предвидено да ни нападат броени дни преди да е завършило учението ни, ала в следващия миг корабът вече бе надвиснал над главите ни.
9.
Всички се проснахме инстинктивно на земята, но корабът не атакува. Спирачните му ракетни двигатели заработиха и той се приземи върху опорната си „шейна“. Сетне се завъртя и се плъзна досами строителната площадка.
Всички го бяхме забелязали и сега стояхме, загледани тъпо. От кораба излязоха двамина души в бойни скафандри.
По общата честота изпращя познат глас.
— Видяхте ни, че идваме, но нито един от вас не откри лазерен огън. Не че щеше да има кой зае какъв ефект, но щеше да покаже, че притежавате поне боен дух. До истинските военни действия ви остава само седмица или дори още по-малко, и след като аз и сержантът вече сме тук, ще настоявам да покажете малко повечко воля за живот. Изпълняваща длъжността сержант Потър?
— Аз, сър.
— Определете дванайсет души за разтоварване. Донесохме стотина малки дрона[12] — роботи като мишени за обучението ви по стрелба, така че да получите поне известен шанс да оцелеете, когато се появят истинските ви цели. Хайде, размърдайте се. Разполагаме само с трийсет минути, преди корабът да се завърне на Маями.
Нарочно засякох времето и се оказа, че всъщност минутите бяха около четирийсет.
Това, че капитанът и сержантът бяха при нас, не променяше кой знае колко нещата. Ние действахме самостоятелно, те само наблюдаваха отстрани.
След като вече бяхме построили изолиращата платформа, ни бе необходим само един ден, за да привършим с бункера. Беше сив, продълговат и безличен, ако не броим издутината на въздушния шлюз и четирите прозореца. Най-отгоре бе монтираният на въртяща се основа гигаватов лазер. Операторът — наречете го и „стрелец“, ако искате — седеше в кресло, стиснал „на мъртво“ ключовете за управление в двете си ръце. Лазерът не можеше да стреля, докато той държеше единият от двата ключа. Ако ги пуснеше, той щеше автоматично да вземе на прицел всеки летящ обект и да го порази, когато сам реши. Първоначалното засичане на обекта и прицелването ставаше с помощта на висока един километър антена, която бе издигната в близост до бункера.
Това бе единственото оръжие, от което всъщност можеше да се очаква някаква работа, след като хоризонтът бе толкова близо, а човешките рефлекси — тъй бавни. Но не биваше да го оставяме на автоматичен режим, защото, теоретично поне, можеха да се появят и приятелски кораби.
Прицелният компютър можеше да избира между дванайсет едновременно появили се цели (като първо стреля по най-голямата) и да разпердушини всичките дванайсет в рамките на половин секунда.
Инсталацията бе донякъде защитена от вражеския огън чрез ефикасен аблативен слой, който покриваше всичко, освен дежурния оператор. А двата ключа наистина бяха в ръцете на „мъртвец“. Един човек, пожертван да защити осемдесетте в бункера. На армията еша й няма за подобни аритметики.
След като бункерът бе завършен, по всяко време с чувството на обречени в него оставаха половината от нас: редувахме се в управлението на лазера, докато останалите излизаха навън, на занятия.
На около четири километра от базата имаше голямо „езеро“ от замръзнал водород; особено важно бе да се научим как да се справяме с коварната опасност.
Не бе чак толкоз трудно. Човек не можеше да остане прав върху „езерото“, затова трябваше само да легне по корем и да се хързулне.
Ако се намери някой да те джасне, нямаш проблем със засилването. Инак трябва да драскаш с ръце и с крака, да се избутваш надолу с все сила, докато не започнеш да се пързаляш на тласъци. След като си потеглил веднъж, плъзгаш се, додето ледът свърши. Можеш да управляваш донякъде движението си, като забиеш съответния крак или ръка, но все пак по този начин не можеш да се спреш както подобава. Затова най-добре е да не се засилваш много и да се извиеш така, че при спирането да не поемеш удара с шлема си.
Тренирахме отново всичките неща, с които се бяхме занимавали в базата Маями: курс по стрелба, работа с взрив и шаблонни учебни атаки. На неравномерни интервали изстрелвахме срещу бункера управляеми снаряди и операторите трябваше да демонстрират умението си да пускат ключовете веднага, щом светнеше лампичката, която известяваше за приближаването на опасността.
И аз, като всички други, изкарах четири часа на лазера. Нервничех до началото на първото „нападение“, когато разбрах колко малко се изискваше. Лампичката светна, пуснах ключа, оръдието се прицели и, когато дронът се появи над хоризонта — „Б-з-з-т!“ Чудесен цвят — на разтопен метал, разхвърчал се из въздуха. Иначе — нищо особено.
Ето защо никой от нас не се безпокоеше много за наближаващия изпит, мислехме си, че ще е все същото.
Базата Маями ни атакува на тринайсетия ден едновременно с две ракети, които се стрелнаха от противоположни посоки с около четирийсет километра в секунда. Лазерът изпари първата без проблеми, но, преди да бъде улучена, втората достигна на осем километра разстояние от бункера.
Връщахме се от учение и бяхме на един километър от него. Нямаше да видя какво се случи, ако в момента на нападението не гледах случайно натам.
Втората ракета изхвърли дъжд от огнени осколки право към бункера. Единайсет от тях попаднаха в него и… след като по-късно възстановихме събитията, разбрахме какво се бе случило.
Първата жертва била Маиджима, толкова обичаната Маиджима, която била улучена в гърба и в главата, и умряла на място. След като налягането спаднало, ЖПС-ът включил на по-високи обороти, Фрийдмън стоял до климатика и въздушната струя го изхвърлила върху отсрещната стена с достатъчна сила, за да изгуби съзнание; умрял от декомпресия, преди останалите да успеят да му навлекат скафандъра.
Всички други успели да преодолеят бурята и да облекат скафандрите, но костюмът на Гарсия бил пробит и това не му донесло нищо добро.
Когато ние пристигнахме, вече бяха изключили ЖПС-а и заваряваха пробойните в стената. Един се опитваше да изчисти невъобразимата кървава маса — всичко, което бе останало от Маиджима. Чух го да хълца и да повръща. Току-що бяха изнесли Гарсия и Фрийдмън навън, за погребение. Капитанът прие рапорта на Потър за хода на ремонта. Сержант Кортес отведе ридаещия мъж в ъгъла и се върна сам да изчегърта останките на Маиджима. Не нареди на никого да му помогне, а и никой не пожела доброволно да го стори.
10.
„Изпитът“ ни започна така: натъпкаха ни най-безцеремонно в един кораб — „Земна надежда“, същият с който летяхме до Харон — и отхвърчахме към Старгейт с ускорение малко по-голямо от 1 g.
Пътуването сякаш беше безкрайно, продължи около шест месеца субективно време, и бе отегчително, но не и толкова тежко за тялото, както полетът до Харон. Капитан Стот всеки ден ни принуждавате да преговаряме устно наученото досега, всекидневно правехме и физически упражнения, докато не се превърнахме в една обща дрипа.
Старгейт 1 бе досущ като тъмната страна на Харон, само дето бе още по-тъмна. Базата на Старгейт 1 бе далеч по-скромна от Маями, макар да бе по-голяма от онази, която построихме на тъмната страна, и трябваше да се трудим една седмица, за да я разширим. Тамошният екип ни се зарадва много, особено двете жени, които ми се видяха доста невзрачни.
Събрахме се всички в малката столова, където младши майор Уйлямсън; началникът на Старгейт 1, ни съобщи някои обезпокоителни новости.
— Настанете се удобно. Слезте обаче от масите, на пода има достатъчно място. Имам представа какво сте усвоили по време на обучението си на Харон. Не бих казал, че всичко ще отиде на вятъра. Но там, накъдето сте се насочили, нещата ще са доста по-различни. Ще е по-топло.
Той направи пауза, за да попием казаното.
— Първият колапсар, който е бил открит въобще, Алеф Ауриге, се завърта около нормалната звезда Епсилон Ауриге за 27 години. Оперативната база на противника не е на обичайната входно-изходна планета Алеф, а на планета, която е в орбита около Епсилон. Не знаем много за тази планета; известно е само, че тя се завърта около Епсилон за 745 дни, че има размери около три-четвърти от тези на Земята и албедо 0,8, което означава, че вероятно е покрита с облаци. Не знаем с точност колко горещо ще е, но ако съдим по разстоянието, на което отстои от Епсилон, навярно там ще е доста по-топло, отколкото на Земята. Разбира се, не знаем дали ще се трудите… т.е. дали ще се биете на светлата или на тъмната страна, на екватора или на полюсите. Вероятността атмосферата да става за дишане е доста незначителна, във всеки случай ще си стоите постоянно в скафандрите. Ето че вече знаете за мястото, където отивате, толкова, колкото и аз. Има ли въпроси?
— Сър — рече провлечено Щайн, — сега, след като научихме закъде сме се запътили… знае ли някой какво ще правим, когато пристигнем там?
Уйлямсън сви рамене.
