Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (31)

V
Вечерна засада в олеандровата горичка

Колкото и живописно да беше новото превозно средство, нашите изтребители на лъвове трябваше да се откажат от него от уважение към феса.

Продължиха пътя си пеш, както преди, и керванът се движеше спокойно на Юг на къси преходи — тарасконецът на чело, черногорецът отзад, а помежду им камилата със сандъците с оръжие.

Пътуването трая близо месец.

Цял месец, по следите на неуловимите лъвове, опасният Тартарен се скита от селище на селище сред огромната Шелифска равнина през страшния и забавен френски Алжир, където уханията на стария Изток се сливат с острия мирис на абсент и казарма, смесица от Авраам и Зузу, нещо приказно и простодушно смешно като страница от Вехтия завет, разказано от сержант Ла Раме или бригадира Питу… Любопитно зрелище за очите, които знаят да гледат… Див и вече покварен народ, който ние цивилизоваме, като го заразяваме с нашите пороци. Жестоката и безконтролна власт на чудноватите башаги, които важно-важно си бършат носовете с широките ленти на „Почетния легион“ и за щяло и не щяло нареждат да бият хората с тояги по ходилата. Безсъвестното правосъдие на кадиите с големи очила, лицемерни служители на Корана и на закона, които мечтаят под палмите само за 15 август и за повишение и продават присъдите си, както Исав първородството си за паница леща или кускус със захар. Безпътни и вечно пияни каиди, бивши вестовои на някой си генерал Юсуф, които се наливат с шампанско заедно с махонските перачки и се тъпчат с печени телета, докато пред шатрите им туземците мрат от глад и се мъчат да измъкнат от устата на хрътките останките от господарския пир.

А наоколо неразорани целини, обжарена трева, проскубани храсталаци, кактусови и мастикови дървета — житницата на Франция!… Празна житница, уви! Пълна само с чакали и дървеници. Изоставени селища, наплашени племена, които бродят, без сами да знаят накъде, бягат от глада и осейват пъти си с трупове. Тук-таме френски села с разрушени къщи, с безплодни ниви, с настървени скакалци, които изгризват дори завесите на прозорците, а заселниците седят по кафенетата, пият абсент и спорят по разни проекти за реформи и конституция.

Ето какво би могъл да види Тартарен, ако си беше дал поне малко труд, но изцяло обзет от лъвската си страст, тарасконецът вървеше право пред себе си, без да поглежда ни надясно, ни наляво, втренчил поглед във въображаемите зверове, които все не се появяваха.

Тъй като палатката не можеше да се разпъне и таблетките със супа да се разтворят, керванът беше принуден да спира сутрин и вечер в местните селища. Навсякъде благодарение на фуражката на княз Григорий посрещаха нашите ловци с отворени обятия. Те се настаняваха у агите, в техните чудновати дворци, големи бели чифлици без прозорци, където бяха струпани безразборно наргилета и скринове от акажу, смирненски килими и усъвършенствувани лампи, кедрови ковчежета, пълни с турски лири, и часовници с махала в стил Луй-Филип… Навсякъде устройваха в чест на Тартарен разкошни празненства, вечери, джигитовки… В негова чест цели племена гърмяха, а бурнусите им блестяха на слънцето. После след стрелбите добрият ага идваше и представяше сметката… Това се нарича арабско гостоприемство.

Но още никакви лъвове… Толкова, колкото и на Пон-Ньоф. При все това тарасконецът не падаше духом. Навлизаше безстрашно все по на Юг, по цели дни тършуваше из гъсталаците, ровеше с върха на карабината си в палмите-джуджета и викаше „къш-къш“ при всеки храст. После всяка вечер, преди да си легне, правеше по една кратичка засада от два-три часа. Напразен труд! Лъвът не се появяваше.

Една вечер обаче към десет часа, когато керванът прекосяваше гора от теменужни мастикови дървета, където едри пъдпъдъци, натежали от жегата, подскачаха тук-таме из тревата, на Тартарен Тарасконски му се стори, че чува — толкова отдалеч, тъй неясен, тъй прекъсван от вятъра — онзи великолепен рев, който беше чувал безброй пъти в Тараскон зад бараката Митен.

Отначало героят помисли, че сънува… Но след миг, все така далечен, макар и по-ясен, до него достигна отново рев; и този път му отговориха от всички краища с вой селските кучета, а гърбицата на камилата се затресе от страх и всички консерви и сандъци с оръжие зазвънтяха.

Никакво съмнение. Това беше лъв… Бързо, бързо, засада! Нито минута за губене.

Тъкмо наблизо имаше стар марабу (гробница на светия) с бял купол, а в една ниша над вратата бяха поставени жълтите еминии на покойника и смесица от най-чудновати приношения: парче от бурнус, сърмени нишки, червеникави коси, които висяха по стените… Тартарен Тарасконски подслони там своя княз и своята камила, и сам отиде да търси място за засада. Княз Григорий искаше да го последва, но тарасконецът отказа. Искаше му се да излезе сам срещу лъва. За всеки случай той поръча на негова светлост да не се отдалечава и като предпазна мярка му повери портфейла си, дебел портфейл, натъпкан с ценни книжа и банкноти — страхуваше се да не би лъвът да ги разкъса с нокти. След това героят отиде на разузнаване.

На сто крачки от гроба във вечерния здрач, на брега на почти пресъхнала река, трептеше олеандрова горичка. Там Тартарен устрои засада по всички правила: отпусна се на едно коляно на земята с карабина в ръка и с голям ловджийски нож, гордо забит пред него в пясъчния бряг.

Нощта се спусна. Розовият залез стана виолетов, после тъмносин… Надолу сред камъчетата на реката малка локва с бистра вода блестеше като ръчно огледало. Водопоят на хищниците. По склона на отсрещния бряг смътно се очертаваше бяла пътека, утъпкана от огромните им лапи между мастиковите дървета. Този тайнствен склон предизвикваше тръпка. Прибавете и смътния шепот на африканските нощи, шумолене на леко раздвижена клонка, приглушени стъпки на скитащи животни, пронизителен вой на чакали, а горе, в небето, на всеки сто-двеста метра огромни ята жерави, прелитащи с писък, сякаш колят деца; признайте, че имаше от какво да се смути човек.

И Тартарен беше смутен. При това много силно. Горкият човек, зъбите му тракаха! А цевта на пушката му и дръжката на забития в земята ловджийски нож се удряха като кастанети… Какво да се прави! Има вечери, когато човек не може да се овладее, пък и каква ще бъде заслугата на героите, ако никога не са изпитвали страх.

Е, добре де? Да, Тартарен се страхуваше, и то през цялото време. Въпреки това издържа час, два, но дори и героизмът си има граници… Наблизо, в пресъхналото корито на реката, тарасконецът изведнъж чу шум от стъпки, търкулнати камъчета. Този път той скочи ужасен. Стреля два пъти наслука в мрака, плю си на петите и хукна към марабуто, оставяйки ножа си в пясъка като паметен кръст за най-ужасната уплаха, овладявала някога душата на змиеукротител.

— Кнейже, насам!… Лъвът!…

Мълчание.

— Кнейже, там ли сте?

Князът не беше там. На бялата стена на марабуто единствена кротката камила хвърляше чудноватата сянка на своята гърбица под лунната светлина. Княз Григорий беше офейкал с портфейла и банкнотите. Цял месец негова светлост беше чакал удобния случай.