Кокошка, магаре, трапеза и върти пух (Българска народна приказка)

Имало едно време много беден човек. Той си нямал нищо, освен една кокошчица, която му снасяла всеки ден по едно яйце. Това било всичкото му имане и затова ходел всеки ден в гората да сече дърва.

Веднъж, като сечал дърва в гората, ударил с брадвата си един голям дъб. В това време дочул писък от върха на дървото. Погледнал нагоре и видял едно голямо гнездо. От него се подавали три пиленца с разтворени човчици. Те пищели от страх, защото по дървото нагоре пълзяла една голяма змия и вече отваряла устата си и съскала срещу тях, готова да ги погълне.

Бедният човек уловил здраво брадвата, покатерил се по дървото и като достигнал змията, с един замах отсякъл главата й. Докато човекът разглеждал долу змията, долетяла една голяма птица, ударила с крилете си земята и се превърнала в чудно красива жена.

— Да си жив и здрав, дядо! — извикала тя. — Тази змия е престорена стара вещица, която ни беше омагьосала с децата ми и ни беше превърнала в птици. Ти ми направи голямо добро и аз искам да те възнаградя. Ти си имаш една кокошчица. Като се върнеш вкъщи и я чуеш да кудкудяка, иди веднага и ще видиш какво ти е снесла.

Върнал се човекът вкъщи и щом влязъл, още от вратата чул, че кокошката кудкудяка. Изтичал на полога и що да види! В него лежи едно яйце и свети като чисто злато. Грабнал го, изтичал до златаря и му го дал да го види какво чудо е това! Разгледал го златарят от една страна, разгледал го от друга, чудел се и се маел и най-после казал:

— Това яйце е от чисто злато. Ако искаш, продай ми го.

Човекът се съгласил. Златарят му наброил цяла кесия жълтици и той радостно си отишъл вкъщи. Така кокошката всеки ден му снасяла по едно златно яйце и всеки ден той си получавал от златаря по една кесия жълтици.

Един ден златарят му казал:

— Абе дядо, от къде вземаш тези златни яйца? Кой ги прави такива гладки и хубави? Искам да се запозная с този майстор, да научи и мен на това изкуство.

Тогава човекът му разправил за кокошката и златарят му казал:

— Донеси я да я видя. Каква ли е тази чудна кокошка!

Човекът я донесъл на другия ден, златарят я разгледал и казал:

— Я гледай, съвсем не се различава от другите кокошки! Та тя заслужава поне да й посребриш крилата от благодарност.

Човекът се съгласил, оставил кокошката и на другия ден отишъл, та си я прибрал. Радвал се много на посребрените й крила, но когато му снесла яйце, гледа — обикновено бяло яйце. Тича при златаря и му казва:

— Слушай, ти си ми сменил кокошката. Тази не снася златни яйца, а бели, с белтък и жълтък вътре. Дай си ми моята кокошка!

— Я се махай оттук — извикал сърдито златарят. Да не си нещо полудял? Де се е чуло и видяло, кокошка златни яйца да снася! Вземи си кокошката и ако не си доволен, иди се оплаквай на съдията.

Затъжил се човекът и пак отишъл при онзи дъб. Щом чукнал по кората му с брадвата, изскочила хубавата жена и му казала:

— Много си се излъгал. Не трябваше да оставяш кокошката си в чужди ръце. Но на ти сега това магаре, води го у дома си и, като почне да реве, гледай какво ще стане.

Хванал човекът магарето за юлара, завел го вкъщи и щом влезли в двора, магарето почнало да реве и из устата му почнали да падат сребърници. Зарадвал се човекът и си рекъл:

— Стига ми мен това! Ще има с какво да поминувам на старини.

По едно време изтъркали се петалата на магарето и трябвало да го подковат наново. Завел го у железаря и му казал:

— Подкови магарето ми, аз ей сега ще се върна.

Добре, но тъкмо той си излязъл, магарето се разревало, почнали да падат сребърници от устата му и железарят, като разбрал каква е работата, завел го бърже в обора си, довел своето магаре, което било наглед също, подковал го с нови петала и го предал след малко на човека.

Отишъл си той вкъщи, разревало се магарето, но той напразно се вглеждал в устата му. Нищичко не изпадвало.

— Хей да се не види! — рекъл си. — Пак ме излъгаха, пак ми подмениха магарето. Отишъл при железаря и почнал да се кара с него:

— Абе, какво направи с моето магаре? Това не е моето. Моето като ревеше, сребърници падаха от устата му.

— Ха-ха-ха! — изсмял се железарят. — Бе ти да не сънуваш нещо, човече. Де се е чуло и видяло на магаре от устата сребърници да падат? Я си върви от дето си дошъл и не ми губи времето с твоите глупости!

Навел глава човекът и си отишъл вкъщи. Подир някой ден и друг отишъл пак при чудния дъб. Щом ударил с брадвата по него, пак се явила хубавицата. Тя много го съжалила, че е такъв доверчив и му казала:

— Виждам, че ти с пари не можеш да се разправяш, ами ще ти дам сега нещо друго. Вземи тази трапеза и си я занеси вкъщи. Сложи я в стаята си, удари я с ръка и гледай какво ще стане.

Взел човекът трапезата, занесъл я у дома си, сложил я посред стаята и я ударил с ръка. Изведнъж тя се покрила с най-хубави гозби и най-хубави вина. Седнал той, наял се хубавичко и си рекъл:

— Ако нямам пари, поне докато съм жив, ще имам да ям от хубаво по-хубаво.