— Това зависи от вашия капитан, както и от сержанта ви, от капитана и от логистичния компютър на „Земна надежда“. Засега не разполагаме с достатъчно данни, за да планираме предварително хода на действията ви. Може да се завърже дълга и кръвопролитна битка; а може просто да се разходите и да сложите нещата в ред. Допустимо е тауранците да направят предложение за примирие — Кортес изсумтя, — в такъв случай вие ще сте просто демонстрация на силата ни, нашият коз в пазарлъка — и той погледна благо Кортес. — Никой не може да каже със сигурност.
Оргията тази нощ бе главозамайваща, но бе все едно да се опитваш да спиш в центъра на някое парти. Единственото помещение, достатъчно голямо да побере всички ни, бе столовата; тук-таме като пране на простир провесиха чаршафи, за да създадат илюзията за интимна обстановка, сетне символичната каишка бе развързана и осемнайсетте сексуално изгладнели старгейтски мъжкари бяха пуснати на нашите жени — отстъпчиви и непретенциозни, както е прието във войската (и по закон), но и неособено въодушевени, защото трябваше да спят на пода.
Осемнайсетте мъже действаха така, сякаш някой ги заставяше да опитат колкото е възможно повече смени на партньорите, а изпълнението им бе впечатляващо (имам предвид само в чисто количествения смисъл). Онези от нас, които им водеха сметка, образуваха поддържаща агитка за най-надарените. Мисля, че надарени е точната дума.
На утринта, както и на всички последвали утрини, докато бяхме на Старгейт 1, се изсулихме от леглата и се напъхахме в скафандрите, за да излезем навън и да заработим по „новото крило“. Старгейт щеше да е тактическият и логистичен щаб по време на войната, с хиляден постоянен персонал, охраняван от половин дузина тежки крейсери от класа̀ на „Надежда“. Когато започнахме, екипът ни се състоеше от две бараки и двайсет души; когато отпътувахме, имаше четири бараки и пак двайсет души. Бачкането ни едва ли можеше да бъде оприличено на истинска работа, в сравнение с онази на тъмната страна, тъй като разполагахме с добро осветление и за всеки осем часа навън получавахме шестнайсет часа престой на закрито. И никакво нападение с управляеми снаряди за последна проверка.
Когато полетяхме обратно на „Надежда“, никой не се радваше, че си тръгнахме (макар някои от по-популярните жени да бяха заявили, че имат нужда от почивка). Старгейт бе последната лека и безопасна задача, която получихме, преди да вдигнем оръжие срещу тауранците. А и, както бе подчертал Уйлямсън още през първия ни ден тук, нямаше начин да се предвиди какво точно ни престоеше.
Повечето от нас не бяха много ентусиазирани и от колапсаровия скок, който ни предстоеше. Бяха ни уверили, че нямало дори да го усетим, през цялото време щяло да бъде като при свободно падане.
Не бях убеден в това. Като студент по физика бях минал обичайния курс по обща теория на относителността и теориите за гравитацията. По онова време обаче имахме съвсем малко непосредствени данни — Старгейт бе открита, когато учех в началните курсове.
Математическият модел бе достатъчно ясен. Черната дупка Старгейт[13] бе идеална сфера с радиус около три километра. Тя се намираше завинаги в състояние на гравитационен колапс, което би трябвало да означава, че повърхността й се свлича към центъра й със скорост почти равна на тази на светлината. Относителността я поддържаше, или поне създаваше илюзията, че съществува… по същия начин, по който за изучаващия относителността цялата реалност става илюзорна и насочена към наблюдателя. Което важи и за изучаващия будизма. Или за призования в армията.
Съществуваше теоретично положение, при което в пространствено-времево съотношение единият край на нашия кораб щеше да се озове точно над повърхността на колапсара, а другият — да изостане на километър отзад (съобразно собствената ни пространствено-времева рамка). В една нормална вселена, това би трябвало да предизвика „приливно-отливни“ напрежения, които да пръснат кораба на парчета и ние да се превърнем в нови хиляда тона разрушена материя от предполагаемата й повърхност, литнали с главата напред наникъде и завинаги, или пък спускащи се към центъра само след една трилионна от секундата. Плащаш си за гяволъка и си получаваш пространствено-времевата рамка.
Но стана така, както ни бе казано. Отблъснахме се от Старгейт 1, направихме някои корекции на курса и сетне просто се спускахме в продължение на час.
След това иззвъня камбана и ние се залепихме върху възглавниците си в резултат на внезапното намаляване на ускорението. Вече се намирахме на вражеска територия.
11.
Осем дни се влачихме с понижено ускорение, а на деветия битката започна. Лежахме унили по койките и усетихме двете леки потрепвания при изстрелването на ракетите. Няколко часа по-късно изпука кутията на говорителя.
— Внимание, до целия екипаж! Говори капитанът!
Кинсаня, пилотът, бе само лейтенант, но имаше правото да се титулува като капитан на борда на кораба, тъй като тук той бе най-старши, по-старши дори и от капитан Стот.
— Мърморковците от товарния сектор също могат да слушат. Току-що влязохме в бойни действия, като ударихме противника с две тахионни ракети, с мощност от по 50 гигатона всяка, и унищожихме както неприятелския кораб, така и друг обект, изстрелян от него три микросекунди по-рано. Врагът се опитваше да ни нападне през последните 179 часа корабно време. По време на инцидента той се движеше със скорост малко по-висока от половината от скоростта на светлината, спрямо Алеф, и се намираше само на 30 астрономически единици от „Земна надежда“. Скоростта му спрямо нас беше 0,47 на сто, което означава, че щяхме да се срещнем в пространството — (сиреч, да се сблъскаме!) — след малко повече от девет часа. Ракетите бяха изстреляни в 07:19 часа корабно време и унищожиха врага в 15:40, като и двете тахионни бомби се взривиха в рамките на 1000 клика разстояние от вражеските обекти.
Нашите две ракети бяха от онзи тип, чиято пропулсивна система сама по себе си представлява почти неконтролируема тахионна бомба. Ускоряваха се със 100 g и летяха със същата относителна скорост, докато появилата се в близост маса на вражеския кораб не ги детонираше.
— Не очакваме друга намеса на неприятелски кораби. След около пет часа скоростта ни спрямо Алеф ще бъде равна на нула; сетне ще започнем обратното пътуване. Връщането ще ни отнеме 27 дни.
Последваха всеобщи стонове и вяли ругатни. Всички вече го знаехме; обаче не ни се щеше да ни го напомнят.
И така, след един месец на логически упражнения и вдървени тренировки при постоянна гравитация от 2 g, за пръв път успяхме да съзрем планетата, която щяхме да нападнем. Нашественици от космоса — тъй вярно, сър.
Видяхме един ослепително бял полумесец, който ни очакваше на разстояние две астрономически единици от Епсилон. Капитанът бе засякъл неприятелската база от 50 астрономически единици и затова летяхме по широка дъга, при което оставихме планетата между нас и тях. Това не означаваше, че се промъквахме незабелязано — тъкмо обратното. Те предприеха три неуспешни атаки, но засега ние се намирахме в по-силни отбранителни позиции. Поне докато не се наложеше да слезем на повърхността, разбира се. Тогава само корабът и неговият екипаж от Звездната флотилия щяха да са в относителна безопасност.
Тъй като планетата беше доста мудна — завърташе се около оста си на всеки десет и половина дни, стационарната орбита на кораба трябваше да отстои на 150 000 километра разстояние от нея. При това положение хората на борда му до голяма степен се чувстваха сигурни; от врага ги деляха 6000 мили скали и 90 000 мили космическо пространство. Това означаваше обаче и цяла секунда разминаване във връзката между стъпилия на вража територия десантен екип и бойния компютър на кораба. Човек можеше сто пъти да пукне, додето неутриновата пулсация изпълзеше цялото разстояние дотам и обратно.
Най-общо казано, заповедите ни бяха да нахлуем в базата, да я овладеем, като повредим минимално екипировката на противника и да вземем поне един жив пленник. По никакъв начин не биваше да се оставяме да попаднем в плен. А и решението на тоя проблем не бе в наша власт; един специален сигнал от бойния компютър и онова парченце плутоний в енергийната ти раница ще се задейства само с 0,1 на сто от мощността си и ще се превърнеш не в нещо друго, ами в бързо разрастваща се маса от много гореща плазма.
Ние скоро заехме своите места и закопчахме коланите си в шест разузнавателни катера — по един взвод от дванайсет души във всеки — и отлетяхме от „Земна надежда“ с ускорение от 8 g. Всеки катер трябваше да следва своя грижливо подбран маршрут до точката на срещата ни, която щеше да се състои на 108 километра от базата. В същото време бяха изстреляни и 14 дрона, които щяха да объркат космическата отбранителна система на противника.
Приземяването ни мина почти идеално. Един от катерите бе леко повреден, несполучливо попадение бе изпарило част от изолационния материал от едната страна на корпуса му, но и той бе в състояние да се приземи, трябваше само да намали скоростта си, додето навлизаше в атмосферата.
Летяхме на зиг-заг. Нашият катер пристигна първи на мястото на срещата. Имаше обаче една неприятна подробност: мястото се оказа на четири километра под водата.
Едва ли не чувах как на 90 000 мили разстояние от нас скърцат мозъчните предавки на бордовия компютър, който прибавяше тази нова информация към старата. Продължихме, все едно че се канехме да кацнем на твърда земя: спирачни ракетни двигатели, падане, разтваряне на „шейната“, удар във водната повърхност, подскок, пак удар във водата, нов подскок, удар, потъване.
