Метаданни
Данни
- Серия
- Тартарен Тарасконски (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tartarin de Tarascon, 1872 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Пенка Пройкова, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Иван Пешев(2018)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Стаси 5(2019)
Издание:
Автор: Алфонс Доде
Заглавие: Невероятните приключения на Тартарен Тарасконски
Преводач: Пенка Пройкова
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман; трилогия
Националност: френска
Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ № 2
Излязла от печат: XII. 1980
Редактор: Добринка Савова — Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Кирил Мавров
Коректор: Антоанета Петрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5780
История
- —Добавяне
III
Обръщение към Сервантес. Пристигането. Къде са турците? Никакви турци. Разочарование
О, Мигел Сервантес Сааведра, ако е вярно това, което се разправя, че там, където някога са живели велики люде, винаги нещо от тях витае, носи се във въздуха, додето свят светува, то частица от твоя дух, останал на мавританския бряг, сигурно е затрептяла от радост при вида на пристигналия Тартарен Тарасконски, този изумителен образец на французина-южняк, превъплътил в себе си двамата герои от твоята книга — Дон Кихот и Санчо Панса…
Жарък ден. На заляния от слънце кей петима-шестима митничари, алжирци, очакващи новини от Франция, неколцина маври, седнали по турски, които пушеха дългите си лули, малтийски моряци издърпваха грамадни мрежи, в чиито бримки блещукаха като сребърни парички сардини.
Но една Тартарен стъпи на сушата и кеят се оживи, преобрази се. Цяла банда диваци, още по-безобразни от пиратите на кораба, изскочи иззад крайбрежните скали и се юрна към пристигналия пътник. Едри араби, съвсем голи под вълнените бурнуси, дребни парцаливи маври, негри, тунизийци, махони, хотелски прислужници в бели престилки и всички те викаха, ревяха, дърпаха го за дрехите, оспорваха си багажа му, един докопал консервите, друг грабнал аптечката, като крещяха сред фантастична неразбория най-невероятни имена на разни хотели.
Зашеметен от цялата тази врява, горкият Тартарен се мяташе насам-натам, чумосваше, ругаеше, беснееше, тичаше след багажа си и като се чудеше как да се разбере с тези варвари, той ги заливаше с приказки на френски, на провансалски и дори на латински, латинския език на Пурсоняк: rosa, la rose, bonus, bona, bonum, всичко, което знаеше… Нахалост. Никой не го слушаше… За щастие един дребен човек, облечен в мундир с жълта яка и въоръжен с тояга, се намеси като Омировски бог в бъркотията и разгони цялата тази паплач, раздавайки удари наляво и надясно. Това беше алжирски полицай. Той посъветва много учтиво Тартарен да отседне в „Европа“ и го повери на прислужници от този хотел, които да го отведат с багажа му, натоварен в няколко колички.
Още при първите си стъпки в Алжир Тартарен Тарасконски ококори очи. Преди всичко той си беше представял, че ще се озове в източен град, вълшебен и приказен, нещо средно между Константинопол и Занзибар… А попадна сякаш посред Тараскон… Кафенета, ресторанти, широки улици, четириетажни къщи, малък павиран площад, където военна музика свиреше полки от Офенбах, разни господа седяха на столове, пиеха бира и си хапваха бухтички, разхождаха се дами, леки жени и военни, много военни, един до друг военни… но нито един турчин!… С изключение на него… Така че, прекосявайки площада, той дори се посмути. Всички го гледаха, военната музика спря и полката на Офенбах просто увисна във въздуха.
С двете пушки на всяко рамо, с револвер на кръста, суров и величествен като Робинзон Крузо, Тартарен премина важно сред тълпата, но когато стигна до хотела, силите му го напуснаха. Отпътуването от Тараскон, марсилското пристанище, пътуването по море, черногорският княз, пиратите, всичко се смесваше и объркваше в главата му… Наложи се да го отнесат на ръце в стаята му, да го разоръжат, да го разсъблекат… Вече се чудеха дали да не извикат лекар; но щом сложи глава на възглавницата, нашият герой захърка така гръмко и блажено, че собственикът на хотела сметна медицинската помощ за излишна и всички безшумно се оттеглиха.