Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (4)

IV
Те!!!

Именно поради тези си разнообразни таланти Тартарен Тарасконски се ползуваше с такова голямо влияние в града.

Не може да не се признае наистина, че този удивителен човек беше успял да покори всички.

Армията в Тараскон беше за него. Храбрият командир Бравида, интендантски капитан от запаса, казваше за него: „Юначага!“ — на вас оставям да прецените дали командирът разбираше от юначаги, след като толкова време ги беше обличал!

Съдебното съсловие също беше за Тартарен. Неведнъж председателят на съда Ладвез беше заявявал на заседание пред целия състав:

— Това се казва човек с характер.

И накрая народът също беше за Тартарен. Осанката му, походката му, напетата му външност — същински боен кон, нетрепващ от грохота на битките, славата му на герой, дошла неизвестно откъде, раздадените монети и приятелското потупване на ваксаджийчетата пред вратата му, бяха направили от него местен лорд Сеймур, любимец на тарасконските пазари. В неделя вечер, когато Тартарен се връщаше от лов в пристегната куртка, забучил каскета на цевта на пушката, носачите по кейовете на Рона му се кланяха с уважение, смигаха си, сочейки огромните му бицепси, които той свиваше и отпускаше, и си шепнеха възхитено:

— Силен е за десет души!… Има двойни мускули.

Двойни мускули!

Само в Тараскон е възможно да се чуят такива неща! Но при все това, сякаш напук на всичко, въпреки многобройните си дарби, въпреки двойните мускули, народната обич и безценното уважение на храбрия командир Бравида, интендантски капитан от запаса, Тартарен не беше щастлив; животът в малкия град му тежеше, угнетяваше го. Великият тарасконец се отегчаваше в Тараскон. Работата е там, че за героична натура като неговата, за душа, пламенна и жадна за приключения, за човек, мечтаещ за сражения, за пребродени пампаси, за грандиозен лов, за пясъчни пустини, за урагани и тайфуни, да стреля всяка неделя по каскети, а през останалото време да раздава правосъдие у търговеца на оръжие Косткалд, наистина какво дребно съществуване… Горкият, милият велик човек, как да не линее, как да не гасне.

Напусто, за да разшири своите кръгозори, да изличи за малко от паметта си клуба и Пазарния площад, напусто се обграждаше с баобаби и други африкански растения, напусто трупаше оръжия върху оръжия, малайски ками върху малайски ками, напусто се тъпчеше с романтични четива и се мъчеше като безсмъртния Дон Кихот да се изтръгне със силата на своята мечта от ноктите на безпощадната действителност… Уви! Всичко, което правеше, за да утоли жаждата си за приключения, само я разпалваше още повече. Гледката на всичките тези оръжия поддържаше у него непрекъснат гняв и възбуда. Дългоцевите му пушки, стрелите, ласото го зовяха: „На бой! На бой!“. В клоните на неговия баобаб вятърът му навяваше копнеж за далечни пътешествия, даваше му лоши съвети. А отгоре на всичко пък Гюстав Емар и Фенимор Купър…

О, колко пъти в тягостните летни следобеди, когато четеше самотен сред своите мечове, Тартарен внезапно скачаше с рев! Колко пъти захвърляше книгата и се спускаше към стената, за да откачи бойните доспехи!

Горкият човек забравяше, че е у дома си в Тараскон, с шал на главата, по гащи; претворяваше в живота четивата си и възпламенен от собствения си глас, сновеше из стаята, размахвайки брадва или томахавка.

— Само да ми дойдат те!

Те, кои те!

И сам Тартарен не знаеше. Те олицетворяваше всичко, което напада, бие се, хапе, дере с нокти, скалпира, вие, ръмжи… Те! Това беше индианецът сиукс, който танцува около бойния стълб, където е привързан нещастният белокож.

Това беше сивата мечка от Скалистите планини, която се поклаща и се облизва с кървав език. Това беше туарегът от пустинята, малайският пират, абруцкият разбойник… Накратко казано, те бяха чисто и просто те!… С други думи, войната, пътешествията, приключенията, славата.

Но, уви, храбрият тарасконец напразно ги зовеше, предизвикваше ги… те никога не идваха… Да му се не види макар! Пък и какво ли щяха да правят те в Тараскон?

Но въпреки това Тартарен продължаваше да ги чака, особено вечер, когато отиваше в клуба.