Можехме и да се приземим чак на дъното — в крайна сметка корпусът бе обтекаем, а водата е просто един флуид. Но все пак корпусът не бе достатъчно здрав, за да издържи четирикилометровия воден стълб. Заедно с нас в разузнавателния катер се намираше и сержант Кортес.
— Сержант, кажи на онзи компютър да направи нещо! Ще се…
— О, млъкни, Мандела! Вярвай в бога!
Така, както го изрече, Бог за него бе нещо с малка буква.
Разнесе се леко бълбукане, сетне друго, а после настъпи известно повишаване на налягането, което усетих на гърба си; това означавате, че катерът се издига.
— Плавателна възглавница?
Кортес не благоволи да отговори или не знаеше отговора.
Това беше. Издигнахме се на около десет до петнайсет метра под повърхността и спряхме, увиснали там. През илюминатора можех да видя повърхността над нас, блещукаше като огледало от копано сребро. Помислих си как би се чувствал човек като риба, с ясно очертан покрив над главата си.
Видях как във водата се пльосна още един катер. Вдигна голям облак от мехурчета и предизвика вълнение, после известно време потъва с опашката напред, преди под всяко от делтовидните му криле да се появят големи балони, които се олюляваха като шамандури. Сетне изплава приблизително до нашето равнище и замря.
— Говори капитан Стот. Слушайте внимателно. На около 28 километра разстояние, по посока на неприятеля се намира бряг. Ще се приближите с катерите до него и от там ще започнете нападението срещу позициите на тауранците.
Това подобряваше нещата донякъде; щеше да ни се наложи да извървим само осемдесет километра.
Заехме се да изпразним „спасителните пояси“. Когато балоните спаднаха и се спаружиха напълно, се издигнахме на повърхността и полетяхме бавно и развърнати към брега. Това ни отне няколко минути. Докато катерът акостираше със стържене на скалистия бряг, чух бръмченето на помпите, които изравняваха налягането в кабината с атмосферното налягане отвън. Още преди да спре нашият катер, аварийният изход до койката ми се отвори. Изтърколих се по крилото на машината и скочих на земята. Десет секунди, за да намеря прикритие — спринтирах по пръснатия чакъл към „гората“ — редичък синьо-зелен шубрак от усукани храсталаци. Гмурнах се в коренака и се обърнах, за да видя как катерът си тръгва. Робоснарядите, които бе оставил, бавно се издигнаха на около сто метра височина и поеха с влудяващ рев във всички посоки. А самият разузнавателен катер плавно се плъзна отново във водата. От стратегическа гледна точка може би това бе добра идея.
Не бе страшно привлекателен свят, но определено щеше да ни е по-лесно, отколкото в онзи криогенен кошмар, за който се бяхме тренирали. Небето излъчваше еднообразна и убита, сребриста светлина, която преливаше в мъглата над океана тъй цялостно, че бе невъзможно да се каже къде свършваше мъглата и къде започваше водата. Малки вълнички, прекалено бавни и твърде грациозни за тези 3/4 от нормалната земна гравитация, лижеха черните камъчета по брега. Дори от петдесет метра разстояние, ромонът на милионите камъчета, които приливът търкаляше, ехтеше силно в ушите ми.
Температурата на въздуха бе 79 градуса по Целзий, недостатъчна да заври морето, макар и атмосферното налягане да бе ниско, в сравнение със земното. Там, където водата се срещаше със сушата, валма от па̀ра се издигаха право нагоре. Почудих се как самотен човек би издържал тук без скафандър. Дали първо жегата или ниското съдържание на кислород (парциално налягане 1/8 от нормалното за Земята) щяха да го убият? Или някой смъртоносен микроорганизъм щеше да изпревари и двете…?
— Говори Кортес. Всички да се съберат при мен.
Беше се изправил на брега, малко вляво, и размахваше ръка в кръгообразно движение над главата си. Запътих се към него през храсталака, който изглеждаше някакси чуплив и нематериален, удивително сух на фона на влажния въздух. Не би могъл да предложи кой знае какво прикритие.
— Ще напредваме в направление с пеленг 0,05 радиана източно от северната посока. Първи взвод ще води. Втори и трети ще го следват на около двайсет метра разстояние отляво и отдясно. Седми, командният взвод, ще се разположи в средата, на двайсет метра зад втори и трети. Пети и шести формират ариергарда, те ще затварят тила ни плътно в полукръг. Ясно ли е на всички?
Разбира се, можехме да извършим тази „копиевидна“ маневра дори и на сън.
— Окей, хайде да се поразмърдаме.
Бях в седми взвод, в „командната група“. Капитан Стот ме бе поставил в нея, не защото от мен се очакваше да издавам заповеди, а защото бях учил физика.
Командната група би трябвало да е най-безопасното място, нали бе оградена от шест взвода: хората биваха включвани в нея, защото съществуваха тактически причини за по-дългото им оцеляване от това на останалите. Кортес бе в нея, за да издава заповеди. Чавес — за да поправя евентуални повреди в скафандрите. Старшият санитар доктор Уилсън (единственият от медицинския персонал, който имаше лекарска диплома) също бе тук, както и Теодополис, радистът — нашата връзка с капитана, който бе избрал да остане на орбита.
Другите участваха в командната група или по силата на някакви специални умения, или поради способности, които при нормални условия не биха имали категорично „тактическо“ оправдание. След като се изправяш срещу непознат противник, няма начин да определиш кое точно ще ти бъде от полза. Ето защо се намирах в тази група — имах най-солидни професионални познания по физика в цялата рота. Роджърс представяше биологията, Тейт — химията. Хо би могла по всяко време да реши без грешка който и да е екстрасензорен тест. Борс бе полиглот, говореше свободно двайсет и един езика, и то с идиомите им. Талантът на Петров се състоеше в това, че не бе проявил и следа от ксенофобия при всички възможни тестове. Кийтинг бе изкусен акробат. А пък Деби Холистър — Щастливеца Холистър — бе показал забележителна дарба да прави пари и освен това също имаше известни телепатически способности.
12.
Отправихме се на път. Бяхме се дегизирали с комбинацията от краските на джунглата. Ала онова, което в тези анемични тропици минаваше за джунгла, бе твърде рехаво; приличахме на банда съмнителни клоуни, които крачеха из гората. Кортес ни накара да почерним маскировката си, но и това решение се оказа също толкова неподходящо, колкото и предното, тъй като светлината на Епсилон се лееше равномерно от цялото небе и липсваха всякакви други сенки, освен нашите собствени. Най-сетне се спряхме на пясъчнооцветения пустинен камуфлаж.
Докато вървяхме на север и се отдалечавахме от морето, характерът на околността бавно се променяше. Бодливите стъбла, които с известна условност можеха да бъдат наречени дървета, намаляваха на брой, но ставаха по-едри и по-яки; основата им представляваше оплетена маса от лиани с неопределен синьо-зелен цвят, която имаше формата на сплескан конус с десетметров диаметър. Близо до върха на всяко дърво се кипреше нежен зелен цвят с големината на човешка глава.
На около пет километра разстояние от морето се появи трева. Изглежда тя уважаваше „собственическите“ права на дърветата и оставяше парцели гола земя около всеки конус с лиани. По ръба на парцелите тревата образуваше плахо синьо-зелено стърнище, по-нататък избуяваше все по-висока и по-гъста, някъде стигаше на височина до раменете — там, където разстоянието между дърветата бе прекалено голямо. Зеленото на тревата имаше по-светъл оттенък от това на дърветата и лианите. Променихме маскировката на скафандрите си до яркозелено. На Харон същият цвят ни позволяваше да се виждаме един друг максимално добре. Придържайки се към най-гъстата трева, тук до голяма степен станахме незабележими.
Изминавахме по двайсетина километра на ден. След месеците, прекарани в гравитация от 2 g, се чувствахме съвсем леки. Единственият животински вид, на който се натъкнахме до втория ден, бе някакъв вид черен червей, с размерите на човешки пръст и със стотици ресничести крачета — досущ като косми на четка. Роджърс каза, че очевидно наоколо би трябвало да има и по-големи създания, иначе дърветата нямаше да имат тръни. Затова поддържахме повишено внимание, очаквайки неприятности както от тауранците, така и от неидентифицираните „големи създания“.
Водеше взводът на Потър; общата честота на свръзките бе запазена за нея, тъй като най-вероятно взводът й пръв щеше да забележи каквато и да е опасност.
— Сержант, тук е Потър — чухме я всички. — Движение отпред.
— Тогава залегнете!
— Залегнали сме. Не мисля, че ни виждат.
— Първи взвод, придвижете се надясно. Дръжте се ниско до земята. Четвърти, обърни се наляво. Обадете се, когато заемете позиция. Шести взвод, останете назад и пазете тила ни. Пети и трети, приближете към командната група.
Двайсетина души тихо се промъкнаха през тревата към нас. Кортес изглежда бе получил доклада на четвърти взвод.
— Добре. Ами вие, първи?… Окей, отлично. Колко са там?
— Доколкото виждам — осем — гласът бе на Потър.
— Добре. Когато ви наредя, откривате огън. Стреляте на месо, смъртоносно.
— Сержант… ама те са само животни.
