Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (34)

VIII
Тараскон! Тараскон!

Пладне. „Зуав“ вдига пара, ще отплува. Горе на терасата на кафене „Валантин“ господа офицерите насочват далекогледите и се изреждат по старшинство, с полковника начело, да погледат щастливия малък параход, който отива във Франция. Това е най-голямото развлечение на генералния щаб… Долу заливът искри. Затворите на старите турски топове, зарити по кея, блестят на слънцето. Пътниците бързат. Бискрийци и махони трупат багажите си в лодките.

Тартарен Тарасконски няма багаж. Ето го, слиза по Морската улица през малкия пазар, пълен с банани и дини, придружен от своя приятел Барбасу. Злочестият тарасконец остави на мавританския бряг сандъка си с оръжие и своите мечти и сега с голи ръце и празни джобове се готви да се върне в Тараскон… Едва беше скочил в капитанската лодка, когато от горната страна на площада задъхано се смъкна едно животно и в галоп се понесе към него — камилата, вярната камила, която от двадесет и четири часа търсеше своя господар по цял Алжир.

Като я видя, Тартарен пребледня и се престори, че не я познава; но камилата се заинати. Тя се въртеше по кея. Зовеше своя приятел и го гледаше нежно, сякаш искаше да му каже с тъжните си очи: „Отведи ме, отведи ме с лодката далеч, далеч от тая изкуствена Арабия, от тоя смешен Изток, пълен с локомотиви и пощенски коли, където за изпаднала едногърба камила като мен няма място в живота. Ти си последният турчин, аз съм последната камила… Да не се разделяме, о, мой скъпи Тартарен…“

— Тая камила да не е ваша? — запита капитанът.

— Нищо подобно — отговори Тартарен, изтръпнал при мисълта да влезе в Тараскон с такъв смешен конвой.

И като се отрече безсрамно от своята приятелка в злочестините, той блъсна с крак алжирската земя и лодката се отдалечи… Камилата подуши водата, протегна шия, ставите й изпукаха и тя се хвърли отчаяно след лодката и заплува с нея към „Зуав“, с гърбицата си, носеща се като кратуна, и с дългата си шия, подаваща се над водата като вълнорез на трирема.

Лодката и камилата пристигнаха едновременно до кораба.

— Ама най-сетне дожаля ми за тая камила — каза капитан Барбасу развълнуван. — Ще я взема на борда… В Марсилия ще я подаря на зоологическата градина.

Издърпаха на палубата с много скрипци и въжета камилата, натежала от морската вода, и „Зуав“ потегли на път.

Първите два дни от плаването Тартарен прекара сам в кабината не защото морето беше бурно, нито защото фесът се чувствуваше зле. Но щом господарят й се появеше на палубата, оная дяволска камила започваше да му се умилква страшно смешно… Никой не беше виждал камила така да излага някого!…

С всеки изминат час Тартарен, който поглеждаше от време на време през прозорчето на кабината си, виждаше как побледнява синьото алжирско небе. И най-сетне една сутрин в сребристата мъгла той чу щастлив как пеят всички камбани на Марсилия. Бяха пристигнали. „Зуав“ хвърли котва.

Нашият човек нямаше багаж, той слезе мълчаливо от „Зуав“, прекоси набързо Марсилия, като все се боеше камилата да не го последва и си отдъхна едва когато се настани в третокласен вагон и се понесе към Тараскон… Измамна безопасност! Само на две левги от Марсилия всички глави се подадоха през прозорците. Викове, удивления. Тартарен също погледна и какво да види?… Камилата, драги читателю, неизбежната камила, която препускаше зад влака по релсите, из равнината Кро, и не изоставаше. Тартарен отчаяно се сгуши в ъгъла и затвори очи.

След злополучното пътешествие той се надяваше да се върне вкъщи незабелязано. Но присъствието на досадното четвероного объркваше плановете му. А как се връщаше той, боже мой, без пукната пара, без лъвове, без абсолютно нищо. Само с една камила!…

— Тараскон!… Тараскон!…

Трябваше да слиза.

О, чудо! Още не се показал фесът на героя на вратата и силни викове: „Да живее Тартарен! Да живее изтребителят на лъвове!“. И гръмнаха фанфари, запяха хорове…

Тартарен едва не получи разрив на сърцето; помисли че му играят лоша шега. Нищо подобно! Цял Тараскон беше тук, всички приветливо му махаха с шапки. Ето ги храбрия командир Бравида, търговеца на оръжие Косткалд, председателя на съда, аптекаря и цялата благородна дружина ловци на каскети, която се спуска към своя вожд и победоносно го понася по стълбите…

Странно въздействие на миража! Кожата на слепия лъв, изпратена до Бравида, беше причина за цялата тая шумотевица. Скромната кожа, изложена в клуба, разпали въображението на тарасконците, а след тях и на целия Юг. „Семафор“ писа за това. Съчиниха цяла драма, Тартарен не беше убил вече само един лъв, а десет лъва, двадесет лъва, безброй лъвове! Така че когато той слезе в Марсилия, беше вече знаменитост, без сам да го знае, и една възторжена телеграма го беше изпреварила с два часа в родния му град.

Но народната радост достигна връхната си точка, когато всички видяха едно чудновато животно, потънало в прах и пот, да се появява зад героя и да слиза куцук-куцук по стълбата на гарата. Тараскон повярва за миг, че неговата Тараска отново се връща.

Тартарен успокои съгражданите си.

— Това е моята камила.

И вече под влияние на тарасконското слънце, това чудно слънце, което те кара да лъжеш простодушно, той добави, като галеше гърбицата на камилата:

— Благородно животно! Пред неговите очи убих всичките си лъвове!

И при тези думи той улови приятелски под ръка командира Бравида, почервенял от щастие. И следван от своята камила, заобиколен от ловците на каскети, приветствуван от народа, той се отправи спокойно към къщата с баобаба и докато крачеше, започна своя разказ за великите си ловджийски приключения:

— Представяте ли си — казваше той. — Една вечер в сърцето на Сахара…