Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (32)

VI
Най-сетне

На другия ден след тази наситена със събития и драматизъм нощ, когато нашият герой се събуди още в зори и се убеди, че князът и парите му действително са изчезнали безвъзвратно; когато се видя сам до малкия бял гроб, измамен, ограбен, изоставен посред дивата Африка, само с едногърбата камила и няколко дребни монети в джоба, тарасконецът за първи път се разочарова. Разочарова се от Черна гора, от приятелството, от славата, разочарова се дори от лъвовете; и като Христос в Гетсиманската градина великият човек горко заплака.

И както си седеше замислен пред вратата на марабуто, обхванал главата си с ръце, с карабина между краката и с камилата, която го гледаше, внезапно гъсталакът пред него се разтвори и Тартарен удивен видя на десет крачки пред него огромен лъв, вдигнал глава, надаващ страхотен рев, от който затрепериха не само стените на марабуто, накичени с какви ли не дреболии, но и еминиите на светеца в нишата.

Единствен тарасконецът не трепна.

— Най-сетне! — извика той, скочи и се прицели.

Бум!… Бум!… Фиу! Фиу! Готово. В главата на лъва попаднаха два куршума дум-дум. За миг на фона на огненото африканско небе пламна ужасна ракета от пръснат мозък, димяща кръв и разхвърчала се рижа козина. После всичко се разсея и Тартарен видя… как двама грамадни негри тичат като побеснели срещу него с вдигнати тояги. Двамата негри от Милианах!

О, беда! Тарасконските куршуми бяха повалили питомния лъв, горкия слепец от обителта на Мохамед.

Този път, кълна се в Мохамеда, Тартарен леко се отърва. Побеснели от фанатична ярост, двамата негри-послушници сигурно щяха да го накъсат на парчета, ако християнският бог не му беше изпратил на помощ един ангел спасител, полския пазач на орлеанвилската община, който пристигна със сабя под мишница по една пътечка.

Общинската фуражка успокои начаса гнева на негрите. Спокоен и важен, блюстителят на реда състави протокол за произшествието, нареди да натоварят върху камилата останките от лъва, заповяда на тъжителите, както и на виновника да го последват и се отправи към Орлеанвил, където предаде всичко на съдебните власти.

Дълга и мъчителна процедура!

След Алжир на дивите племена, които беше опознал, Тартарен Тарасконски видя и друг един Алжир, не по-малко забавен и не по-малко страшен — Алжир на градовете, Алжир на съдилищата и адвокатите. Той опозна съмнителното правосъдие, което сключва тъмни сделчици в дъното на кафенетата, безпътните представители нба закона, папките, вмирисани на абсент, изпокапаните с пенливо вино бели връзки; опозна съдебните пристави, посредниците, пълномощниците, всичките тези скакалци на обгербваната хартия, изгладнели и хилави, които изръфват преселника чак до ботушите му и го обелват лист по лист като царевичен кочан.

Преди всичко трябваше да се изясни дали лъвът е бил убит на гражданска или на военна територия. В първия случай делото щеше да се гледа в търговски съд, а във втория Тартарен трябваше да се яви пред военен съд и впечатлителният тарасконец вече се виждаше разстрелян до крепостната стена или гниещ в мрачно подземие…

Страшното беше, че границата между тези две територии в Алжир е твърде неопределена. Най-сетне след цял месец разкарване, сплетни, висене на слънце в дворовете на арабските канцеларии беше установено, че ако, от една страна, лъвът е бил убит на военна територия, от друга страна, когато Тартарен е стрелял, се е намирал на гражданска територия. Така че делото се гледа от граждански съд и нашият герой се отърва с две хиляди и петстотин франка обезщетение, без съдебните разноски.

Как да заплати всичко това? Няколкото пиастра, останали след обира на княза, се бяха свършили отдавна за гербови марки и абсент за съдиите.

Горкият изтребител на лъвове беше принуден да продаде сандъците с оръжие на парче, карабина по карабина. Той продаде камите, малайските ханджари, топузите… Един бакалин купи консервите. Един аптекар — остатъка от лейкопластите. На свой ред големите ботуши последваха усъвършенствуваната палатка и преминаха у един вехтошар, който ги издигна до разните кохинхински рядкости… Когато се разплати, на Тартарен му останаха само лъвската кожа и камилата. Той опакова грижливо кожата и я изпрати на адреса на храбрия командир Бравида. (Скоро ще видим какво предизвика тази прословута кожа.) Колкото до камилата, смяташе да се добере с нея до Алжир, но не на гърба й, а като я продаде, за да си купи билет за пощенската кола; това е най-хубавият начин да се пътува с камила. За нещастие такова животно се продаваше трудно и никой не му даде за него нито стотинка.

Тартарен обаче искаше да се върне на всяка цена в Алжир. Бързаше да види отново синьото елече на Байа, къщичката си, фонтаните, да си почине на белите трилистни детелини в своята малка обител, докато чака пари от Франция. И нашият герой не се поколеба: изтерзан, но не сломен, той тръгна пеш, без пари, на малки преходи.

И сега камилата не го напусна. Това странно животно се беше привързало към своя господар с необяснима нежност, и щом видя, че той напуска Орлеансвил, тръгна смирено подире му, като изравняваше стъпките с неговите и не изоставаше нито крачка.

В първия момент Тартарен се трогна: такава вярност, такава преданост във всички изпитания умиляваше сърцето му, още повече че животното не му създаваше затруднения и се хранеше с каквото намери. Но след няколко дни тарасконецът се отегчи да гледа вечно по петите си тая печална спътница, която му напомняше всичките злополучия; после започна да се ядосва, намрази я заради тъжния й вид, заради гърбицата й, заради спънатия й патешки вървеж. С една дума, тя му стана непоносима и той вече се чудеше как да се отърве от нея; но животното здраво се държеше… Тартарен се опита да я изгуби, камилата го намери; опита се да тича, камилата се разтича още по-бързо… Викаше й: „Махай се оттук“ и я замерваше с камъни. Камилата се спираше и го гледаше жално, но после пак тръгваше и накрая го настигаше. Тартарен трябваше да се примири.

 

 

Но когато след цяла седмица безкрайно ходене тарасконецът, прашен, капнал от умора, видя в далечината блесналите сред зеленината първи бели тераси на Алжир, когато се озова пред градските врата на шумния път за Мустафа, сред зуави, бикрийци, махонци, които гъмжаха край него и го разглеждаха как върви със своята камила, търпението му се изчерпа и той си каза: „Не, не! Не е възможно… Не мога да вляза в Алжир с такова животно!“.

И възползувайки се от едно струпване на коли, той кривна към полето и се хвърли в един трап!…

След миг видя над главата си, посред пътя, камилата, която тичаше с големи крачки, като протягаше разтревожено шия.

Тогава сякаш товар му беше паднал от гърба, героят излезе от скривалището си и се вмъкна в града по една околна пътека, минаваща край стената на градинката му.