— Потър, ако през цялото време си знаела как изглеждат тауранците, би трябвало да кажеш и на нас.
— Ама на нас ни трябва…
— Трябва ни пленник, но няма нужда да го охраняваме цели четирийсет километра до базата му и да го държим под око, докато се бием.
— Слушам, сержант.
— Окей! Седми, всички гении и свръхземни, отиваме да погледнем. Пети и трети, елате и ни прикривайте.
Пропълзяхме през еднометровата трева до мястото, където бе залегнал втори взвод, разгърнат в огнева позиция.
— Нищо не виждам — рече Кортес.
— Напред и малко вляво. Тъмнозелено. Те бяха съвсем малко по-тъмни от тревата. Но след като забележиш първото, можеше да видиш и всички останали — движеха се полека на около трийсет метра пред нас.
— Огън!
Кортес стреля пръв; сетне дванайсет тъмночервени лъча се стрелнаха напред, тревата се люшна изсушена назад и изчезна, а съществата се мятаха в конвулсии и умираха, докато се опитваха да се разпръснат.
— Прекрати огъня, спри! — изправи се Кортес. — Трябват ни останките им. Втори взвод, последвай ме.
Той тръгна с широка крачка към димящите трупове, насочил лазерния си „пръст“ напред, една безсрамна убийствена цев, която го теглеше към резултатите от клането… Усетих как ми се повдига и разбрах, че всички зловещи тренировъчни филми и всички ужасни смъртни случаи по време на обучението, не ме бяха подготвили за тази неочаквана реалност… Притежавах магическа диригентска палка, която можех да насоча срещу едно живо същество и да го превърна в димящо парче полуопечено месо; в действителност аз не бях войник, нито някога съм искал да бъда, нито пък някога щях да поискам…
— Окей, седми, приближете насам.
Докато отивахме към тях, едно от съществата помръдна — съвсем леко потрепване — и Кортес с почти небрежен жест го стрелна с лъча на лазера си. Лъчът направи рана, дълбока колкото длан в тялото му. То умря, както и останалите, без да издаде звук.
Не бяха едри колкото хора, но телата им бяха по-широки в средата. Имаха тъмнозелена, почти черна козина, а там, където я бе опърлил лазерът, бе побеляла. Изглежда притежаваха по три крака и една ръка. Единствената „украса“ на рошавите им глави бе нещо като уста — влажен, черен отвор, изпълнен с плоски, черни зъби. Бяха ужасно отблъскващи, но най-гадното не се състоеше в различията им спрямо човека, а в приликите… Там, където лазерният лъч бе попаднал в някоя телесна кухина, се бяха изсипали кълбета и спирали от вътрешни органи. Кръвта им имаше тъмночервения цвят на човешка съсирена кръв.
— Роджърс, хвърли им едно око. Тауранци ли са или не?
Роджърс клекна до едно от изтърбушените същества и отвори плоската си пластмасова кутия, пълна с инструменти за дисекция. Извади скалпел.
— Единственият начин, по който можем да разберем.
Доктор Уилсън гледаше през рамото й, докато тя методично разрязваше ципите, покриващи някои от органите.
— Ето, тук.
Тя вдигна с два пръста някаква черна, влакнеста маса. Бронираният скафандър превръщаше движението й в пародия на изисканост.
— Е, и?
— Трева е, сержант. Ако тауранците се хранят с трева и дишат този въздух, те са решили, че планетата е като собствената им.
Тя изхвърли тревата настрани и продължи:
— Това са животни, сержант, просто едни шибани животни.
— Не знам — рече доктор Уилсън, — дали само защото вървят на четири крака или може би на три, и ядат трева…
— Е, добре, нека видим мозъка. Тя намери едно от тях, улучено в главата и изстърга повърхностното обгаряне от раната.
— Вижте това.
Отдолу се показа само гола, масивна кост. Тя дръпна и разроши козината по главата на друго същество.
— Какво, по дяволите, използва като сензорни органи? Няма очи, няма уши или…
Тя се изправи.
— В тази шибана глава няма нищо друго, освен уста и десет сантиметра череп. Който пък не защищава нищо, ама съвсем нищо, по дяволите.
— Ако можех, щях да свия рамене — рече докторът. — Не е задължително обаче мозъкът да прилича на кашест орех и да се намира в главата. Може черепът им да не е от кост, може би именно това е техният мозък, съставен от някаква кристална решетка…
— Да, ама шибаният му стомах си е на мястото, а ако туй не са черва, ще си изям…
— Чакайте — рече Кортес, — всичко това наистина е интересно, но единственото, което трябва да узнаем, е дали съществото е опасно и да продължим по-нататък; нямаме време да…
— Не са опасни — започна Роджърс. — Те не са…
— Санитар! ДОКТОРЕ! — някой отзад, от позицията на стрелците, махаше с ръце. Докторът хукна към него, последван от останалите.
— Какво стана? — докато тичаше, той посегна и откачи медицинската си чанта.
— Хо. Припаднала е.
Докторът отметна рязко капачето на биомонитора на Хо.
— Мъртва е.
— Мъртва ли? — попита Кортес. — Какво, по дяволите…
— Една минутка — докторът мушна един жак в монитора и бъзикна циферблатите в чантата си. — Биомедицинската информация се съхранява дванайсет часа. Връщам записа назад, би трябвало… ето!
— Какво?
— Преди четири и половина минути — май е станало, когато открихте огън. Господи!
— Е?
— Силен мозъчен кръвоизлив. Без… — гледаше циферблатите, — без… предупреждение, без никакви отклонения; кръвно налягане повишено, пулс повишен, но в нормалните граници при тези обстоятелства… нищо… което да… подскаже…
Той посегна и отвори скафандъра й. Фините и източни черти бяха изкривени в ужасна гримаса, двата й венеца бяха оголени. Изпод стиснатите й клепки бе протекла лепкава течност, а от ушите й още се отцеждаха капки кръв. Доктор Уилсън затвори отново скафандъра.
— Никога не съм виждал нещо подобно. Сякаш в черепа й е избухнала бомба.
— О, по дяволите — възкликна Роджърс, — тя нямаше ли свръхсетивно възприятие?
— Точно така — думите на Кортес прозвучаха загрижено. — Добре, слушайте всички. Командирите на взводове, проверете хората си и вижте дали някой е ранен или липсва. Други пострадали от седми?
— Аз… страхотно ме цепи главата, сержант — оплака се Щастливеца.
Още четирима изпитваха силно главоболие. Единият потвърди, че имал телепатични дадености, макар и скромни. Останалите не знаеха.
— Кортес, очевидно е — каза доктор Уилсън, — че трябва да се държим настрани от тези чудовища и повече не бива да нараняваме никое от тях. Не и след като имаме петима души, податливи на онова, каквото и да е то, което очевидно уби Хо.
— Разбира се, по дяволите, няма нужда някой да ми го казва. Най-добре да тръгваме. Току-що докладвах на капитана за случилото се и той също смята, че преди да спрем за нощувка е за предпочитане да се отдалечим възможно най-далече от тук.
— Връщаме се към бойния ред и продължаваме по същия пеленг. Пети взвод, поемете водачеството; втори, вървете в ариергарда. Всички останали — постарому.
— Ами Хо? — попита Лъки.
— За нея ще се погрижат от кораба.
Бяхме се отдалечили на половин километър, когато блесна светкавица и отекна гръм. Там, където се намираше Хо, се издигна яркосветещ облак с формата на гъба и после изчезна в сивото небе.
13.
Спряхме за през „нощта“ — всъщност, слънцето нямаше да залезе още 70 часа. Намирахме се на малка височинка на около десет километра разстояние от мястото, където убихме неизвестните същества. Но все трябваше да си напомням, че не те бяха чужденците, а ние.
Два взвода образуваха защитен кръг, в който се тръшнахме изтощени. Всекиму се полагаха четири часа сън и два часа на пост.
Потър дойде и седна до мен. Включих с брадичка нейната честота.
— Здравей, Меригей.
— О, Уилям — прозвуча гласът й по радиото, беше дрезгав и треперещ. — Господи, толкова е ужасно.
— Вече мина…
— Аз убих едно от тях, още в първия миг, застрелях го право в, право…
Положих длан върху коляното й. Шумът от допира бе като изпукване на пластмаса. Рязко отдръпнах ръката си, обзет от видения за съвкупляващи се машини.
— Не се смятай за единствено виновна, Меригей; каквато и вина да имаме, тя… вече е разпределена по равно между всички ни…, макар че може би тройна порция от нея се полага на Кор…
— Редници, престанете да ломотите и поспете малко. След два часа и двамата застъпвате на пост.
— Слушам, сержант.
Гласът й бе толкова тъжен и уморен, че не можех да го понеса. Имах усещането, че само ако я докоснех, щях да отнема мъката и — тъй, както кабелът за заземяване отвежда електричеството, но и двамата бяхме затворени в изкуствения капан на собствените си бронирани светове…
— Лека нощ, Уилям.
— Лека.
