Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (25)

XI
Сиди Тарт’ри Бен Тарт’ри

Ако някоя вечер по здрач се отбиете в алжирските кафенета в горната част на града, ще чуете как маврите разговарят помежду си, като си намигат и се подсмиват за някой си Сиди Тарт’ри бен Тарт’ри, приятен богат европеец, който преди няколко години живял в Горната махала с една местна дамичка на име Байа.

Въпросният Сиди Тарт’ри, оставил толкова весели спомени в Казба, както се досещате, беше лично нашият Тартарен.

Какво да се прави? В живота на светците и на героите има такива часове на заслепление, на смут, на малодушие. И знаменития Тартарен като всеки друг не правеше изключение, ето защо, забравил лъвове и слава, цели два месеца той се опияняваше от източна любов и си почиваше като Анибал в Капуа сред насладите на белия Алжир.

Славният мъж беше наел в сърцето на арабския квартал хубава местна къщичка с вътрешен двор, банани, прохладни прустове и фонтани. Той живееше там далеч от всякакъв шум със своята мавританка, самият той мавър от главата до петите, пушеше по цял ден наргиле и похапваше мускусови сладка.

Излегната на миндера срещу него, Байа подръпваше струните на китара и напяваше монотонни песни или пък, за да развлече своя повелител, кършеше кючек, държейки в ръка малко огледало, в което оглеждаше белите си зъби и му правеше мили муцунки.

Тъй като дамата не знаеше нито дума френски, а Тартарен нито дума арабски, разговорът често замираше и бъбривият тарасконец изтърпяваше така наказание за безкрайните си многоглаголствувания, с които беше прегрешавал в аптеката на Безюке и у търговеца на оръжие Косткалд.

Но дори на това покаяние не липсваше известен чар; то беше нещо като сладостна досада — да стои по цял ден безмълвен, заслушан в бълбукането на наргилето, в тихия звън на китарата и в ромоленето на шадравана върху плочките в двора.

Наргилето, банята, любовта изпълваха целия му живот. Излизаха рядко. Понякога Сиди Тарт’ри, яхнал кротко муле, с дамата зад него, отиваше да яде нарове в малката градина, която си беше купил в околностите… Но никога, абсолютно никога той не слизаше в европейската част на града. С гуляещите зуави, с натъпканите с офицери заведения и с вечното чаткане на саби под аркадите, този Алжир му изглеждаше непоносим и грозен като европейски гарнизон.

Общо взето, тарасконецът беше много щастлив. Особено Тартарен-Санчо, който си умираше за турски сладкиши, беше страшно доволен от това ново съществуване. Тартарен-Кихот, като се сетеше от време на време за Тараскон и за обещаните кожи, изпитваше по някое и друго угризение на съвестта… Но това не траеше дълго и тъжните му мисли се разсейваха от един поглед на Байа и от една лъжица от тези дяволски уханни и омайващи сладка като питиетата на Цирцея.

Вечер княз Григорий идваше да поговорят за свободна Черна гора… Неуморно любезен и услужлив, този господин изпълняваше в къщата длъжността на преводач, а в случай на нужда и на домоуправител и всичко това просто така, за удоволствие… Като изключим него, Тартарен приемаше само турци. Всичките тези пирати със свирепи лица, които до неотдавна му вдъхваха страх в своите тъмни дюкянчета, се оказаха, след като ги опозна, добри безобидни търговци, везачи, бакали, чибукчии, хора отлично възпитани, скромни, лукави и играчи на карти от първа класа. Четири-пет пъти седмично тези господа идваха да прекарат вечерта при Сиди Тарт’ри, обираха му парите на карти, ядяха му сладката и в десет часа се оттегляха смирено, славейки пророка.

След като си отидеха гостите, Сиди Тарт’ри и неговата вярна любима завършваха вечерта на терасата — голяма бяла тераса, която представляваше покрива на къщата и откъдето се виждаше като на длан целият град. Наоколо хиляди други такива бели тераси блестяха спокойно под лунната светлина и се спускаха стъпаловидно до морето. Ветрецът донасяше звуци на китара…

И внезапно в небето се отронваше тихо като рой звезди чиста мелодия и на минарето на съседната джамия се появяваше хубав мюезин, чиято бяла сянка се очертаваше в тъмносинята нощ — той славеше аллах с прекрасен глас, който се разнасяше надалеч.

Байа изпускаше китарата и големите й очи, отправени към мюезина, сякаш поглъщаха с наслада молитвата. Докато се лееше песента, тя оставаше така тръпнеща, прехласната, същинска източна света Тереза… Тартарен я гледаше развълнуван как се моли и си мислеше колко силна и красива е вярата, която може да предизвика такава пламенна молитва.

Тараскон, забули лицето си! Твоят Тартарен се канеше да стане вероотстъпник.