Минало някое време и той си помислил:

— Жалко, да седя сам-самичък и да ям тези хубави гозби, каквито и царят няма. Чакай да поканя гости, па и самия цар, да видят как мога и аз да гощавам.

Насъбрали се гостите, дошъл и царят. Човекът сложил трапезата сред стаята, тупнал я с ръка и изведнъж тя се покрила с такива вкусни работи, че всички извикали от учудване. И колкото повече ядели, толкова повече се пълнела трапезата с все по-нови и по-вкусни неща. Всички яли и пили до насита и се разотишли.

След няколко дни царят изпратил на човека големи дарове и казал да му съобщят, че в палата ще му дойде на гости един чуждоземен цар и, като се чудел как да го нагости, дошло му на ум за неговата трапеза, на която яли такива работи, каквито неговите готвачи никога не са готвили, нито могат да наготвят. Затова го моли да му услужи със своята трапеза, за да се отсрами пред него.

Нямало какво да прави човекът, дал трапезата си. Но когато на другия ден му я донесли обратно, той напразно я тупал и веднъж, и дваж, и триж. Трапезата си стояла гола и като че ли му се чудела на ума.

Тръгнал тогава да иде при царя, да си иска трапезата, но още от вратата царските слуги го набили и го изпъдили.

— Какви приказки разправяш? — казали те. — Царят е поръчал никого да не пущаме, а ти още и някакви чудновати трапези искаш от него. Я се махай, докато не те е видял, да ни каже да те хвърлим в затвора.

Този път човекът съвсем се нажалил. Взели му златните яйца, взели му сребърните парици, а сега му взели и хляба от устата. Тръгнал пак да иде при дъба. Но още не ударил с брадвата, изскочила хубавицата.

— Ах ти, добри човече, — рекла му тя. — Защо си толкова доверчив и не умееш да пазиш своето! Виждам аз, че на тебе друго ти трябва. На ти сега тази бухалка, но докато не си отидеш вкъщи, да не й викаш нищо, а като се затвориш в стаята си, извикай: „Върти пух!“. Ще видиш тогава какво ще стане.

Тръгнал човекът, но още по пътя не се стърпял и извикал:

— Върти пух!

Че като се развъртяла оная ми ти бухалка, че пухала, пухала където й попадне: по гръб, по крака, по рамене, по глава. Човекът премалял от болки и по едно време извикал:

— Абе стига бе, върти пух!

Веднага бухалката спряла и застанала покорно в краката му.

— А, такава ли била работата? — казал си човекът. — Сега вече знам какво да правя.

Отишъл най-напред при златаря:

— Ще ми върнеш ли моята кокошка, дето ми снасяше златните яйца или няма да ми я върнеш? — извикал му той.

Златарят се опитал да му се присмее, но още не казал две думи и човекът извикал:

— Върти пух!

Скочила бухалката от ръката му и запердашила златаря наред. Той скачал, викал, молел да престане да го бие, но човекът само повтарял:

— Ще дадеш ли кокошката или няма да я дадеш?

Най-после, като не могъл да търпи от болки, златарят извикал:

— Ох, стига, престани да ида да я донеса!

Прибрал си човекът кокошката, занесъл си я вкъщи и отишъл при железаря:

— Няма да чакам повече — извикал той. — Дай си ми моето магаре, което подмени с твоето. Моето като ревеше, от устата му падаха сребърници, а твоето е нищо и никакво дългоухо магаре.

— Я гледай ти този луд! Къде се е чуло… — започнал железарят. Но човекът не го оставил да се доизкаже. Извикал:

— Върти пух!

И бухалката скочила и започнала да налага добре железаря където й попадне. Скочил той, викал, тичал да се скрие някъде, но бухалката го гонела навсякъде и продължавала да удря по него. Най-после той не могъл да изтърпи, признал, че е подменил магарето и му го върнал. Завел си човекът и магарето в обора и рекъл:

— Ха сега, да ида да се разправя и с царя! Отишъл пред царските палати и казал да кажат на царя, че му носи нещо много чудновато. Пуснали го, но още щом влязъл, човекът му казал:

— Преди да ти покажа новото, върни ми, царю честити, първото чудно нещо, което ти дадох. Поиска ми на заем моята трапеза, която, като я удариш с ръка, се покрива с най-хубави гозби и вина, а после наместо нея ми върна проста дървена трапеза. Върни ми моята, пък тогава, ако искаш, ще ти покажа и новото чудо.

— Какво бърбори тоя човек? За какви трапези приказва? Я го изпъдете навън!

— Недей, царю честити! Дай си ми трапезата, защото иначе ще съжаляваш!

— Така ли? Ти още ме заплашваш! — извикал разядосано царят. — Хванете го и веднага му отрежете главата!

Но още не успял никой да мръдне, човекът извикал с всичка сила:

— Върти пух!

Че като скочила с все сила и бухалката, че като заудряла! По министри, по велможи, по слуги, а най-много по самия цар. Удряла, удряла и не спирала.

Развикали се всички:

— Олеле, царю честити! Кажи му да спре! Олеле, счупи ми главата, счупи ми ръката, отидоха ми ребрата!

Самият цар се превивал от болки, но не смеел да извика. Най-после изкряскал ядосано:

— Я му донесете онази глупава трапеза от моята стая и да се маха от очите ми!

— Стига, върти пух! — извикал весело човекът, прибрал си трапезата и си я занесъл вкъщи, а бухалката върнал на хубавицата-магьосница и кой от каквото имал нужда все при него отивал. Той никому нищо не отказвал, но само кокошката, магарето и трапезата никога не оставял да излязат от ръцете му.