Почти е невъзможно човек да се възбуди сексуално в скафандър, с тръбата за облекчаване и с всичките онези сензори от сребърен хлорид, които надничат в теб, но тъкмо това бе отговорът на тялото ми спрямо чувствената импотентност; може би си припомних далеч по-приятно прекараните нощи с Меригей. Вероятно усещах, че сред всичката тази заобикаляща ни смърт можеше твърде скоро да дойде и моята кончина; затова съзидателното ми кранче се надигна за последен път… Изобщо такива ми ти приятни мисли. Заспах и сънувах, че бях машина, която копираше жив организъм; със скърцане и потракване несръчно си пробивах път в света, хората бяха прекалено учтиви да кажат нещо, но се подсмиваха зад гърба ми, човечето, което седеше в главата ми дърпаше ръчките и лостовете й наблюдаваше цифровите скали. Това човече вече се бе побъркало напълно; то трупаше получените през деня обиди и щеше да си ги припомни, когато настъпи…
— Мандела… събуди се, по дяволите, твой ред е!
Затътрих се към мястото си в кръга, за да дебна Бог знае за какво… но бях толкова уморен, че едва държах очите си отворени. Накрая поех с език една стимулираща таблетка, макар да знаех, че по-късно щях да си платя за това.
Повече от час седях там, като оглеждах сектора си наляво и надясно, после наблизо и надалеч, ала гледката изобщо не се променяше; тревата не помръдваше дори и от лек порив на ветрец.
И изведнъж тя се разтвори и едно от трикраките същества застана право пред мен. Вдигнах „пръста“ си, но не натиснах спусъка.
— Виждам движение!
— Движение!
— Господи, Боже… ето едно, право пред…
— НЕ СТРЕЛЯЙТЕ! За Бога, не стреляйте…
— Движение.
— Движение.
Погледнах наляво и надясно, сетне — колкото можах по-далеч; пред всеки от постовите в кръга бе застанало по едно от слепите и тъпи същества.
Може би хапчето, което бях взел, за да ме държи буден, ме бе направило по-чувствителен към тяхното излъчване. Скалпът ме засърбя и в ума ми пропълзя нещо безформено. Беше усещането, което придобиваш, когато някой те запита, а ти не си го разбрал и искат да му отговориш, но си пропуснал възможността да осъзнаеш въпроса му.
Съществото седна на задните си крака, наведе се напред и се подпря на единствения си преден крак. Изглеждаше като голяма зелена мечка с недоразвита ръка. Мощта му сякаш се промъкна в съзнанието ми, като някаква паяжина, като някакъв отзвук от среднощни кошмари, опитваше се може би да се свърже с мен или да ме унищожи — не знам.
— Добре, всички от кръга да внимават, оттегляйте се, но бавно. Избягвайте резките жестове… Някой да го боли главата или нещо подобно?
— Сержант, тук е Холистър. — Щастливеца. — Опитват се да кажат нещо… Почти мога да… не, просто… Единственото, което мога да схвана, е, че те ни мислят за… забавни. Не се страхуват от нас.
— Искаш да кажеш, че този пред теб не се бои…
— Не, това е тяхното общо усещане. Не ме питайте откъде го зная, просто така го чувствам.
— Може би си мислят, че онова, което сториха с Хо, е смешно?
— Може би. Струва ми се, че не са опасни. Просто са любопитни.
— Сержант, говори Борс.
— Да.
— Тауранците са тук поне от година. Навярно са се научили как да общуват с тези… доморасли плюшени мечета, които може да ни шпионират и да изпращат съобщения до тях…
— Не мисля, че ще се издадат, ако случаят е такъв — рече Щастливеца. — Когато искат, те очевидно могат да се прикриват доста добре.
— Както и да е — каза Кортес, — дори и да са шпиони, бедата вече е факт. Не намирам, че ще бъде разумно да се предприемат каквито и да е действия срещу тях. Знам, че след онова, което сториха с Хо, всички бихте искали да ги видите мъртви, аз — също. Но най-добре ще е да бъдем внимателни.
Аз не исках да ги видя мъртви, по-скоро ми се щеше да не ги бях срещал. Оттеглях се полека към средата на лагера. Съществото не изглеждаше склонно да ме последва. Сигурно си даваше сметка, че бяхме обкръжени. Скубеше с ръка трева и хрупаше.
— О’кей, командирите на взводове, събудете всички хора и направете проверка. Съобщете ми, ако някой е пострадал. Кажете на хората си, че потегляме след минута.
Не знам какво бе очаквал Кортес, но съществата, разбира се, веднага ни последваха. Не ни държаха в истинско обкръжение; просто двайсет-трийсет от тях ни придружаваха през цялото време. Но не бяха едни и същи. Някои си тръгваха, а други се присъединяваха към парада. Беше очевидно, че нямаха намерение да се откажат.
Разрешена ни бе по една стимулираща таблетка. Без нея нито един от нас не би могъл да върви и час. Добре би ми дошла и втора таблетка, когато напрежението започнеше да спада, но ситуацията не позволяваше; все още се намирахме на трийсет километра от вражеската база — очакваше ни най-малко петнайсетчасов поход. И макар че с помощта на таблетките човек можеше да остане буден и енергичен в продължение на стотина часа, след първото хапче отклоненията в преценките и възприятията му се разрастваха като лавина, като in extremis и най-странните халюцинации можеха да се възприемат като нормални явления — човек можеше да разсъждава с часове преди да реши дали да закуси или не.
Под влиянието на изкуственото стимулиране през първите шест часа ротата се придвижваше много енергично, на седмия забави ход, а след девет часа и деветнайсет изминати километра — спря, напълно изтощена. Плюшените мечета не ни изпускаха изобщо из очи, а според Лъки не бяха престанали и да „излъчват“. Кортес реши да починем известно време, като всеки взвод поеме кръговата охрана за един час. Никога не съм бил по-доволен, че бях в седми взвод, тъй като застъпвахме на пост последна смяна и можехме да спим шест часа без прекъсване.
В кратките мигове, докато лежах буден, след като най-сетне си бяхме легнали, ми мина през ума, че следващият път, когато затворех очи, едва ли щях да се събудя. И установих, отчасти поради „махмурлука“ след наркотика, а най-вече поради ужасиите през деня, че пет пари не давам за това.
14.
Първата ни среща с тауранците се състоя по време на моята смяна.
Когато се събудих и смених доктор Джоунс на пост, плюшените мечета все още бяха там. Бяха се върнали към предишното си разположение — по едно пред всеки постови. Онова, което очакваше мен, ми се видя малко по-едро от нормалното, но иначе си беше досущ като останалите. Там, където седеше, тревата бе напълно опоскана, затова от време на време правеше набези наляво и надясно. Винаги се връщаше обаче да кукне отпреде ми, човек би рекъл „за да се втренчи“, ако имаше с какво да се втренчи.
Седяхме си тъй лице срещу лице около петнайсет минути, когато гласът на Кортес избоботи:
— Команда! Събудете се и се скрийте!
Инстинктивно изпълних заповедта, пльоснах се на земята и се претърколих странично в една туфа висока трева.
— Вражески кораб над нас — добави Кортес лаконично.
Ако трябва да бъдем точни, не се намираше точно над главите ни, по-скоро летеше малко по̀ на изток от нас. Движеше се бавно, може би със стотина километра в час и наподобяваше дръжка на метла, заобиколена от мръсен сапунен мехур. Съществото, което го управляваше, бе с малко по-човешки облик, отколкото мечетата, но в никакъв случай не бе привлекателно. Включих зрителния си конвертор на фокусно разстояние 40 и степен на яркост две, за да го разгледам по-отблизо.
Имаше две ръце и два крака, но кръстът му бе толкова тънък, че човек можеше да го обхване с длани. Под него бе поместена голяма, подковообразна тазова структура, широка почти метър, от която излизаха два люлеещи се кльощави крака, без видими коленни стави. Над талията тялото също се разширяваше в гръден кош, не по-малък от огромния таз. Ръцете му изглеждаха удивително човешки, само дето бяха прекалено дълги и не бяха достатъчно мускулести. На тях имаше премного пръсти. Нямаше рамене и врат. Главата му бе с кошмарни размери, издигаше се право от гръдния кош, като при заболелите от гуша. Двете очи приличаха на гроздове рибен хайвер, вместо нос имаше кичур, подобен на пискюл, а постоянно зейналата дупка, която би трябвало да е устата му, бе разположена съвсем долу, там, където би следвало да е адамовата му ябълка. Очевидно сапуненият мехур съдържаше безвредна за него среда, защото не носеше нищо друго, освен собствената си козина, която напомняше кожа, държана твърде дълго в гореща вода, а сетне боядисана в бледооранжево. „Той“ нямаше външно изразени гениталии и нищо не подсказваше, че притежава зачатъци на млечни жлези. Затова го приехме за мъжко, само по догадка.
Беше ясно, че той или не ни виждаше, или ни смяташе за част от стадото мечета. Изобщо не ни погледна, просто си продължи по пътя, с курс 0,5 радиана на изток от северната посока.
— Доспете си, стига да ви се спи, след като видяхте това нещо. Тръгваме в 04:35 часа.
След четирийсет минути.
Поради непроницаемия облачен, покров на планетата, от космоса не можеше да се разбере как изглеждаше вражеската база, нито пък — колко бе голяма. Знаехме само къде е разположена, както и координатите, където трябваше да се приземят разузнавателните ни катери. Тъй че тя би могла да се намира и под земята, и под водата.
