Метаданни
Данни
- Серия
- Тартарен Тарасконски (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tartarin de Tarascon, 1872 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Пенка Пройкова, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Иван Пешев(2018)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Стаси 5(2019)
Издание:
Автор: Алфонс Доде
Заглавие: Невероятните приключения на Тартарен Тарасконски
Преводач: Пенка Пройкова
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман; трилогия
Националност: френска
Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ № 2
Излязла от печат: XII. 1980
Редактор: Добринка Савова — Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Кирил Мавров
Коректор: Антоанета Петрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5780
История
- —Добавяне
VI
Двамата тартареновци
Но как така, дявол да го вземе, със своята страст към приключения, с вечната жажда за силни вълнения, с безумната мечта да пътешества, да броди вдън горите Тилилейски, как така Тартарен Тарасконски никога не беше напускал Тараскон?
Защото това беше чистата истина. До четиридесет и пет години храбрият тарасконец не беше спал нито веднъж извън родния си град. Не беше направил дори прословутото пътешествие до Марсилия, което всеки добър провансалец си позволява, когато навърши пълнолетие. Пак е нещо, че едва познаваше Бокер, а Бокер не е кой знае колко далеч от Тараскон, дели ги само един мост. За съжаление силният вятър толкова често отнася този мост, той е толкова дълъг и неустойчив, а и Рона е толкова широка на това място, че, бога ми, нали сами разбирате… Тартарен Тарасконски предпочиташе твърдата земя.
Защото трябва да ви призная нещо — в нашия герой живееха две съвършено различни личности: „Чувствувам у себе си двама човека“ — е казал не знам кой си църковен отец. С пълно право може да се каже, че Тартарен притежаваше душата на Дон Кихот, същите рицарски пориви, същия героичен идеал, същата безумна жажда за романтичното и величавото; но за нещастие той нямаше тялото на прославения идалго, това кокалесто и мършаво тяло, това подобие на тяло, над което материалният живот нямаше никаква власт, способно да прекарва двадесет нощи, без да свали доспехите, и четиридесет и осем часа с шепа ориз… Напротив, тялото на Тартарен беше тяло на дебел, тежък, охранен, изнежен, кекав човек, изпълнен с еснафски желания и стремеж към домашни удобства — тумбестото късокрако тяло на безсмъртния Санчо Панса.
Дой Кихот и Санчо Панса в един човек! Сами разбирате колко е трудно подобно съжителство! Вечни разправии! Вечни раздори!… Какъв хубав диалог може да се напише, диалог, достоен за Лукиан или Сент-Еврьомон, диалог между двамата Тартареновци, Тартарен-Кихот и Тартарен-Санчо! Тартарен-Кихот, разпален от разказите на Гюстав Емар, възклицава:
— Заминавам.
Тартарен-Санчо мисли само за ревматизма си и казва:
— Оставам.
Тартарен-Кихот (много възбуден): Покрий се със слава, Тартарен.
Тартарен-Санчо (много спокоен): Тартарен, покрий се с фланела.
Тартарен-Кихот (още по-възбуден): О, чудесни дългоцевки, о, шпаги, ласо, мокасини!
Тартарен-Санчо (още по-спокоен): О, чудесни плетени жилетки, дебели наколенници! О, прекрасни шапки с наушници!
Тартарен-Кихот (вън от себе си): Брадва, дайте ми брадва!
Тартарен-Санчо (звъни на прислужницата): Жанет, шоколада ми!
И Жанет се появява с чудесен шоколад, топъл, каймаклия, уханен, с хрупкави анасонови сладки, при вида на които Тартарен-Санчо се засмива щастливо, заглушавайки виковете на Тартарен-Кихот.
Ето защо Тартарен Тарасконски никога не бе напускал Тараскон.