Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (5)

V
Когато Тартарен отиваше в клуба

Кръстоносецът, който се готви да щурмува обсадилия го неверник, китайският боец, готвещ се за схватка, войнственият команч, поел пътеката на войната, не представляваха нищо в сравнение с Тартарен Тарасконски, въоръжил се от глава до пети, за да отиде в клуба в девет часа вечерта, един час след вечерната проверка.

„Пълна бойна готовност!“ — както казват моряците.

В лявата си ръка Тартарен вземаше един бокс с железни шипозе, в дясната — бастун с пъхната в него шпага; в левия джоб — топуз в десния — револвер. На гърдите, между жилетката и фланелата — малайска кама. Дума да няма обаче, никога отровни стрели, подобно вероломно оръжие!…

Преди да излезе, той правеше някое и друго упражнение в тишината и мрака на своя кабинет, поразкършваше се като на фехтовка, стреляше в стената, разиграваше мускулите си! После откачваше ключа и прекосяваше градината важно, без да бърза. По английски, господа, по английски! Ето това се казва истинска смелост. В края на градината той отваряше тежката желязна врата. Отваряше я внезапно, рязко, така че тя се блъскаше отвън в стената… Ако те бяха зад нея, представяте си как щеше да ги превърне на кайма!… Само че за съжаление те не бяха отзад.

Щом отвореше вратата, Тартарен излизаше, хвърляше бързо поглед наляво и надясно, превърташе енергично два пъти ключа. И хайде, напред.

По пътя за Авиньон ни жива душа. Затворени врати, тъмни прозорци. Всичко тънеше в мрак. Само тук-таме сред мъглата на Рона блещукаше фенер…

Величествен и непоколебим, Тартарен Тарасконски крачеше така в нощта и токовете му отмерено тракаха, а бастунът му с железен връх изтръгваше искри от паважа. По булеварди, главни улици или улички той винаги се стараеше да върви посред платното — чудесна предпазна мярка, която ви дава възможност да видите грозящата опасност и най-вече да избегнете онова, което вечер пада от прозорците по тарасконските улици. Само да не се излъжете — цялото това благоразумие съвсем не означаваше, че Тартарен се страхува. Не! Той само се пазеше.

Най-доброто доказателство обаче за безстрашието на Тартарен беше, че той, вместо да отиде в клуба по Стъргалото, минаваше през града, тоест по най-дългия и най-тъмния път, през множеството затънтени улички, в края на които зловещо проблясваше Рона. Горкият човек все се надяваше, че на завоя на някое от тези разбойнически свърталища те ще изскочат от сянката и ще се хвърлят на гърба му. Добре щеше да ги посрещне, можете да ми вярвате… Но уви, по някаква ирония на съдбата никога, абсолютно никога в живота на Тартарен Тарасконски не му провървя — той нямаше нито една лоша среща. Поне куче, поне някой пияница! Нищо!

Понякога обаче се вдигаше лъжлива тревога. Шум от стъпки, сподавени гласове… „Внимание!“ — казваше си Тартарен и се заковаваше на място, като се вглеждаше в тъмнината, душеше въздуха, допираше ухо до земята по индиански. Стъпките, гласовете ставаха по-ясни… Никакво съмнение! Те идваха. Те бяха вече тук. Тогава с пламнали очи, задъхан, Тартарен настръхваше като ягуар, готов да скочи с боен вик… и изведнъж в тъмнината се разнасяха приветливи тарасконски гласове, които спокойно подвикваха:

— Я глей!… Това бил Тартарен… Здрасти, Тартарен!

Проклятие! Беше аптекарят Безюке със семейството си, току-що изпял своя романс у Косткалд.

— Добър вечер! Добър вечер! — изръмжаваше Тартарен, вбесен от своята грешка, и изчезваше в тъмнината, размахал яростно бастуна си.

Стигнал веднъж до улицата на клуба, храбрият Тартарен изчакваше все пак малко, като сновеше надлъж и нашир пред вратата, преди да влезе. Най-сетне уморен да ги чака и сигурен, че те няма да се появят, той хвърляше последен предизвикателен поглед в тъмнината и измърморваше гневно:

— Нищо!… Нищо!… Никога нищо!…

Едва тогава юнакът влизаше в клуба, за да играе безиг с командира.