Някои от дроните, освен като примамка, функционираха и като разузнавателни уреди: по време на лъжливата им атака срещу базата, един от тях бе успял да се приближи достатъчно, за да я заснеме. Когато бяхме на пет километра от определеното по радиоизлъчванията местоположение на базата, капитан Стот предаде изображението й на Кортес — единственият от нас с визьор в скафандъра си. Спряхме и той извика всички командири на взводове да дойдат при нас на съвещание. Дотърчаха и две от мечетата. Стараехме се да не им обръщаме внимание.
— Значи така, капитанът изпрати снимка на нашата цел. Ще ви начертая карта; командирите на взводове да я изкопират.
Измъкнаха от джобовете на набедрениците си подложки за писане и писала, а Кортес разгъна голям пластмасов лист. Тръсна го, за да го изпразни от остатъчните електрически заряди и извади писалото си.
— Сега, ние идваме от тази посока — и той нарисува стрелка в долната част на листа. — Първото, което ще нападнем, е тази редица от постройки, може би бараки или бункери, откъде, по дяволите, да знам… Началната ни цел е да ги разрушим — цялата база е разположена върху плоска равнина; няма начин да се промъкнем незабелязано покрай тях.
— Говори Потър. Не можем ли да ги прескочим?
— Да, можем, но тогава ще се окажем напълно обкръжени и ще бъдем изтрепани като пилци. Ще разрушим сградите. След като го направим… нататък ще ни се наложи да разсъждаваме на прима виста. Чрез въздушно разузнаване можем да разгадаем предназначението само на една-две сгради, а това е доста жалко. Може да се окаже, че сме си изгубили времето да унищожим нещо, което представлява в действителност войнишки бар, а да пренебрегнем логистичния компютър, само защото прилича на… място за изхвърляне на боклука или нещо подобно.
— Тук — Мандела — обадих се аз. — Няма ли някъде наоколо техен космодрум? Струва ми се, че би трябвало да…
— Ще стигна и до това, по дяволите. Тези сгради образуват кръг около лагера, така че ще трябва да пробием ето тук. Най-близкото място предлага най-добрата възможност да не бъдем открити преди да нападнем. Нищо в цялата околност не прилича на оръжие. Това обаче няма никакво значение; във всяка от тези бараки човек може да скрие по един гигаватов лазер. Така… На около петстотин метра от постройките, в средата на базата, ще се натъкнем на една конструкция с формата на цвете — Кортес изрисува голям симетричен обект, който имаше очертанията на цвете със седем венчелистчета. — Какво точно представлява това? И аз знам толкова, колкото и вие. То обаче е само едно и не бива да го повреждаме повече, отколкото е наложително. Макар че… ще го пръснем на парченца, ако решим, че ни грози опасност. Що се отнася до твоя космодрум, Мандела, такъв не съществува. Няма. Онзи крейсер, който „Надежда“ ликвидира, вероятно е бил оставен в орбитален полет, както е нашият сега. Ако притежават нещо подобно на разузнавателни кораби или ракети-дрони, то или не ги държат тук, или са добре прикрити.
— Говори Борс. Тогава с какво ни нападнаха, докато се спускахме от орбита?
— И аз бих искал да узная, редник. Очевидно не сме в състояние да преценим колко са. Поне не и направо. На разузнавателните снимки от района на базата не се вижда и един-единствен тауранец. Което не означава нищо, защото това е вражеска среда. Косвено обаче… преброихме метлите, тези де, летящите. Има петдесет и една сгради и всяка разполага с поне една метла. Пред четири не се забелязват, но три засякохме в други части на базата. Може би това означава, че тауранците са петдесет и един, като един от тях е бил извън базата, когато е била направена снимката.
— Говори Кийтинг. Навярно петдесет и един е броят на офицерите.
— Точно така — може би в тези помещения са натъпкани петдесет хиляди пехотинци. Няма как да узнаем. А може да са и десетима тауранци, всеки с по пет метли, които да си използва както му кефне. Разполагаме с едно предимство и това са свръзките. Те очевидно използват честотни модулации от мегахерцовото електромагнитно излъчване.
— Радио?
— Правилно, който и да си, дето се обаждаш. Съобщавайте имената си, когато вземате думата. Така че е напълно възможно те да не могат да засекат нашите фазирани неутрино-свръзки. Освен това, малко преди атаката, „Надежда“ ще им пусне една хубавичка, гадна ядрена бомба; ще я взриви в горните слоеве на атмосферата точно над базата. Тъй че за известно време свръзките на тауранците ще бъдат ограничени само в рамките на тяхната видимост; а дори и тогава тези свръзки ще бъдат нарушавани от статичното електричество.
— Нашите защо не… говори Тейт… защо не им метнат бомбата право в скута. Ще ни спестят сума ти…
— Въпросът дори не заслужава отговор, редник. И все пак отговорът е: биха могли. Надявай се обаче да не го сторят. Ако решат да съсипят базата, то ще е заради безопасността на „Надежда“. След като сме атакували и вероятно преди да сме се отдалечили достатъчно далеко, за да има някакво значение за тях. Но ние можем да предотвратим подобно развитие, като си свършим добре работата. Трябва да ограничим възможностите на базата дотам, че да не може да действа; в същото време, да я запазим, доколкото това е възможно. И да вземем един пленник.
— Тук — Потър. Искате да кажете поне един пленник.
— Казах това, което имах предвид. Само един. Потър… освободена си от командването на взвода си. Изпрати ми Чавес.
— Слушам, сержант.
Човек не можеше да сбърка с нищо облекчението в тона й.
Кортес продължи да рисува по картата и да дава инструкциите си. Имаше една сграда с очевидно предназначение; върху нея се намираше голяма, управляема антена с формата на чиния. Трябваше да я разрушим в мига, в който попаднеше в обсега на гранатометите ни.
Планът за нападение бе доста неясен. Сигналът за атака щеше да бъде избухването на ядрената бомба. В същото време няколко дрони щяха да се насочат срещу базата, за да проверим на практика противокосмическата й защита. Трябваше да опитаме да намалим ефикасността й, без да я унищожаваме напълно.
Веднага след бомбите и дроните, гранатометчиците трябваше да превърнат на прах седем от „къщите“. Всички щяхме да се втурнем през направения отвор в базата… и никой не знаеше какво щеше да стане след това.
В най-добрия случай трябваше да префучим от единия край на базата до другия, унищожавайки определени цели и ликвидирайки всички тауранци, с изключение на един. Това обаче бе един малко вероятен изход от ситуацията, освен ако тауранците не се съпротивляваха съвсем слабо.
От друга страна, ако те покажеха превъзходство още в началото, Кортес щеше да даде заповед да се разпръснем. На всеки от нас бе зададен съответния компасен пеленг за изтегляне и ние щяхме да се разпилеем на всички страни. Оцелелите щяха да се срещнат в една долина на около четирийсет километра източно от базата. Сетне щяхме да мислим за евентуално завръщане, след като междувременно „Надежда“ поохладеше ентусиазма на базата.
— И последно — изръмжа Кортес, — може би някои от вас изпитват същите чувства като Потър, може би на някои от хората ви им се струва, че трябва да я караме по-кротко, да не превръщаме всичко това в кървава баня. Милостта е лукс, слабост, която не можем да си позволим да демонстрираме на този етап на войната. Всичко, което знаем за противника, е, че е убил седемстотин деветдесет и осем човека. Не проявиха никаква сдържаност при нападенията срещу нашите крейсери и ще е глупаво да се надяваме на милосърдие от тяхна страна тъкмо сега, по време на първия наземен сблъсък. Те носят отговорността за смъртта на нашите другари, които загинаха по време на обучението ви, за Хо, за всички останали, които несъмнено ще загинат днес. Не мога да разбера човек, който би искал да ги пожали. Но това няма никакво значение. Вече получихте заповедите си и, майната му, както знаете, всички вие сте податливи на постхипнотично внушение, което аз ще задействам чрез ключова фраза малко преди битката. Така ще си свършите работата по-лесно.
— Сержант…
— Млък! Нямаме време; върнете се при взводовете си и ги инструктирайте. След пет минути тръгваме.
Командирите на взводове се върнаха при хората си и ни оставиха с Кортес — десетима души плюс три мечета, които се мотаеха наоколо и ни се пречкаха.
15.
Последните пет километра изминахме много внимателно, придържахме се към високата трева и притичвахме през оголените пространства. Когато се озовахме на петстотин метра от мястото, където се предполагаше, че се намира базата, Кортес поведе трети взвод на разузнаване, а ние залегнахме.
— Всичко е почти както го очаквахме — разнесе се по общата честота гласът на Кортес. — Напредвайте пълзешком във верига. Когато настигнете трети взвод, следвайте водачите на групи и се разгърнете вляво и вдясно.
Сторихме го и образувахме верига от осемдесет души, перпендикулярно на посоката на нападение. Бяхме доста добре прикрити, само гдето около десетина мечета се навъртаха около веригата и бръстеха трева.
Базата не показваше никакви признаци на живот. Всички сгради бяха без прозорци и имаха еднакъв блестящ бял цвят. Бараките, които представляваха първата ни цел, бяха безлични, полузаринати яйцевидни здания, разположени на около шейсет метра едно от друго. Кортес ги разпредели по едно на всеки гранатометчик.
Бяхме разделен и в три екипа: екип А се състоеше от втори, четвърти и шести взвод; екип Б — от първи, трети и пети; командният взвод бе екип В.
— Остава по-малко от минута до началото — спуснете филтрите! — когато командвам „Огън!“ гранатометчиците да поразят целите си. Господ да ви е на помощ, ако не улучите.
Изведнъж се раздаде звук, напомнящ гигантско оригване и от сградата с форма на цвете излетя серия от пет-шест сапунени мехура с цветовете на дъгата. Те се заиздигаха с нарастваща скорост, докато почти не ги изгубихме от поглед, сетне завиха на юг, право над главите ни. Неочаквано стана светло и за пръв път от много време насам видях сянката си — беше дълга и сочеше на север. Бомбата бе избухнала предварително. Остана ми време само да си помисля, че това едва ли имаше някакво особено значение; тя поне щеше да им заглуши комуникациите…
— Дрони!
Един от тях прелетя с рев на височината на дърветата, а един от мехурите излетя във въздуха да го пресрещне. Когато се сблъскаха, балонът се спука, дронът експлодира и се пръсна на милиони парченца. От отсрещната страна се появи друг мехур, но и той бе сполетян от същата участ.
— ОГЪН!
Седемте ослепително ярки избухвания бяха последвани от сътресение, което със сигурност би убило незащитен човек.
— Вдигнете филтрите!
Сива пелена от пушек и прах. Бучици боклук, които падат и барабанят като тежки дъждовни капки. — Слушайте:
Шотландци, какво ни остава?
Уолъс е в кърви.
Шотландци, след като и Брус е убит,
или срещнете гроба,
или — победата!
Почти не го чувах, опитвах се да разбера какво ставаше в черепа ми. Знаех, че звучеше сигналът за задействане на програмираното хипнотично внушение, дори си спомних за сеанса, при който ни го имплантираха в Мисури, но от това то не ставаше по-малко непреодолимо. Съзнанието ми се замая от силните псевдо-спомени: рошавите дангалаци, които уж представляваха тауранци (изобщо не приличаха на тези, които вече бяхме видели), се качват на борда на кораб с колонисти и заръфват невръстни деца, докато майките им гледат ужасени (колонистите никога не вземаха със себе си деца; не биха издържали на ускоренията), сетне изнасилват жените до смърт с огромните си, покрити с пулсиращи вени членове (смешна е мисълта, че биха пожелали земните жителки), събарят мъжете на пода и късат меса от живите им тела, сетне ги лапат (сякаш могат да приемат и усвояват чуждоземен протеин)… Стотици страховити подробности, толкова добре запаметени, колкото събитията преди минути, и все пак твърде пресилени и абсурдни. Но докато съзнанието ми отхвърляше наивността на внушението, някъде по-дълбоко, в дълбините на заспалото животно, там, където обикновено се намират мотивациите и моралът ни, нещо вече жадуваше кръвта на иноземците, отдадено на убеждението, че най-благородната постъпка, която човек би могъл да извърши, бе да убие едно от тези ужасни чудовища…
Знам, че всичко това бяха абсолютни глупости и мразех човека, който си бе позволил такива противни волности със съзнанието ми, но вече чувах дори скърцането на зъбите си, а лицето ми беше замръзнало в спазматична кръвожадна усмивка… Едно от плюшените мечета вървеше пред мен като замаяно. Започнах да свалям лазерния си „пръст“ и в следващия миг главата на съществото експлодира в облак от сиви парчетии и кръв. Щастливеца изстена, почти изви.
— Гадни… мръсни, шибани копелета.
Лумна кръстосан лазерен огън и всичките плюшени мечета паднаха мъртви.
— Внимавайте, по дяволите — изкрещя Кортес. — Целете се по-точно в шибаните неща — те не са играчки! Екип „А“, тръгвайте към кратерите, ще прикривате екип „Б“.
Някой плачеше и се смееше едновременно.
— Петров, какво бе, мамицата му, ти става? — бе необичайно да чуеш Кортес да ругае.
Извърнах се и видях Петров, вляво зад мен: бе легнал в една плитка ямка и копаеше яростно с две ръце, плачеше и се кикотеше.
— Майната ти — изрече Кортес. — Екип „Б“! Десет метра зад кратерите, развърнете се в редица. Екип „В“ — в кратерите заедно с „А“.
Изправих се и взех стоте метра с дванайсет усилени от скафандъра крачки. Кратерите бяха с диаметър от по десетина метра — достатъчно големи, за да скрият и разузнавателен катер. Скочих към противоположния край на ямата и се озовах отвъд нея, до един приятел на име Чин. Той дори не се огледа, когато се приземих, продължи да наблюдава базата за някакви признаци на живот.
— Екип „А“ — залегни в редица на десет метра от екип „Б“.
Едва бяха изречени тези думи и сградата пред нас избълва залп от мехури, който се понесе към редиците ни. Повечето от нашите ги забелязаха и залегнаха, но Чин тъкмо се канеше да се затича и налетя на един от тях.
Мехурът се допря до върха на шлема му и изчезна с едва доловимо изпукване. Чин направи крачка назад и се строполи от ръба на кратера, оставяйки след себе си ивица от кръв и мозък. Безжизнен, с разперени ръце и крака, той се плъзна надолу по склона; абсолютно симетричната дупка, която мехурът бе издълбал в пластмасата, косата, кожата, костите и мозъка му, се запълни с прахоляк.
— Всички на място. Взводните командири, докладвайте за жертви… прието… прието… прието, прието, прието… прието. Имаме трима убити. Нямаше да има и един, ако всички бяхте залегнали. Така че отсега нататък, когато това нещо изригне, всички да си заврат муцуните в пръстта. Екип „А“, завършете набега.
Приключиха маневрата без инцидент.
— Добре. Екип „В“, тичайте към мястото където Б… задръж! Залегни!
Всички се проснаха на земята. Мехурите се понесоха плавно под формата на идеална дъга на около два метра над земята. Преминаха спокойно над главите ни, с изключение на един, който превърна някакво дърво в клечки за зъби, и сетне изчезнаха в далечината.
— „Б“, подминете „А“ с десет метра. „В“, заемете мястото на „Б“. Гранатометчиците от „Б“, вижте дали можете да достигнете „цветето“.
Две гранати разораха земята на трийсет-четирийсет метра от конструкцията. Тя сякаш се паникьоса и забълва на свой ред непрекъснат поток от мехури — и отново нито един от тях не летеше по-ниско от два метра над земята. Продължихме да настъпваме приведени.
Изведнъж в сградата се появи някакъв шев, който се разшири до размерите на голяма врата. Тауранците изскочиха на тълпи.
— Гранатометчиците, прекратете огъня. Екип „Б“, лазерен огън отляво и отдясно — дръжте ги притиснати в плътна групичка. „А“ и „В“, напред към центъра.
Един тауранец загина, опитвайки се да прекоси през лазерен лъч. Другите останаха на мястото си.
Когато си в скафандър, е доста неудобно да тичаш и едновременно с това да държиш главата си наведена. Трябва да търчиш насам-натам като кънкьор, който набира скорост; в противен случай ще полетиш. Поне един човек от екип „А“ отскочи прекалено високо и бе постигнат от съдбата на Чин.
Чувствах се натикан в ъгъла, като в капан, между стената от лазерен огън от двете страни и от ниския таван, който, ако го докоснеш, вещаеше смърт. Но въпреки това се усещах щастлив — бях изпаднал в еуфорично настроение — най-сетне ми се предлагаше възможността да убия някой от подлите детеядци. Макар да се досещах, че всичко това бе абсолютна лайнарщина.
Те не се съпротивляваха, освен чрез доста неефикасните си мехури (очевидно не бяха конструирани като оръжие за масово поразяване), нито пък се оттеглиха в сградата. Притискаха се един в друг и ни гледаха как се приближаваме. Една-две гранати можеха да ги довършат, но очевидно Кортес не бе забравил за пленника.
— Добре. Сега, щом ви наредя „тръгвайте“, ще ги заобиколите във фланг. Екип „Б“ да поддържа огъня… Втори и четвърти взвод — надясно, шести и седми — наляво. Екип „Б“ — напред в редица, за да ги обградим. Тръгвайте!
Разгърнахме се наляво. Веднага щом лазерният огън секна, тауранците се втурнаха на тълпи към нашия фланг.
— Екип „А“, залегни и огън! Не стреляйте, ако не сте сигурни в прицела си — можете да засегнете някой от нашите. И, за Бога, оставете ми един жив!
Гледката бе ужасяваща: всичките тези чудовища, забързани срещу нас. Тичаха на големи скокове, а мехурите им ги избягваха; приличаха на онзи, който бяхме видели преди това, да се вози с метлата; бяха голи, с изключение на почти прозрачните сфери, обвили телата им. Десният фланг откри подборен огън, целеха се в ариергарда на групата.
Изведнъж покрай редицата на тауранците проблесна лазерен лъч, който пропусна целта си. Чу се ужасен писък, огледах се и видях някого — мисля, че бе Пери, който се гърчеше на земята, притиснал с дясната си ръка тлеещото пънче на лявата си ръка, изгорена до лакътя. През пръстите на десницата му се стичаше кръв, а скафандърът, поради преплетените вериги за маскировка блещукаше във всички цветове — черен, бял, пустинен, шарен като за джунгла, зелен, сив. Не знам колко време зяпах, но във всеки случай достатъчно, за да видя как санитарят хукна да му окаже първа помощ. Когато извърнах поглед, тауранците почти бяха връхлетели върху мен.
Първият ми изстрел бе отчаян и твърде висок, но все пак бръсна горната част от защитната сфера на водещия тауранец. Сферата изчезна, после чудовището се препъна и падна на земята, гърчейки се в спазми. От устния му отвор блъвна пяна, отначало бяла, след това прошарена в червено. Той застина в последна конвулсия и се изви назад, тялото му прие формата на конска подкова. Дългият му писък, висок и подобен на изсвирване, престана в мига, в който другарите му го сгазиха. Ненавиждах се за усмивката си.
Беше истинско клане, въпреки че съотношението на живата сила на фланга ни бе пет към едно в тяхна полза. Те продължиха да налитат без колебание, дори когато трябваше да преодоляват купчината тела и части от тела, която се издигаше все по-високо, успоредно на фланга. Земята пред нас бе почервеняла от тауранска кръв, нали всички Божи твари имат хемоглобин, и както и при мечетата, за необученото око вътрешностите им изглеждаха доста сходни с нашите. Шлемът ми кънтеше от истеричен смях, докато, сечейки ги с огън, ги превръщахме в окървавен миш-маш, затова едва не пропуснах думите на Кортес:
— Спрете огъня, СПРЕТЕ, казах, по дяволите! Хванете двамина от негодниците, няма да ви ухапят.
Престанах да стрелям, същото сториха и останалите. Когато следващият тауранец изскочи от димящата купчина месо пред мен, се гмурнах напред и се опитах да го сграбча за тънките крака.
Беше все едно да прегърнеш голям, хлъзгав балон. Опитах се да го повлека надолу, но той се измъкна от ръцете ми и търти отново.
Успяхме да го спрем чрез един много прост способ: половин дузина от нас се нахвърлиха върху него. Междувременно останалите тауранци преминаха през нашата линия и се отправиха към редицата големи, цилиндрични резервоари, за които Кортес ни бе казал, че представляват някакви складове. В основата на всеки цилиндър се бе отворила малка врата.
— Имаме пленник — извика Кортес. — Убивайте! Те се намираха на петдесетина метра разстояние и търчаха здраво — бяха трудни за поразяване цели. Лазерните лъчи метяха около тях, над тях и под тях. Един падна, разсечен на две, но останалите, десетина на брой, продължиха и вече почти бяха достигнали до вратите, когато гранатометчиците откриха огън.
Бяха заредили с 500-микротонни гранати, но и близкото попадение не бе достатъчно да причини сериозна вреда на тауранците — взривната вълна просто ги изхвърляше във въздуха, невредими в мехурите им.
— Сградите! Целете се в шибаните им сгради!
Гранатометчиците вдигнаха мерника по-нависоко, но гранатите им само опърлиха бялата покривка на сградите; докато най-сетне една от тях не улучи случайно вратата. Конструкцията се разцепи на две, като че ли имаше шев по средата; двете половини се отделиха и във въздуха полетя облак от машинарии, придружен от огромен, блед пламък, който се изви на валмо във въздуха и мигновено изчезна. Сетне и останалите съсредоточиха огъня си върху вратите, с изключение на единичните изстрели, които даваха по тауранците — не толкова за да ги улучат, колкото да ги изблъскат настрани, преди да са успели да влязат вътре. Стрелците ми се видяха ужасно енергични.
През цялото време се мъчехме да поразим тауранците с лазерен огън, докато те се мятаха насам-натам, опитвайки се да влязат в постройките си. Приближихме се, доколкото можахме, като избягвахме да се излагаме на опасността от взривовете на гранатите, но въпреки това бяхме все още далеч, за да се прицелим точно.
И все пак, ние ги помитахме един след друг и успяхме да разрушим четири от седемте сгради. Когато бяха останали само двамина от техните, близка експлозия изхвърли единия на метри от вратата. Той наново се насочи към нея и няколко гранатометчика дадоха залпове подире му, но попаденията им или бяха твърде къси, или гранатите избухваха безвредно встрани. Гърмежите бяха страхотни, но този шум неочаквано бе удавен от една голяма въздишка, като че ли някакъв великан си поемаше дъх, и там, където се издигаше сградата, се появи плътен димен облак, с вид на масивна колона, който изчезваше бързо и право, сякаш по конец, нагоре в стратосферата. Другият тауранец бе до основите на цилиндъра; видях го как се разхвърча на части. Секунда по-късно ни връхлетя взривната вълна и аз безпомощно се завъртях през глава, сгромолясах се върху купчината таурански тела и се претърколих по-нататък.
Изправих се и за миг се шашнах, след като видях скафандъра си облян в кръв, но когато осъзнах, че тя бе неприятелска, се успокоих, макар и да се чувствах измърсен.
— Хванете копелето! Хванете го!
В бъркотията тауранецът се бе освободил и тичаше към тревата. Преследваше го цял взвод, но изоставаше; тогава екип „Б“ се юрна и му прегради пътя. Изтичах, за да не изтърва шоуто.
Четирима души го бяха повалили, а около петдесет бяха образували кръг и наблюдаваха борбата.
— Разпръснете се, по дяволите! Може да има още хиляда от тях, които само чакат да се съберем на едно място.
Пръснахме се, мърморейки. По някакво негласно споразумение всички бяхме решили, че на тази планета нямаше повече тауранци.
Кортес пое към пленника, докато отстъпвахме. Изведнъж четворката ловци се строполи върху съществото… Дори и от мястото, на което се намирах, можах да видя пяната, изригваща от устния му отвор. Мехурът му се бе пукнал. Беше се самоубил.
— По дяволите! — Кортес този път бе прав. — Махнете се от негодника.
Четиримата се изправиха и Кортес разряза чудовището с лазера си на десетина потрепващи къса. Страшно окуражителна гледка.
— Няма значение, ще заловим друг. Внимание, всички! В копиевиден строй, бойна атака срещу „цветето“!
Е, нападнахме „цветето“, което очевидно бе свършило боеприпасите (още се оригваше, но мехури не излизаха), и то се оказа празно. Тичахме по рампи и по коридори, готови за стрелба с лазерите, досущ като деца, които си играят на войници. Нямаше никой вкъщи.
Същият резултат ни очакваше и при антенната уредба — „салама“, в още двайсетина по-съществени сгради, както и в четирийсет и четирите бараки от обграждащия базата кръг. И тъй, бяхме завладели десетки здания, повечето с неизяснено предназначение, но се провалихме в главната си задача — да заловим тауранец, с когото ксенолозите ни да си правят опити. Но пък можеха да си получат всичките парчета и парченца, за които досега само си бяха мечтали. И това бе нещо.
След като преровихме и последния квадратен сантиметър от базата, пристигна един разузнавателен съд с истинския изследователски екип — учените. Кортес рече:
— Е, добре, излизайте от това.
И хипнотичната принуда изчезна.
„Събуждането“ ни бе доста зловещо. Някои, например Щастливеца и Меригей, едва не полудяха при спомена за кървавото стократно убийство. Кортес разпореди всички да вземат успокоителни таблетки, а най-разстроените — по две. И аз взех две, без специално нареждане.
Защото това си бе убийство, лишено от всякакво оправдание, същинска скотобойна. След като обезвредихме противокосмическата им отбрана, изобщо не бяхме заплашени. Тауранците изглежда нямаха и понятие от ръкопашен бой. Ние просто ги заприщихме и ги изклахме — при първия контакт между човека и друго интелигентно същество. Можехме да го смятаме и за втори, ако се броят плюшените мечета. Какво ли би станало, ако бяхме седнали и се бяхме опитали да разговаряме с тях? Те обаче получиха същото, каквото и другите.
Дълго след това си повтарях, отново и отново, че не аз бях тоя, който тъй радостно сечеше тези изплашени, бягащи в паника същества. Нали в двайсетия век, за всеобщо удовлетворение, обществото бе възприело, че твърдението „изпълнявах заповеди“ е неадекватно извинение за човешкото поведение… но какво можеш да сториш, когато заповедите произлизат от глъбините на подсъзнанието ти, този потаен кукловод?
Най-лошо от всичко бе усещането, че може би моите действия не бяха чак толкова нехуманни. Само преди няколко поколения предците ни бяха вършили същото спрямо собствения си вид, без дори да са били хипнотично програмирани.
Бях отвратен от човешката раса, отвратен от армията и ужасен от перспективата да се понасям в следващия век и кусур… Е, какво пък, винаги може да се прибегне до промиване на мозъка.
Корабът с единствения оцелял тауранец се бе измъкнал без проблеми (масивът на планетата го защищаваше от „Земна надежда“) и се бе спуснал в колапсаровото поле на Алеф. Офейкал бе към дома си, където и да се намираше той, и, както предполагах, щеше да докладва там какво могат да сторят двайсет мъже с ръчни оръжия на стотици бягащи и невъоръжени.
Подозирах, че следващия път, когато се срещнехме с тауранците в наземна битка, те щяха да бъдат готови да ни отвърнат. И се оказах прав.